Поразвълнувах се, защото сега беше настъпил най-отговорният момент: да предам колкото е възможно по-точно мислите си. Стиснах устни и зашарих неспокойно с очи по обширният кабинет на професора, като гледах да намеря предмета, от който трябваше да започна разказа.
„Обърни внимание на бюста на академик Филио в левия ъгъл зад писалището му“ — сетих се за наставленията на Мая.
Издирих с очи бюста на Филио, после отново разтворих каталога и го показах на професора.
— Ето вижте и това — казах му аз. — Знаете ли кой е този?
— Филио — без да се замисля, отговори Сайен. — Но какво има? Каква е тази игра на отгатване на картинки?
Сега дойде моят ред да изразя нетърпение. Погледнах часовника. Нашият разговор съвсем се проточи. Покрай прозорците отново се мярна въртолет. Това означаваше, че са минали още пет минути.
— Извинете ме, професоре, изглежда, вие не четете всички материали в каталога, на който сте редактор?
Той стисна нервно ръце. Изглежда, едва сега долови за какво намеквах. Наистина защо бюстът на Филио беше поместен в каталога на Музея на материалната култура?
Усмихна се смутено и прекара ръка по челото си.
— Признавам си, не обърнах внимание на това… Впрочем гледах го, но така, отгоре-отгоре. Това е по отдела на радиоастрономическата информация и аз предполагам…
Сайен сам се прекъсна и изведнъж пребледня. Започна бавно да става от дивана, като не сваляше от мен широко разтворените си очи. „Какво общо има тук академик Филио?“ — прочетох в уплашения му поглед.
— Я ми дайте списанието — прошепна той.
Със списанието в ръце той прекоси по диагонал кабинета, за малко не се блъсна в писалището си и замря пред бюста на прославения лингвист полиглот.
Напрегнатото мълчание продължи няколко секунди. После професорът включи диктофона:
— Веднага да дойде Андров в кабинета ми…
Гласът му беше мек, но в него се чувствуваше едва доловима нотка на заплаха. После вдигна телефонната слушалка и каза:
— Авгинова, вие ли сте? Кой редактира материалите на Андров за последния брой на нашия каталог?… А сверихте ли го с оригинала?… Точно ли е? Кой прави снимките?… Благодаря.
Забравил за присъствието ми, професорът седна зад бюрото си и потъна в изучаване на изображението в каталога.
Изведнъж си спомни за мен:
— Дайте ми снимката на онази девойка…
— На коя?
— На онази, която ми показахте.
— На Мая ли?
— Не знам каква беше… Дайте я по-бързо…
— Това е снимка на моята жена — упорито казах аз.
— Няма значение.
Дълго разглежда двете изображения, стиснал главата си с ръце.
Вратата се отвори и се показа висок човек на средна възраст със светложълт спортен костюм. Той приближи с широки крачки до професора.
— Ваша работа ли е? — попита Сайен, без да вдига очи.
— Моя.
— И не се ли срамувате?
— Не ви разбирам…
— Ей сега ще разберете. Ето!
Сайен почти завря в лицето на Андров снимката на жена ми.
— Ето я вашата Пурпурна му-ми-я. — После, като хвърли разярен поглед към мен, каза с язвителна ирония: — А може би тя, тази ваша девойка…
— Това е жена ми — напомних аз.
— … тази ваша жена наистина да е му-ми-я?
Андров внимателно разглеждаше снимката на Мая. Професорът го гледаше презрително.
— Да не очакваш в наше време такова нещо… такава лъжа, такава измама…
Най-после Андров разбра, че аз имам непосредствено отношение към целия разговор и дойде бързо при мен.
— Вие ли сте направили огледална репродукция от моята мумия? — заплашително запита той.
Поклатих отрицателно глава. Тогава, без да каже нито дума, той ме хвана за ръката и ме помъкна вън от кабинета. Професор Сайен едва успяваше да ни следва. След като включи вървешком движещата се лента в коридора, Андров хукна някъде вдясно, след това ме блъсна в асансьора, после се понесохме надолу, отново претичахме по коридор, на един ъгъл за малко не се сблъскахме с професора, който тичаше към същото място по друг път, и накрая се втурнахме в огромна, слабо осветена зала, където в средата и покрай стените бяха наредени мраморни саркофази. Спряхме до един от тях…
— Гледайте.
Погледнах в саркофага и тутакси зажумях. Не може да бъде! Невъзможно е!
— Гледайте, гледайте! — задъхвайки се, ми заповяда Андров.
— Аз виждам… — плахо измънках.
— Какво? — попита професорът, гледайки ме право в очите.
— Виждам Мая? — шепнех аз, отмествайки поглед от пластмасовата фигура на голата жена.
— Каква е пък сега тази Мая? — грубо попита Андров. — Да не вземете да настоявате, че това същество ви е познато!
Настъпи мълчание. Пръв заговорих аз:
— Извинете, но това е скулптура на жена ми, на Мая.
Андров се засмя на глас и извика:
— Вгледайте се внимателно, може би по тялото на вашата жена има особени белези!
Той язвително изрече думата „вашата“.
Отново погледнах женската скулптура, която изглеждаше като жива и лежеше с отворени очи. Пластмасата, от която беше направена, имаше пурпурен цвят. В главата ми се въртяха най-невероятни мисли. Струваше ми се, че полудявам.
— Всичко е точно, само цветът на тялото…
Отново избухна смях.
— Аха! Цветът! Значи тя не прилича напълно на вашата жена!
И отново иронично натъртване на думата „вашата“… Смутих се.
Хвърлих умолителен поглед към Андров. Тези столични учени, за да докажат, че са прави, понякога не се спират пред нищо, не зачитайки елементарни правила на етиката.
— Впрочем аз нямам нищо против тази фигура да бъде тук. Макар че сами разбирате… Всъщност добре че сте публикували в списанието само изображението на главата и…
— Чувате ли го? Чувате ли го какво говори! Нямал бил нищо против! Та вие знаете ли какво е това? Това, дявол го взел, е много голяма находка! Четири извънредно мощни радиотелескопа работиха непрекъснато повече от сто часа, за да не пропуснат нито един сигнал. Информацията беше разшифрована едновременно в Москва и в Париж! Бяха използувани най-добрите машини, за да навъртим информацията ето в това! А вие казвате…
Неудържимият поток от фрази беше прекъснат от рязката забележка на професор Сайен.
— А главата на академик Филио също ли навъртяхте на машините в Москва и Париж?
Андров занемя с широко отворена уста.
— Какъв Филио?
— Ами ето този.
Професорът ни помъкна към мраморния саркофаг в средата на залата. Веднага познах копието на бюста,
