сайванта скрито малко от криводолското, дето толкова го хареса миналия път!
— А, то много хубаво, ама силничко. Предишния път ме хвана малко, та после едвам си намерих каруцата…
— От една чаша няма да те хване, а по повече няма в дамаджаната. Идвам от кръчмата, цели две чаши изпих от него там сега, и абсолютно нищо ми няма! — Тате за миг ме изгледа подозрително, след това хвана Минчо за ръката. — Хайде с мен!
Минчо се опита да си измъкне ръката, ама все едно се мъчеше да помести къщата. Реши да се пробва с приказки:
— Нека да е друг път. Че те вашите май не обичат пиенето, какво ли ще кажат, ако пием вино пред тях? Още повече ако се връщаш от кръчмата. — Караконджолът се нацупи така пресилено, че чак рогата му увиснаха. — Ще рекат, че си довел пияница оттам вкъщи, че с такива приятели се събираш. Бива ли да те скарвам със семейството ти, грях да си взимам на душата?
Тате се омърлуши:
— Добре де, нека да е твоя воля. Ама ела поне да довършим дамаджаната под сайванта. По една чаша има още в нея, екстра вино. Ще е грехота да прокисне. — Той повлече Минчо към сайванта. Докато минавахме пред къщата се изприщих от страх да не излезе някой, но се размина.
Очите на караконджола бяха блеснали. Опита се обаче да се прави на разсеян:
— Ех, добре, така да е. И ти благодаря за предложението. Друг път ако мина, непременно ще остана да вечеряме. И за чудесното вино благодаря.
— Винаги си добре дошъл! Петърчо, ще донесеш ли чашите и дамаджаната? В ъгъла са, под сламата… Много ми се иска да те запозная с жената, Минчо. Да види, че си свестен божи човек.
— Защо? Де да знам де, може да не ми се зарадва…
— Не вярвам! Срам ме е да ти кажа, ама много пиех преди. И ми се случи, за наказание Божие, роднините си като караконджоли да видя, и лошо да им сторя. Оттогава имам мярка. Затова и искам да видят всички в къщи, че повече никого няма да видя като караконджол, че се събирам със свестни божи хора.
— Сигурен съм, че ще повярват. Ама нека да е другия път, че сега трябва да тичам вече.
Луната още не беше огряла пода на сайванта, и беше такава тъмница, че едвам виждах къде да сипвам с дамаджаната.
— Екстра винце — ухили се Минчо, докато още пълнех чашата на тате. — Ще го помня, дорде съм жив! — Той гаврътна своята наведнъж.
Трудно е да опиша каквото последва. Караконджолът внезапно смени всички цветове на дъгата — от черното през червено, през жълто, зелено, синьо, та до виолетово. След това отвори уста и нададе рев, от който ми се смръзнаха костите. Метна се навън, завъртя се един-два пъти, и хукна към вратника като бесен, като продължаваше да реве като десет бивола накуп. Стори ми се, че сред рева чух кратко изпискване, миг по-късно последва трясък на строшено дърво. Минаха доста удари на сърцето, преди ревът му да заглъхне по уличката.
Тате ме гледаше смаяно, аз него — също.
— Странен човек — сви рамене тате и надигна чашата. Преди обаче още да я доближи до устата си, я остави бързо обратно и избърса с ръкав очите си:
— Какво е това?!
В тъмното не се различаваше нищо. Наведох се, помирисах чашата, и все едно кон ме ритна в носа. От очите ми бликнаха сълзи, и усетих как стената на сайванта ме блъсна отзад. Нямаше как да сбъркам какво е.
— Христининия боб, тате. Не знам как виното е станало на него.
— Аз май се сещам. Хайде с мен!
Тате пъхна чашата под сламата, и излязохме от сайванта. Външната порта беше разбита и изкъртена. На земята пред къщи седеше мама, и очите й се бяха оцъклили. Като ни видя, се отърси и се опита да стане, но краката не я държаха.
