поставен в кабинета. Тук той беше изработен от пластмаса, също аленочервена на цвят.
Андров започна да кима утвърдително.
— Хайде, кажете нещо — настояваше професорът.
— И тази… За двете използувахме една и съща апаратура… Ние…
— Кои вие?
— Аз, впрочем целият колектив на дешифриращата група на космичната радиоинформация… Това е там, зад Пантеона, в района…
Андров не се доизказа. Погледна свирепо и мен, и професор Сайен.
— Не ми ли вярвате? — накрая измънка той.
Сайен вдигна рамене. Кой знае защо, по гърба ми плъзнаха студени тръпки. В мозъка ми се зараждаше страшна мисъл. А в това време Андров почти прошепна:
— Честна дума, тези две фигури бяха направени въз основа на импулсно-кодова информация, която ние приехме преди три месеца от крайния район на съзвездие Лебед. Отначало приехме тази глава… На вълна двадесет и три сантиметра… След три месеца на същата вълна — Пурпурната мумия… Шумът в момента на приемането не надхвърляше пет децибела… Съотношението между сигнала и шума не беше по-малко… — И изведнъж без причина се развика: — Не може да бъде! Вие нещо хитрувате! Коя е тази Мая? Кой е Филио?
— Професорът му подаде снимката. Андров я сравняваше с фигурата в саркофага край стената…
— Ами Филио? Да не е онзи, който почина преди три месеца? Вие познавахте ли го лично?
Професорът кимна утвърдително.
Андров се спря като закован посред залата, после неочаквано хукна към вратата и изчезна.
С всяка секунда ми ставаше все по-страшно и по-страшно. Мъчех се да не гледам стъкления капак, под който лежеше пурпурното копие на моята жена. Вратата внезапно се отвори широко и вътре се втурнаха Андров и една жена с малко куфарче в ръце. Без да кажат нито дума, те изтичаха до саркофага с мумията и се заеха да свалят горния капак.
— Какво смятате да правите — запита разтревожено Сайен.
— Да аутопсираме — промълви Андров запъхтян. — И то веднага… И ако се потвърди, че…
— Кого да аутопсирате?
— Мумията.
— Защо? — развиках се аз. Стори ми се, че се готвят да режат жена ми на парчета.
През това време жената отвори куфарчето и извади оттам скалпел и електроциркуляр.
— Забранявам ви! Това е общонародна ценност и вие нямате право да вършите това без разрешение на Световния съвет на учените — категорично заяви Сайен. — Освен това не намирам никакъв смисъл да постъпвате така с един експонат, който е получен от космоса с толкова труд, ако, разбира се, е бил получен от космоса.
— Не се тревожете, професоре. Цялата информация е записана на електретни цилиндри и винаги може да бъде възстановена. За един или два дена… Започвайте, Антония.
Той разтвори широко ръце, заграждайки пътя на професора до саркофага. Чух как запищя циркулярът. По гърба ми продължаваха да пълзят ледени тръпки.
— А сега разтворете гръдния кош — командуваше Андров. — Хайде, разрязвайте го по-бързо, дявол да го вземе! Разрязахте ли го? Сега отгърнете гръдната кост. Виждате ли сърцето? Аха! А къде е черният дроб? Правилно! Далакът. Така. Сега можем да им покажем.
Андров ме хвана за рамото:
— Но от какво се уплашихте? Та нали това е мумия, тя е от пластмаса. Точно копие. Впрочем вижте сами дали копието е точно или не…
Приближих се нерешително до саркофага. Пластмасовите части на разрязаното тяло лежаха обърнати от двете страни на симетричната ос на тялото и можеше да се види добре вътрешната структура на фигурата. Органите бяха оцветени различно, но всички бяха в аленочервена гама… Очите на мумията бяха отворени и не изразяваха никакво страдание. С голямо усилие се стараех да мисля, че това не е жив организъм, а само майсторски направено копие на човешко същество.
— Какво, копие ли е, или не е копие? — като ме разтърси, запита Андров. Очите му сияеха от неописуема радост. — Гледайте внимателно!
Кимнах омърлушено.
— А вие какво ще кажете, професоре? — предизвикателно запита Андров.
Отговори му жената, която беше разрязала мумията:
— Другари! Но при нея всичко е обратно!
Облещих смаяно очи, мъчейки се да разбера какво искаше да каже с това „обратно“.
— Какво имате предвид, Антония? — дрезгаво запита професорът.
— Всичко! Сърцето, черният дроб, далакът… Всичко е обратно!
Едва тогава разбрах каква е работата. Сърцето на мумията беше отдясно, черният дроб отляво, всичко като при нормален човек, само че някакси като отражение в огледало!
— Сега разбирате ли какво сме приели! Та това е колосално потвърждение на теорията за антисветове! Това е поразително! Това…
— Обяснете разбрано какво значи всичко това? — настоя професорът.
Андров се сети за нас. Отдръпна се от мумията и като прегърна професора, каза тържествено:
— Най-после имаме експериментално даказателство, че някъде навътре във Вселената съществува антисвят, точно като нашия, но се състои от антивещества. Този свят е един вид нещо като огледално отражение на нашия!
II
Като се придвижвах по бързо носещите се тротоари и пътища на Москва към Двореца на науката, чувах приглушена глъчка, от която ту тук, ту там се изтръгваха развълнувани викове: „Пурпурната мумия, Пурпурната мумия…“
След специалното съобщение на Световния съвет на учените за поразителната по своята смелост хипотеза на Адров за Пурпурната мумия се говореше не само в Москва, но и в целия свят. След аутопсирането на експоната в Музея на материалната култура беше изложено ново копие. Притокът на посетители от много градове в света беше толкова огромен, че се наложи да се направят още няколко копия. Изложиха ги в най-големите обществени салони на столицата. Със специално нареждане на Върховния съвет изображението на мумията се предаваше три пъти на ден по цветната стереотелевизия. „Пурпурната мумия, Пурпурната мумия…“ — се носеше из цяла Москва, а в моята глава през това време звучеше съвсем друго. „Мая, Мая… Възможно ли е някъде във Вселената да съществува също такава жена като моята?“
Накрая не издържах. В центъра на столицата, в едно уединено кътче на Кремълския парк, извадих от джоба радиотелефона и избрах Ленинск. След няколко секунди се чу продължителното бръмчене на зумера.
— Мая, ти ли си?
— Да. Каква е там тази суматоха с Пурпурната мумия? Аз май ще се възползувам от закона за уважаване личното достойнство на гражданите и ще поискам да не ме показват на целия свят!
Моята Мая е много весела и жизнерадостна жена. Като чух звънкия й закачлив глас, въздъхнах с облекчение.
— Глупаче такова, ти трябва да се гордееш с това!
— Ами че аз се гордея! Пресата, радиото и телевизията тук не ме оставят на мира. Знаеш ли, че от Москва пристигна при мен комисия от академици и ми правиха изследвания! Искаха да се уверят, че сърцето ми наистина не е от дясната, а от лявата страна!
— Е, и какво?
— Увериха се, скъпи! Аз значи не съм от антисвета! — И звънко се засмя. — А ти какво правиш? — запита ме тя.
— Гледам да си мълча. Представяш ли си какво ще стане с мен, ако хората научат, че аз съм земното
