Анатолий Днепров
Пурпурната мумия
I
Вие естествено знаете как се чувствуваш, когато пристигаш в столицата. Сякаш си се озовал в съвсем нов свят. Прехвърляйки се на въртолети от една площадка на друга, плъзгайки се безшумно по стоманени въжета на гироплани над гигантски дворци, слизайки в недрата на безшумни подземни железници, облени от слънчева светлина, идваща неизвестно откъде, усещаш, че именно тук, в този чуден древен град, в Москва, е съсредоточено всичко най-необикновено, забележитено, имащо бъдеще.
Не смятам, че съм загубен провинциалист. При нас на север, в град Ленинск, също има въздушни линии, въртолетна връзка и на всички големи площади — телевизионни информационни центрове. Въпреки това в Москва се чувствувам малко смутен и дори стъписан. Дълго мислих кои са причините и накрая стигнах до извода, че цялата работа е в скоростите. Да, скоростите на движението в столицата са много по-големи, отколкото при нас. Дори жителите на града, сърдечните и искрени московчани, се движат по-бързо от нас. Те не стоят на едно място върху плъзгащите се платна на тротоарите, ами почти тичат по тях. Сякаш продължават традициите на своите деди, същите онези, които преди няколко десетилетия не са стояли неподвижно на боботещите стълби на старото метро, а са тичали по тях, като успявали и да четат в движение.
На площад „Въстание“, увиснал високо между две гигантски сгради — Двореца на спорта и Двореца на изкуствата, — се спрях до телевизионния автоинформатор и набрах необходимия ми адрес — адреса на Музея на материалната култура. На екрана бързо преминаха необходимите координатни данни и апаратът започна да ми показва пътя към музея.
Трябваше да сляза в долния парк, да прелетя по канала „Дружба между народите“ на крилат реактоплан до Монумента на Свободата, там да се прехвърля на въртолет и да кацна на Синьото трасе, което минава през Ахатовия тунел и води направо до Музея на материалната култура. На цветния екран музеят се извиси пред мен като тридесететажен паралелепипед, облицован с оранжева керамика, с петдесетметров белоснежен мраморен барелеф, който изобразява първата космична ракета, пусната от нас към луната. Поех смело по посочения ми път и за по-малко от сто и тридесет секунди бях при целта. По пътя използувах личната си радиоавтоматична телефонна станция и предупредих професор Сайен за пристигането си. Той ме посрещна на входа на музея.
— Добре дошли, мой млади приятелю! — каза ми той с напевния си глас и ми стисна ръката с двете си ръце. — Какво ви води в нашето тихо кътче в този огромен, вечно пулсиращ град?
Внимателно погледнах мъничко насмешливите очи на не младия вече учен и си го спомних такъв, какъвто го знаех, когато преди две години следвах в краймосковския университет „Революция“ аспирантски курс по история. Никак не се беше променил оттогава.
— Страхувам се, че съм дошъл в неудобно време. От радиоинформацията научих, че се готвите да заминете в Африка, в Того…
— Моля ви се, моля ви се! — отвърна професорът. — Имам на разположение още тринадесет часа. Смятам, че за това време ще разрешим всички ваши въпроси.
— Мисля, че за решаването на моите въпроси са напълно достатъчни два-три часа от скъпоценното ви време. Ако не възразявате, нека започнем…
И през ум не ми минаваше колко се лъжех в този момент!
Влязохме в мраморното фоайе и безшумният асансьор бързо ни качи на седемнадесетия етаж, където се намираше кабинетът на Сайен. Докато бяхме в асансьора, професорът накратко ми разказа програмата си за пътуването в Того.
— Трябва да попълним нашите данни за вторичния период от борбата на народите в този район за независимост. Оттогава са минали много години, но никой досега не е разгледал подробно архивите… Това е една празнина в нашия музей… — завърши огорчено той. — И така, на ваше разположение съм — добави той и седна на дивана.
Седнах във фотьойла, бързо разтворих папката, която носех, извадих от нея снимката на жена ми Мая и я подадох на професора.
— Познато ли ви е това лице? — запитах го аз. Наблюдавах го внимателно, за да уловя движението на всеки мускул на умореното му лице.
Сайен хвърли бегъл поглед на фотографията; навъси леко вежди и после вдигна към мен очи. Те изразяваха недоумение. Мислейки усилено за нещо, той поклати отрицателно глава. Още на сбогуване в Ленинск жена ми беше казала: „Ще видиш, той ще направи ей така…“ И тя поклати главата си точно така, както направи професор Сайен, като издаде малко напред устните си.
— Не ми е познато — отговори професорът, гледайки ме въпросително.
Учуди се, когато аз със задоволство кимнах, отново се порових в папката, за да намеря последния брой на каталога на Музея на материалната култура. Сайен нетърпеливо се подмести към мен.
— А това какво е? — запитах аз, като му подавах каталога, разтворен на страницата, където имаше допълнителен лист с изображението на главата на Пурпурната мумия.
Често се случва главният редактор на солидно издание да не знае всичко, което е напечатано в него. И той си има свои интереси като всеки смъртен и е естествено да следи най-вече материалите по своята специалност. За останалите отговарят помощниците му. Изглежда, че така беше и сега.
Професор Сайен погледна още веднъж фотографията на мумията и прелисти няколко страници от списанието, за да установи наименованието на неотдавна получения от музея експонат. Неочаквано той извика:
— Ами че това е едно и също!
— Кое? — запитах аз, предусещайки какъв обрат ще вземе разговорът след няколко минути.
— Лицето на Пурпурната мумия и това! — с изненада каза той.
— Така си и знаех — отвърнах аз, като сложих допълнителния лист в каталога, а до него и снимката на жена ми.
— Какво? — сега пък той се учуди.
— Предварително знаех, че така ще кажете. А ние с Мая спорехме. Тя твърдеше, че вие веднага ще откриете някаква разлика…
Лицето на Сайен стана строго.
— Не ви разбирам. Какво говорите? За каква Мая става дума?
— Говоря за приликата на снимките. А Мая е моята жена.
— Какво общо има тя с това?
— Това е нейна снимка. А това — посочих допълнителния лист в каталога, — това е фотография на Пурпурната мумия…
Професор Сайен стана моментално от мястото си и ме погледна отгоре надолу. Забелязах как веждите му леко трепнаха.
— Надявам се, че не сте изминали петхилядния километров път само за да се шегувате? — запита сдържано той.
Разбирах колко усилия му струва да изрече спокойно тази фраза.
— Ни най-малко. Нещо повече: точно тази прилика ме доведе при вас. Известно ви е, че ръководя краеведческия музей в Ленинск. Когато получих вашия каталог, бях поразен от приликата на мумията с моята жена…
Той взе от ръцете ми снимката и списанието и отиде до широкия прозорец. Беше около пладне и през тънките, почти незабележими стъкла струеше обилна ярка дневна светлина. Покрай широките прозорци се мярна въртолет, но професорът не му обърна внимание. Той внимателно сравняваше двата образа.
„Той ще каже, че има разлика в структурата на шията“ — спомних си думите на Мая.
— Да, но ето че шиите им са различни! — радостно извика Сайен.
Усмихвайки се, отидох до него.
— Да. Различни са. Но лицето е едно и също. Засега ме интересува само приликата. Що се отнася до разликата, за това ще говорим после…
Отново седнахме на предишните си места: той — на дивана, аз — на фотьойла.
— Разкажете ми по-подробно за вашата мисия — помоли той.