— Какво става бе, жена? Гледаш, все едно си видяла караконджол — попита загрижено тате и й помогна да се закрепи права.
Мама хлъцна и го изгледа с ужас. След това се поотърси, и изведнъж очите й блеснаха:
— Нали беше до кръчмата? Що идете откъм сайванта?
— А, върнах се още отдавна. Срещнахме се тук с Минчо, оня познат на Петърчо, с който си говорихме преди две вечери. И го поканих да седнем под сайванта на по чашка.
— Пиене от кръчмата ли си довлякъл?
— Не. Имах си две чашки скрити в една дамаджана — призна си тате.
Мама го изгледа хитро.
— И не се ли беше вкиснало по тази жега?
— А, екстра си беше. Само жалко, че стигна за по чашка на човек. И повече щеше добре да ми дойде — заяви гордо тате.
— Ти… ти наистина ли го изпи? — Очите на майка ми отново се оцъклиха.
— Само на Минчо, не знам защо, нещо не му понесе — продължи тате дяволито. — Не знам дали си го видяла как тичаше към изхода.
— Видях, ама… Абе, Лазаре, този твой Минчо да не би случайно все пак да е караконджол?
— Глупости! — отрече тате стреснато. — Какво искаш да кажеш — че ще седна да си пия пиенето с караконджол ли? Да не би ти нещо някакъв грях да имаш, та Минчо да ти се е видял на караконджол? — Тате я изгледа.
Мама помълча малко, след това прегърна тате и се разплака. И той я прегърна, след това я вдигна на ръце и я внесе в къщи. Влязох след тях, и дръпнах Христина навън, пред къщи.
— Парна сирена ли имате тук? — започна тя, преди да съм си отворил устата. — Или да ви е нападал мамут?
Набързо й разказах случката.
— Значи и мама, и тате са видели Минчо?
— И още как.
— А мислиш ли, че го е видял и някой друг?
— Сигурно. Чу го как ревеше, а избяга по улицата през цялото село. Надали има някой да не го е чул. А щом са го чули, сигурно ще са го и видели. След историята с напиването на тате сигурно всеки ще изскача при първия звук, да помага, ако трябва.
— С други думи, сгазихме пак Конвенцията и другите наредби? Като се опитвах вчера да поразбъзикам трансмитера, комуникаторът се държеше странно. А преди малко не можех да се включа към него…
— Че защо да сме сгазили? Нали Минчо си изглеждаше като караконджол? Трябва всичко да е наред!
Христина сбърчи вежди, след това бръкна в престилката на роклята, след кратко ровичкане измъкна трансмитера, и затвори очи. Побързах да я хвана за ръката, но още преди да я докосна тя хлъцна и отвори очи отново. Лицето й се вкамени.
— Какво има?
Тя безмълвно измъкна от ухото си комуникатора и ми го подаде. Пъхнах го в ухото си — и зяпнах. Пред очите ми застана схема. Цялата беше издраскана с разни линии, дето значеха нарушения на някакви важни правила — и не знам как, но знаех какво точно е всяко нещо по нея. И че е направена от Отговорника на света ни, и е оставена за нас, да я видим.
На единия край имаше обозначение, което бяхме ние с Христина. Към него водеше най-напред един гъст сноп линии за нарушения — свързванията на Христина с мен в манастира. След това имаше една линия за зле свършена работа, поправяна допълнително — когато бяха ме изтеглили от манастира при родителите на Христина. След това имаше една много дебела линия за много лошо нарушение — когато се бяхме върнали тук. И тя някак значеше, че още тогава е трябвало да има забрана и наказание, но някой се е смилил. След това имаше още една дебела линия за нарушение, подобна на първите — свързването на майка ни в манастира. И пак някой се беше смилил, но пак беше трябвало да не го прави. След това имаше една още по-дебела линия: нарушение по длъжност, погазване на сума ти правила — посещението на Минчо, когато
