— Помниш ли, когато ми каза кой си?… Преди десет години?
Георги кимна.
— „Двамата орем една нива, в един впряг“… Но теглим ли и двамата от едната страна на впряга, и никой от другата, плугът ще върви накриво, трудът ни ще е напразен… Трябва някой да остане човек докрая. Нали?
Георги сякаш замръзна за миг. След това продължи:
— Толкова хора са приели, и светът не е спрял! Един повече — какво значение?
— Няма ли значение, няма и смисъл.
— Моето съществуване безсмислено ли е?
— Ти си приел своята цена. Аз — своята.
— Светът върви напред. Един ден всички ще стигнат до безсмъртието.
— Моята крачка е част от пътя им. Без поредната няма последна.
Георги се поколеба за момент.
— Такъв урок ли ще дадеш на децата? Че искат или не, са длъжни да умрат, заради абстрактни думи и принципи?
Отец Евлоги бавно обърна поглед към нас. Срам не срам, не можех да сдържа сълзите си. А Христина май не се и срамуваше. Отецът ни гледа мъничко, след това с усилие се усмихна и на трима ни. И усмивката му беше топла като слънцето напролет.
След това с последни сили поклати глава:
— Че имат право на своя избор. Имат време… Моят е сторен.
Отец Евлоги бавно притвори очи, и чертите му се отпуснаха. Георги го гледа още няколко удара на сърцето, след това коленичи пред леглото и наведе глава.
— Съжалявам, че не помогнах за отец Евлоги — отроних, когато вече отново бяхме в трапезарията, и се бяхме посъвзели. — Не ми хрумна как.
— Нямаше как — кимна Георги. — Надявах се, че ще се разколебае поне заради вас. Поколеба се, но не се предаде… Вече трети ден тайно поддържам живота му, заради тази среща. Опитах всичката логика, която има как да бъде обяснена на Стандартен. Накрая ви използвах нечестно срещу него, и той го разбра — а дори не се обиди, просто се опита да ме разбере още по-добре и искрено, преди да реши окончателно… Такива като него карат и Безтелесните да се възхищават на обикновените хора, и да ги гледат отдолу нагоре. Поне тези от Безтелесните, които не са забравили докрай какво е да си човек.
— Хак ви е! — заяви Христина.
— Е, не ни е чак съвсем. Все пак доста Стандартни искат да станат Безтелесни, или поне Аугментирани. Някои от тях знаят, че далеч не всички Аугментирани живеят вечно, или дори много по-дълго от Стандартните — но въпреки това искат. И някои от тях успяват.
— На цената да правят мръсотии на обикновените хора? Прав им път! — заяви Христина ледено. — Права беше мама. Не ща и да чуя да ставам Аугментирана! И Петърчо също не иска. Нали?
— Де да знам. Май да.
— Може с времето да премислите — вдигна рамене Георги. — Може дори да станете Безтелесни, но ще трябва да издържите тежък изпит. Засега ще ви е достатъчно и да сте Аугментирани.
Не знам как се пише звука, дето го издаде Христина. Абе, в смисъл, че е на друго мнение.
— И други хора поемат по този път, особено напоследък. В смисъл, за последните двеста-триста години — продължи спокойно Георги. — Дори тук, на Ортодокс.
— Сто на сто! Такива селски пънове и тиквеници… — Христина внезапно млъкна като прерязана и се изчерви.
— Не си ли се научила, че хората от Ортодокс заслужават уважение? — попита кротко Отговорникът. — Не само такива като Рада Панчина, но и съвсем обикновените. Аз например безкрайно уважавам пророческата дарба на отец Геласий.
Христина го изгледа недоумяващо, а аз направо зяпнах:
— Не се сещам да е изпророкувал нещо някога. — Като се замислих, май изобщо не се беше случвало отец Геласий да каже нещо, каквото и когато и да било, и то да стане.
— Нима? — въздъхна Георги, и в очите му се появи лукава искрица. — Не помниш ли как ти обясняваше, че не внимаваш ли със самодиви, ще станеш като мен? Няма да ти е прекалено трудно.
На Христина й трябваха два-три удара на сърцето време, докато свърже нещата. След което заяви с леден глас:
— Петърчо, ако само посмееш да ходиш да ставаш Аугментиран…
— Само няма имплантиран комуникатор — поясни спокойно Георги. — Можеш да ми вярваш, лично съм го Аугментирал. Още преди раждането му.
Христина стисна юмруци:
— Аз обаче за нищо на света! Той както ще! — Тя ме изгледа с наиграно презрение.
— И ти също си, и също отпреди раждането ти. По наследство, от майка ти, пак само дето нямаш комуникатор. Този, който ви подхвърли дядо ви, не става за използване от Стандартни. Предпазна мярка, за в случай, че не се сетите да си го вземете от кошчето.
— Какво?!
— Да си забелязала, че се справяш с него по-добре, отколкото с ръцете и краката си?
Христина сграбчи скамейката и се напъна да я вдигне. Скамейката едва помръдваше, но и това беше достатъчно, за да ме смае — беше манастирска, за двайсет души, от солиден бук, и тежеше сигурно колкото нас тримата заедно. Четвъртата ми сестра наистина беше точно от соя на другите три.
— Майка ти ще бъде във възторг от теб — продължи да я дразни Георги. — Ще се чуди как да те убеди да не мразиш Аугментираните и Безтелесните толкова.
— Ако го научи — процеди Христина, но пусна скамейката.
— Гледа ви в момента. Нали от Центъра ви следят непрекъснато — уточни Безтелесният. — И едвам се сдържа да не подскача от радост.
— Ах, ти…! Само да стигна до компютър!…
Георги вдигна рамене.
— Съмнявам се дали има как да съществува Стандартен или Аугментиран компютърен гений, който да има как да ме уплаши. Така че — довиждане и на двамата! — Той с едно движение извади от въздуха трансмитер точно като този на дядото на Христина, сложи го в ръката й и притисна дланта ми отгоре. Христина само премига от смайване.
— Само на единия — намесих се аз. — Оставам тук. Без никакви изтривания на паметта, разбира се. И с пълно право да се свързваме с Христина когато си пожелаем. И да си ходнм на гости когато поискаме.
Георги поклати глава.
— Съжалявам, Петърчо, но няма как да стане. Не мога да ти го разреша. Бих изложил Ортодокс на прекалено висок риск от забранена информация.
— Това вече съм го чувал. И не го вярвам.
— Добре. Предложи план, който да не мога да оборя. — Георги ме изгледа иронично.
— Няма да е трудно. Преди малко казахте, че ако някой поиска да влезе в трапезарията при нас, ще се сети каква друга работа има. И че и да влезе някой, надали ще ни чуе и види.
— И значи мога да направя така, че ако поискаш да кажеш на някого, да се сетиш каква друга работа имаш? — вдигна вежди Отговорникът. — И дори ако го кажеш, този някой да не го чуе и види? Дори ако изчезнеш или се появиш пред него, или сте двамата с Христина? Ааа, Петърчо! Прав е Минчо, че си много нахитрял!
Усмивката на Георги обаче говореше съвсем друго. Съвсем сигурно ми беше оставил умишлено този изход. Внезапно обаче лицето му стана сериозно.
— Да, мога всичко това. Но то би значело да заставям околните на каквото си пожелая, без тяхното съгласие или дори знание. Това ли искаш от мен?
— Не. Наистина ще се грижа никой да не разбере нищо. Това е само за ваша сигурност. Става ли? — Чудех се дали се е сещал още в началото на разговора какво ще поискам накрая. Ако Христина е права какво представляват Безтелесните, нищо чудно.
