Залата бе празна, но Пейдж чу приглушените стъпки на Никоу по пътеката на стълбите.
Импулсивно, тя се втурна след него.
Като достигна началото на тясното стълбище, тя го видя да свива в дъното. С ръка, плъзгаща се по желязното перило, тя се завтече надолу по стълбите.
Той трябва да я бе чул, защото я чакаше зад ъгъла.
— Нещо не е ли наред, Пейдж?
Останала без дъх, тя се почувства неловко. Глупаво. Смешно. Не можеше просто да му каже, че бягаше от собственото си въображение. Вместо това каза:
— Всичко е наред. Просто… исках да ви помоля за разрешение сама да разгледам някои от частите на замъка.
Той я дари с покоряваща усмивка.
— Разбира се. Моят дом е и ваш дом.
Мисълта за това я изпълни с безгранична наслада, но тя бързо я овладя. Гостоприемството бе само частица от вродения му чар.
— Нека ви кажа нещо — продължи той. — Не възнамерявам да ви развеждам през нощта, но искам нещо да ви покажа.
— Чудесно! — Какво щеше да стане, ако той си помислеше, че тя намекваше, че копнееше да остане в неговата компания? Добре, в момента не можеше да стори нищо по този въпрос.
Залите, през които той я преведе, бяха облени в светлина от железните свещници. Те започнаха да й се струват познати — това бе същият път, по който бяха минали за вечеря. Между свещниците висяха безброй много картини, повечето от които изобразяваха пасторални или ловни сцени, достатъчно потъмнели, което показваше тяхната старинност и необходимостта от внимателно съхранение. Пейдж почти не бе видяла портрети. Когато Никоу я разведеше из замъка, тя щеше да го попита за портретите, защото в този наследствен дом те можеха да се окажат важни за разкриване миналото на Даргентия.
Не срещнаха жива душа. Пейдж очакваше, че един такъв замък би бил пренаселен от прислужници, но тя си спомни забележката на Едуард по време на вечерята, че прислугата бе недостатъчна. Навярно Мейбъл не бе единствената прислужница — или пък бе така?
И друго нещо я озадачи.
— Никоу, как замъкът е оцелял през всички тези векове и се е запазил така добре?
— Късмет. И предвидливост на моите прадеди. Най-младите синове на бъдещата кралска фамилия винаги са се връщали тук, за да държат нещата под око, каквато и да е била политическата обстановка. Някак си, винаги са успявали да убедят владетеля в момента да използва замъка като правителствено учреждение или музей.
Прекосиха трапезарията и се спряха в кухнята. Пейдж бе впечатлена, но не и изненадана, да открие, че цялата огромна каменна зала бе оборудвана с модерни електроуреди: кухненска печка, фурна, хладилник с камера, микровълнова печка. В контраст с всичко това в огромното каменно огнище висеше шишът за печене.
Никоу отиде до хладилника и извади няколко останали от вечерята козуначни кифлички. Пантите на огромната дървена врата от външната стена на кухнята проскърцаха, когато той я отвори.
— След вас.
Те излязоха навън и се озоваха върху една павирана пътека.
Светлината на деня бе угаснала. На небето се открояваха няколко ярки звезди.
Нощта бе хладна и във въздуха се усещаше пролетната влага. Лекият бриз премина през копринената блуза на Пейдж и тя скръсти ръце пред себе си, за да се стопли.
— Студено ли ви е? — спря се до нея Никоу и я погледна загрижено.
— Не, обтягам се.
Той се усмихна и продължи, като я поведе към друга павирана пътека, която, изглежда, заобикаляше замъка. Наоколо цареше тишина. Пейдж чуваше само шепота на вятъра и шума от стъпките им.
— Тук е толкова спокойно — отбеляза почти с благоговение тя.
— Да, особено в този късен час. Това е любимият ми час. Обикновено тук се разхождам сам.
Трепетно вълнение премина през Пейдж. Защо споделяше това с нея?
Любезност, помисли си тя и се сви в полумрака. Нищо преднамерено нямаше в това, че сега са тук заедно.
Докато крачеха, мирисът на засенчените пролетни цветя встрани от пътеката я изпълни с благоухания. Засвириха щурци.
След миг пътеката ги отведе зад външната крепостна стена. Пейдж съзря някаква интересна желязна врата в дебелата стена и се зарадва, когато Никоу закрачи към нея. Тя го последва. Докато гледаше през дебелите решетки, я удари мирисът на мухъл от древния камък. Зад тях се забелязваше проблясващата вода на обширния ров.
Никоу бутна вратата. За нейна най-голяма изненада тя се отвори прекалено леко; не беше заключена. Минаха през нея.
Тук, зад крепостните стени, пейзажът бе прекрасен, почти неземно красив. Луната и няколкото фенери, които се издигаха върху външната стена, хвърляха сноп светлина върху проблясващата повърхност на рова. На променливата светлина Пейдж съзря потъмняла от времето статуя на лебед върху солиден пиедестал. Близо до нея, сред цъфналите храсти, от които се разнасяше сладък аромат, бяха поставени няколко каменни пейки. Наоколо се разнасяше крякането на жабешки хор.
— Ето тук. — След като седна на най-близката до статуята пейка, Никоу потупа някакво петно до себе си. Пейдж се присъедини към него, като не обръщаше внимание на твърдата повърхност под все още бодящите я мускули. Тя предположи, че се намираха точно на противоположната страна на рова, откъдето се издигаше мостът.
Като проследи погледа на Никоу, забеляза пет черни лебеда, които плаваха грациозно по водата.
— О! — прошепна Пейдж, която не искаше да ги уплаши. Нито един от лебедите не приближи брега. Скоро към тях се присъедини семейство гъски — майка с четири малки, плаващи в редица — плюс няколко големи гъсоци.
Пейдж се разсмя на глас.
— Божествени са.
— Те са лакоми. Само гледайте.
За разлика от лебедите, гъските не мълчаха; те крякаха, сякаш искаха нещо. Храна, разбира се. Ето защо се бе спрял в кухнята Никоу. Той хвърли няколко трохи и предизвика фурор сред воюващите гъски.
— Не са най-благовъзпитаните птици, нали така? — попита Пейдж.
— Напомнят ми за моето семейство по време на вечеря. — Никоу й подаде няколко изсъхнали кифли.
— О, но вашите роднини не се борят за трохи. Те са много по-изтънчени, когато ви казват какво да правите. — Пейдж веднага сведе глава. Изстена вътрешно. Бе говорила, без да се замисли. Щеше ли да се ядоса, че бе критикувала семейството му? Но той бе започнал пръв!
Усети погледа му върху себе си и се осмели да вдигне очи.
Устните му се разтягаха в усмивка.
— По-изтънчени ли? Ами да, може би малко по-изтънчени.
Като се изправи, тя успя да отвърне на усмивката му.
Заедно те чупеха късчета и ги хвърляха на оживените гъски. Пейдж се радваше, че птиците бяха така шумни. В противен случай трябваше да поведе разговор с Никоу. О, имаше толкова много да каже! Най- напред колко развълнувана се чувстваше, че бе избрана за тази работа, че остана в замъка… че се намираше тук, навън, сред тази приказна обстановка, с Никоу. Но колко неизискано би прозвучала, ако разкриеше мислите си. А и тя вече бе нагазила лука, като обиди роднините му.
Само ако можеше да блести с красотата си. Къде беше Милисънт сега, когато се нуждаеше от нея?
Не! Тя нямаше нужда от Милисънт. Това противоречиво същество трябваше да си отиде и да я остави на мира!
Лебедите останаха презрително далече от тях, но Никоу започна да хвърля парчета хляб и на тях. Те
