останки на Пурпурната мумия.
— Как върви работата? — запитах Андров.
— Горе-долу. Огледалната симетрия на структурата на вътрешните органи не предизвиква никакви съмнения…
— Тогава какво правят с нея сега?
Андров сви небрежно рамене.
— Искат по този модел да установят възрастта й и да я сравнят с възрастта на вашата жена.
— Колко жалко, че когато са предавали по радиото жената, жителите на Антиземята не са прикрепили към нея бележка с биографичните й данни — пошегувах се аз. — Виж, надписът с огледално изоброжение на буквите все някак щяхме да разчетем.
— Аз съжалявам за друго. Ако бяхме успели да приемем цялата мумия на професор Филио, а не само главата му, на моите противници щеше да им бъде по-трудно да се изказват.
Бях съгласен с него. Бях се замислил, но Андров ме накара да се сепна:
— Вашата жена работила ли е с Филио?
— Да Тя му беше аспирантка. Изучаваше под негово ръководство индонезийската група езици.
Андров кимна и след това каза:
— Има още един начин да се докаже, че хипотезата ми е правилна… Но сега това зависи от тях. — И кимна към секционната.
— Възрастта на мумията ли?
— Да. А може и още нещо…
Изведнъж Андров ме хвана под ръка и ме поведе по коридора.
— Знаете ли, засега там няма нищо интересно. Искате ли да ви покажа как работи машината, която свива модела по обемната развивка на оригиналите?
— Искам.
Изкачихме се по ескалатора на горната въздушна линия, качихме се в гироплана, който се плъзгаше безшумно по стоманеното въже, и само за няколко минути прелетяхме над цяла Москва. Небето беше синьо, безоблачно, прохладно. Градът бе потънал в зеленина, забулена в лека синкава мъгла.
— Тук ли сте роден? — запита ме Андров.
— Не.
— Какви необикновени промени претърпя нашият град за някакви си тридесет години!
— Да. Кажете ми какво друго освен възрастта на мумията може да докаже вашата теория?
Андров сякаш избягваше да отговори на въпроса ми и продължи:
— Аз живея тук от рождение и втората реконструкция на Москва ставаше пред очите ми. Всичко беше като в приказка… Израстваха дворци гиганти, създаваха се паркове. Подземните влакове преминаха в безшумен транспорт. Над града закръжиха въртолети. Изчезна мрежата от тънки жици за тролейбусите и трамваите и вместо нея на сто метра височина бяха опънати леки висящи мостове и ето такива кули от лъскав метал, а към тях са закрепени стоманени въжета, по които се плъзгат гироплани… Животът стана много интересен и прекрасен… Животът стана прекрасен — повтори той замислено.
Исках повторно да му задам моя въпрос, но в това време гиропланът спря на спирката за пътници.
— Ето че пристигнахме — каза Андров. — А ето там е нашият приемателен център.
Долу се виждаше невисока сграда с плосък покрив, увита със зелен бръшлян.
Машината, която създаваше от пластмаса модели по тяхната импулсна развивка, се наричаше електроно-акустичен повторител. Тя представляваше гигантско съоръжение от блестяща неръждаема стомана, боядисана с ослепително бял лак. Работеше с едва доловимо бръмчене. От време на време от вътрешността й, от каналите за охлаждане, се изхвърляха навън струи топъл или прохладен въздух.
Зад стъклена преградна стена в края на залата имаше друга машина, много по-малка от първата. Ние тръгнахме именно към нея.
Пред таблото за управление седеше девойка и четеше книга. Понякога тя откъсваше очи от страниците и поглеждаше таблото. Точно пред лицето й светваше неравномерно неонова лампичка.
— Галя, какво върви при вас сега?
— Модел на нов атомен реактор. От Рим — отговори девойката и стана.
— По радиото или по кабела?
— По радиорелейната линия.
Андров кимна и после се обърна към мен:
— Ето гледайте как става това. Тук постъпва импулсно-кодова информация, в която са шифровани координатите на всяка точка на предавания обект, а също и цветът на материала, от който е изготвен обектът, и конструктивните му елементи — дебелина, дължина и така нататък. След усилването им импулсите постъпват в дешифратора. След като се разделят по каналите, те ту включват, ту изключват релето, направляващо частите на механичното и химично устройство.
Върнахме се при машината в голямата зала и се приближихме до широката огледална витрина в центъра. Андров запали лампата и вътрешната камера ярко се освети. В нея стоеше някакъв безформен предмет, до който от всички страни се допираха тънки метални игли.
— Навъртането на информация в модел на обекта става тук. Тези тънки игли са като онези, които се употребяват за мускулни инжекции. През тях на слаби тласъци се изтисква тънка струя пластмаса, която се охлажда със студен въздух. Иглите работят синхронно с ултразвуковите игли, които сега в Рим опипват реалния обект… Така капка по капка, от точка до точка, тънката струйка пластмаса строи модела. С тези лостове може да се регулира големината на модела, да се направи той или по-голям, или по-малък от оригинала…
— А как става цветът?
— Това е много лесно. Отначало смолата е безцветна. Фотокалориметърът съобразно с информацията за цвета вкарва в нея необходимото количество на едно или друго багрило…
— Тогава, значи, Пурпурната мумия се е родила точно тук? — запитах аз.
Андров кимна утвърдително.
— Впрочем аз все пак не разбирам защо тя е пурпурна. Ако всичко е така, както казвате, то тя трябва да бъде, така да се каже, с телесен цвят…
— По този въпрос на конференцията имаше много спорове. Струва ми се правдоподобно обяснението на един физик. Вие знаете ли какво е ефектът на Доплер?
— Това е, когато дължината на светлинната вълна се увеличава, щом източникът се отдалечава от наблюдаващия.
— Точно така. Вие например можете да се отдалечавате с такава огромна скорост, че за неподвижния наблюдател цветът на вашето тяло ще изглежда червен. Мисля, че цветът на мумията потвърждава, че Антиземята се отдалечава от нас с огромна скорост…
В това време иззад стъклената преградна стена се чу гласът на девойката:
— Другарю Андров, на телефона!
Андров ме напусна и аз останах да гледам как иглите „рисуваха“ с изтичащата от тях пластмаса обемния модел на предмета, който се намираше на разстояние десет хиляди километра. Мъчех се да си представя колко са се вълнували учените, когато тези игли са рисували обемното изображение на човешко тяло, намиращо се на такова разстояние, което съзнанието не може да си представи.
Андров буквално се хвърли към мен и силно ме дръпна за рамото.
— Да тръгваме.
— Къде? — учудих се аз.
— Обратно и незабавно! В патоанатомичната зала…
Хукнах подир него, без да разбирам нещо. Излетяхме нагоре при линията на гироплана и едва тук спряхме.
— Какво се е случило? — запитах аз.
— Кога разговаряхте с жена си последния път?
— По-точно?
— Кога разговаряхте с жена си последния път? — повтори той въпроса си, като не сваляше от мен дълбоките си черни очи.
