се напи. И накрая една линия, по-дебела и лоша от всичките — второто посещение на Минчо, как сума ти хора са го видели, без да е нужно, където не бива, и както не бива.
И на тази линия имаше обозначение за окончателно взето решение за прекратяване на линиите, и наказание. Беше решено да ни оставят където сме, да блокират трансмитера ни и да попречат на родителите ни да се опитват да ни измъкнат.
И това не беше най-лошото. На родителите ни не беше забранено да се опитват да ни измъкват, но всеки техен опит щеше да бъде провалян, и да наказват заради него и нас, и тях. Докато те не се сетят сами да престанат…
Това вече не ми хареса. Тук си ми беше домът, харесваше ми — но на Академия беше по-интересно. Най-малкото можеше по цял ден да играя шах, вместо да окопавам зеленчуците и да рина тор. След като вече бях видял какво е там, не исках да не мога вече изобщо никога да ида пак.
— Брех, колко бързо е научил тоя Отговорник какво е направил Минчо! Той като е Безтелесен, да не би да може да е едновременно навсякъде, като Господ?
— Само да ми падне, ще му се ще да е навсякъде другаде! — Христина стоеше с ръце на кръста и гледаше точно както майка й гледаше Отговорника на Възела. — Така ще го подредя, че ще е едновременно на доста места!
— Тоест, няма нищо да му направиш ли? Ако той и сега е така…
— Чакали! Хиени подли! Изроди такива! — Тя изобщо не ме слушаше. Май нямаше смисъл да й казвам каквото и да било, освен да се съгласявам с нея.
— Така е. Не е честно да ни наказват заради чужди бели.
— А да наказват мама и татко, защото се опитват да си спасят децата, честно ли е?
— Не, ама какво можем да направим? Можем ли да ги спрем да не се пробват? Като познавам майка ти…
— Майка ни, неблагодарник такъв!
— Добре де. Какво предлагаш?
— Утре сутринта отивам и говоря с отец Самуил — процеди бавно Христина. — Тая няма да я бъде!
— Нали не искаше да се връщаш…
Трансмитерът свирна точно до ухото ми и се удари в стената на къщата. Чух изпукване, в тъмното пръснаха зелени искри, и по земята се посипаха някакви дребни неща.
— Връщам се, и то веднага! Само да ми падне този Отговорник, на парчета ще го направя!
— И как ще ти разреши да се върнеш, ако го направиш на парчета? Или на Безтелесните и парчетата им могат да я карат някак, всяко поотделно? — Изглеждаше логично, ако Безтелесните могат да са навсякъде едновременно. — И да дават разрешения? А, и той тогава няма ли да стане още по-Безтелесен отпреди?
Христина отвори уста, но я прекъсна гласът на майка ми:
— Христинче, Петре, къде сте? Прибирайте се, време е за лягане!
— 5 —
ОТГОВОРНИКЪТ
След закуската татко отиде да впрегне конете и да приготви каруцата за излизане. Щеше да ходи да докара плавей от Пърдището, нагоре по течението на Студеница. Ние с Христина се опитахме да се измъкнем потайно, но мама ни спря:
— Къде така?
— До отец Самуил.
— А царевицата кой ще я рони?
— Щом се върнем, мамо. Вчерашното занимание много хареса на Христина, и искаме да питаме за нещо от него. Нали става?
Без да чакаме отговор, изхвръкнахме от къщата. Огледах набързо за трансмитера или парчета от него — нямаше абсолютно никаква следа, само на стената на едно място имаше драскотина.
— Отговорникът го е прибрал някак — поясни Христина. — Да не узнаят хората ви нещо. Само да разбера кой е…!
— Ако излезе отец Самуил? Черквата тук е надясно. И тази локва по-добре я заобиколи, още по-дълбока е от предишната. Как смяташ да го попиташ?
— Направо. Не ми пука.
— И ще оплескаш нещата още повече. Не е ли по-добре някак заобиколно? Така че ако не е Отговорникът, да не се сети?
— Как?
— Ами… не знам. Ще пробваме.
Селото беше странно пусто — не срещнахме по улиците никого. В черквата ни посрещна само чичо Дамян, който бършеше с парцал скамейките. Оказа се, че отец Самуил е ходил вечерта до Дяково, и се е върнал чак малко преди съмване — наложи се да го изчакаме, докато стане и се облече. Като влезе при нас обаче, беше благо усмихнат като винаги:
— Имате нещо да питате ли? Казвайте.
— Да, отче. Дойдохме да питаме… да питаме… — започнах аз.
— Защо не трябва да пускам разни неща между хората — помогна ми Христина.
— Защото не са истина, чадо, а лъжата е път към греха. Надали точно божествените неща са както ги каза… А дори случайно да са истина, ние тук не сме дорасли за нея.
Спогледахме се с Христина.
— Отче, а не е ли добре, ако са истина, да ги узнаем? То не е ли един вид нещо като порастване, искам да кажа? — намесих се. — Нали миналата есен ни говори за истината, как и най-малката истина е приближаване към Бога, а лъжата и невежеството са път към дявола?
Отец Самуил се усмихна широко.
— Браво, Петре, не предполагах, че си го запомнил толкова добре. Да, точно така е. Но доколкото разбрах Христина, тя имаше предвид някакво смятане, което да определя на Бог какво той да може. А не вярвам Бог да е подвластен на числата, би трябвало те да са подвластни Нему… Не ми се сърди, Христинче, не искам да те обидя. Така мисля.
— Не съм обидена, отче. И аз мисля, че обърках нещо тогава. — Христина се изчерви.
— Това ли е всичко?
— А, не, не! Имаме да те питаме за още нещо! За… за… ммм… Откъде знаете, че идваме с отец Евлоги от едно и също място?
Отец Самуил седна до нас.
— За теб зная от татко ви. Нали пишем по черковните книги кой кога и къде роден, умрял, за кого се женил, кои му били родителите и децата…
Христина го изгледа изпод вежди.
— А за отец Евлоги го зная лично от него. Като млад ученик бях поразен от мъдростта му, и веднъж го попитах откъде е родом. А той се засмя и рече, че идва от място, където хората не почитат Бога, за разлика от нас в Патриаршията… Дълго време не можех да повярвам, че е анатемосан по рождение, ако и да знаех, че свещениците не лъжат — а отец Евлоги най-малко от всички.
Спогледахме се с Христина, и тя лекичко поклати глава.
— После разбрах, че няма как да е иначе — продължи отец Самуил. — Такава сила на духа сигурно може да има само човек, дето истински знае що е да си далеч от Бога, и от честността и доброто. Що е ръката Божия да не те закриля, да живееш сред хора без опора… И който е решил той да бъде опора на другите. Да се нагърби с това да помага на Бог, там, където другите нямат сила да носят дори себе си… Двадесет години е преподавал в школата в Свети град, и четиринадесет от учениците му станаха митрополити, а един — Патриархът ни. Освен Основателите и Патриарсите, в цялата история на Патриаршията надали ще се намерят много като него… Така че никога не бива да се срамуваш от това откъде идеш.
Тихите му думи внезапно бяха прекъснати от бързи стъпки.
— Отче Самуиле, имаме да те питаме нещо.
