— Вземете нашата, за по-бързо — обадих се аз, докато брат Танас отваряше портата. — На тате е.
— Браво, юнаци такива! Истински герои сте. Влизайте бързо вътре. Танасе, заведи ги в килията на Петърчо. Там са си свикнали.
— Ей сега, отче протоигумене.
Носът на брат Танас беше зачервен и подут като домат. Докато се качвахме по стълбите, Христина му се извини сигурно поне десет пъти. Той отначало само сумтеше намръщено, но по едно време я погледна със съмнение:
— Ти ли го метна, казваш? Да не ме лъготиш нещо? Да не се опитваш да поемеш вината на Петърчо?
— Честна ду… честен кръст, брат Танасе. Целех него…
— Добре, че не си го уцелила тогава. Мен ме свали на земята, него можеше и да пребиеш! Бива ли така?
Христина си изкриви врата от желание да ме изгледа изотгоре, и се спъна в роклята. Едвам я хванахме с брат Танас.
— Влизайте и се оправяйте, има още малко време до обедната молитва. Протоигуменът и отец Андроник сигурно ще се върнат довечера, а утре сутринта ще си пътувате пак за село. Сигурно нямате търпение, а?
— Ами… не съвсем.
— Страх ви е от караконджолите, нали?
— Мммм… има нещо такова.
— Недей да увърташ, Петърчо, не е хубаво да крие човек истината! Не се безпокойте, отец Йоаникий ще се постарае. Служена ли е очистителна служба на място, в село, адовите твари после много години не припарват наоколо… Христинче, защо гледаш така стреснато? Не се бой, повече надали ще видиш караконджол през живота си.
— Аз…
— Знам, знам. Помня. Така беше наплашена преди, че разправяше, че лично за теб идват. Не се безпокой, няма повече никога да дойдат!… Хайде, че трябва да слизам.
Когато вратата хлопна зад гърба му, се спогледахме. Христина беше лекичко побеляла в лице:
— Ами сега?
— Не знам. Не намерим ли кой е Отговорникът до утре сутринта, май лошо ни се пише. Като се пробват да ни измъкнат пак, ще стане още по-зле, те заради това ще пробват още по-настойчиво…
— Няма ли как да се сетим за кого няма да се сетим? Не можеш ли да го разиграеш като на шах, примерно?
— Ще пробвам.
И по време на обяда, и целият следобед се мъчих да си представя нещото като партия шах, и да го разиграя. Отначало излизаше много просто, ама съвсем нямаше как да се изхитри. Ако пък го пробвах по- сложно, ставаше много сложно — но пак без спечелване.
— Да се слави името ти! — сръга ме по време на вечерната молитва Христина.
— Какво ми е на името?
— Казва се „Да се слави името ти“!
— Че аз какво казах?
— „Пешка на е4, офицер на д8“!
Сърдитият поглед на игумена ни накара да прекъснем разговора. Комбинациите обаче продължиха да занимават главата ми. След молитвата Христина ми каза, че вместо с „В името на отца и сина и светаго духа, амин!“ съм завършил с „Кон на с6, топ на с8, пешка на е6, вечен шах!“. А на вечеря се улових, че редя залци хляб по масата като фигури от позиция. Постоянно забравях да ям, и когато привърших, бяхме останали с Христина в трапезарията сами.
Внезапно обаче ми хрумна идея.
— Намерих начин как да разберем кой е Отговорникът.
— Сети ли се за кого няма да се сетим?
— Не. Няма как да се сетим за кого няма да се сетим.
— Тогава?
— Тогава няма как да го открием. Мисля, че отец Евлоги искаше да ни каже точно това. Че е безсмислено да се опитваме да го търсим. Че ако потрябва, ще разберем.
— И как тогава ще разберем кой е?
— Като направим така, че да потрябва да разберем. Като го накараме той да реши да ни се покаже.
— Супер! Искам да видя как деветгодишно хлапе от Ортодокс ще накара насила Безтелесен на нещо.
— Както накарах баща ти. Отивам да събера игумена, отец Никодим и другите монаси и да им разкажа цялата истина. И за твоя свят, и за всичко. Да проваля забраната за знание завинаги. Ако Отговорникът не ми попречи.
— Че той откъде да знае?
— Негова си работа. — Станах от пейката и тръгнах към килията на игумена. — Щом може да научи какво е станало с Минчо толкова веднага, да може и да знае какво му се готви. И щом може да забранява и наказва.
— Няма ли така да направим още повече поразии?
— Повече от това накъде?
— Чакай малко! И аз идвам. Искам да видя кой ще е. — Христина хукна след мен. — Или поне физиономиите на отците, докато им разправяш.
— Няма нужда да ходите далече — внезапно се обади зад нас нечий глас. — Тук съм.
Двамата се обърнахме едновременно.
Зад нас стоеше манастирският идиот Георги.
— Не можете да повярвате ли? — попита той.
Бях си глътнал езика. Май и Христина също.
— Да си идиот е много удобно. Правиш каквото искаш, и никой не ти обръща внимание. А като си глухоням, и не ти нареждат. — Георги ни изгледа закачливо. — Съвземете се, де! Една игра на шах, Петърчо?
— Нямаме кесия и фигури — откъсна се от устата ми.
— И без тях става. — Георги щракна с пръсти, и между тях се появи направо от въздуха тапа за уши като тази у Христина. — Или ги предпочиташ? — Той духна срещу мен, и на масата между нас внезапно тупна кесия като тази на отец Геласий. — Ако обещаете да не ме издавате, може и сладолед да ви почерпя.
Тук се намеси Христина. Някои от нещата, дето ги каза, не ги разбрах — ама за другите ум не ми побира откъде е научила такива думи. Георги се заливаше от смях, а аз се чудех как да потъна в земята. Съмнявам се дали в село в кръчмата може да се намери пияница, който да измисли описание като нейното къде да си завре Георги сладоледа, и какво да последва от това. А повечето други неща бяха още по-така.
— Ако ще пазим тайна, не е ли добре да се качим в килията ми? — попитах аз, след като Христина прегракна напълно. — Тук могат да ни чуят.
— Не вярвам — сви рамене Георги. — Първо, който тръгне към трапезарията, сигурно ще се сети каква друга работа има. После, и да влезе, нещо не ми се вярва да ни види и чуе. — Той ми смигна точно като Гунар. — Можем да говорим спокойно.
— Значи ти ни разиграваш? — изхъхри Христина. — И се правиш на съвестен пред Съвета ни, а мама и татко треперят и се ядосват?
— И да, и не — отговори Георги. — В интерес на истината, плановете на Свръзката бяха по-различни. Петърчо трябваше да остане тук само докато Христина посвикне малко. След това „повреденият“ трансмитер трябваше да пренесе само него на Академия, а Христина не успее да се прибере, дори ако иска. За
