Пристигна гиропланът. Андров ме вмъкна вътре, после отвори илюминатора. От него нахлу силна струя въздух.
— Вземете радиотелефона и веднага се свържете с жена си.
Извадих апарата от джоба.
— Я да го видя. Аха, с феритова антена е. Лошо… Впрочем опитайте да го държите малко навън от илюминатора и говорете. Корпусът на гироплана е метален и пази апарата ви от радиоизлъчвания.
Притиснах тялото си до илюминатора и избрах номера на Ленинск. Сърцето ми биеше ускорено. Какво е станало?
— Е?
— Не отговаря…
— Опитайте да измъкнете още по-навън апарата.
Отново избрах номера.
— Не отговаря… — казах аз пресипнало.
— Дайте, аз ще го държа с изпъната ръка, а вие слушайте.
Андров измъкна през илюминатора ръката си до лакътя и посегна да вземе от мен радиотелефона. Но в това време по надолнището на въжената линия скоростта на гироплана рязко се увеличи, нещо силно ме дръпна и телефонът се изтръгна от ръката ми.
— Ах, дявол да го вземе! Всичко е загубено!
Силен въздушен поток отнесе апарата ми. От удара в рамката на илюминатора ръката на Андров започна да кърви малко по-долу от лакътя.
Известно време и двамата се гледахме мълчаливо. В очите му прочетох ужас.
— Какво се е случило с жена ми? — най-после промълвих аз.
— Не знам… Ей сега ще научим… Спомнете си с точност до дни на колко години е жена ви или колко време е минало от смъртта на Филио.
В главата ми бог знае какво ставаше и не можех да се оправя с най-проста аритметика. Освен това не разбирах за какво му трябваше възрастта. Накрая казах:
— Жена ми е на двадесет и три години, четири месеца и шест дена… Филио умря преди три месеца и три дена…
— Взехте ли под внимание високосните години?
— Не.
— Добре. Хайде аз ще направя това. Кажете ми деня, месеца и годината на раждането… Впрочем по- добре кажете на коя дата е починал Филио.
Гиропланът меко спря. Андров ме измъкна за ръка до изхода, като мърмореше нещо под носа си.
До секционната в патоанатомичната сграда и двамата мълчахме. Бях забравил и месеца, и деня, в който се е родила Мая. Не помнех кога бе умрял Филио.
В коридора ни посрещна някакъв лекар, който се усмихваше радостно. В ръката си бе стиснал голямо парче пурпурна пластмаса. Андров сложи показалеца си на устните, но лекарят не обърна внимание на това.
— Вече почти мога да ви поздравя, мога да ви поздравя! — възторжено каза докторът. — Сега трябва само да установим от какво е починала нашата земна жителка! По отношение на Пурпурната мумия всичко е ясно. Вижте! — Той протегна на Андров парчето пластмаса. — Лимфосаркома! Удивителен пластмасов модел на тумор!
Стъписах се, обхванат от ужас.
— Какво приказвате?! — извика Андров.
— Нищо особено. Учудвам се, че там, на вашата Антиземя, не могат да лекуват такова просто нещо. Знаят как да предават по радиото труповете на своите жители, а още не им е дошло наум как да лекуват тумори! Безобразие!
Докторът направи пренебрежителна гримаса и се обърна към секционната. Вървеше бавно, с достойнство, а пък аз едва пристъпвах, угрижен за Мая. Разстоянието до Ленинск от пет хиляди километра стана почти космическо. Сърцето ми се свиваше.
— На колко години е умряла тя? Имам предвид мумията — запита Андров.
— Ей сега Кугел ще ви каже. Впрочем не разбирам дали и у нас не са могли да излекуват тази жена? Всъщност новообразуванията не се проявяват до последния момент. Само лека отпадналост, и толкова. Нали ги знаете нашите младежи? Отпадналост — голяма работа. Не ме интересува медицината. И ето ти резултата…
Докторът говореше високо и отсечено като повреден високоговорител.
Влязохме в секционната. До мраморната маса седеше възрастен мъж без престилка и правеше някакви изчисления в една тетрадка.
— Кугел, колко е живяла болната според вас? — запита съпровождащият ни лекар. Той посочи с пръст нарязаната на парчета пластмасова фигура.
— Осем хиляди петстотин двадесет и три и половина дена. За половината не съм сигурен — отговори Кугел, като продължаваше изчисленията си.
— Докторе — обърна се към него Андров, — ето мъжа й… — Андров ме побутна лекичко към доктора.
— Мъжа ли? На това ли? — посочи той пурпурните парчетии от пластмаса. — Чудесно! Той ще ни каже точно деня, когато е умряла жена му. Помните ли го?
В това време аз си спомних съвсем друго. Спомних си думите на френския радиоинженер Сюж, че обемната развивка на организма е възможна едва след като той умре. Сетих се, че интервалът между приемането от космоса на бюста на Филио и на Пурпурната мумия се равняваше на три месеца… сетих се също, че като че ли сега, може би днес, се навършват три месеца от смъртта на Филио…
Докторът повтори въпроса си с престорено ласкава интонация, сякаш се обръщаше към болен. Аз поклатих отрицателно глава.
— Не си ли спомняте? Не помните кога е умряла жена ви? — учудено запита докторът.
Аз си глътнах езика. Вместо мен отговори Андров:
— Може би тя не е умряла. Преди два часа той е говорил с нея по радиотелефона…
— Не е умряла ли? Това е невъзможно! — категорично заяви докторът. — Аз изцяло вярвам във вашата теория за антисвета, другарю Андров, и затова тя, тоест жена му, трябва да умре. В противен случай ние не ще можем да докажем съществувнето на Антиземя и на наши антикопия там — той вдигна очи нагоре, — във Вселената…
От гняв щях да се задуша. Тръгнах заплашително срещу увлеклия се патологоанатом.
— Престанете! Плюя на вашата теория за антисветове, чувате ли! Тя не е умряла. А пък ако е болна, ще трябва незабавно да я лекуваме!
Андров се спусна към мен.
— Успокойте се, успокойте се. Моля ви. След една минута ще се свържем с Ленинск. Да вървим.
Като насън вървях по някакви коридори, плавах по някакви улици, изкачвах се с асансьори, чувах нечии гласове…
— На каква вълна се свързвахте с жена си? — чух глас.
— Не знам…
— А домашният ви телефонен номер?
— Не помня…
— Как е фамилното ви име?
Казах го.
— Седнете тук.
Андров седна до мен и сложи ръката си върху моята.
— Те ей сега ще се свържат с нея…
Само кимнах. Наоколо цареше гробна тишина. Огромен стенен часовник с махало бавно тракаше точно пред мен. Запомнил съм още голяма палма в дървено каче, а вдясно от нея бюст на Ленин на фона на стена от червен мрамор. А часовникът все цъкаше, цъкаше много бавно.
След това ми казаха:
