Вместо това тя направи няколко крачки напред.
— С… съжалявам — заекна тя. — Помислих…
Дребничкият мъж се изскубна от прегръдката на Никоу. Посивелият му, тъмен перчем бе гъст и непокорен като изцапана изтривалка за крака, забодена на темето му.
— Госпожица Конър? — В гласа му се четеше въпрос, така че тя кимна утвърдително. Той втренчи яркосините си очи в нея. — Аз съм Алфред, икономът на принц Никоу — продължи той, — и аз единствен трябва да се извиня. Представям си, от вашата гледна точка, съм изглеждал като крадец.
— Ами… да.
— Просто не исках да безпокоя никого, след като се прибирам толкова късно.
— Той иска да каже — намеси се Никоу, — че се е надявал да не налети на мен до утре сутринта. Разбирате ли, имахме малък облог за това, кога наистина щеше да се прибере. Вярвах, че той няма да издържи далеч от мен повече от три месеца, и спечелих баса.
Алфред погледна големия си сребърен часовник на китката.
— Нищо подобно, момчето ми. Вече сме утре.
Пейдж откри, че усмивката й преминава в прозявка.
Това бе нейната възможност да се оттегли, въпреки че не можеше все още да се осмели да попита къде се намира стаята й.
— Късно е. Лека нощ. — Тя погледна нервно към един коридор и реши, че той щеше да я отведе във вярната посока.
— Пейдж! — извика един плътен глас след нея.
Тя се спря и извърна.
— Вървите по погрешен път. — Най-накрая Никоу й се усмихваше. Но тя никога преди в живота си не се бе чувствала по-унизена отколкото тази вечер.
— Загубих се — призна с тъга.
Той й посочи коридора от другия край на залата.
— Оттук. Качете се два етажа по стълбите и после спрете на третия.
Пейдж избяга по пътя, който той й бе посочил.
Завръщането в стаята й не можеше да се окаже достатъчно бързо за Пейдж. Тя отчаяно се опитваше да запомни някакви отличителни знаци за следващия път — ако въобще имаше следващ път. Молеше се многобройните й провали тази вечер да не бяха убедили принца да я уволни.
Указанията му бяха без грешка: тя намери стаята си без повече трудности. Но й се плачеше. Първо, принц Никоу си бе помислил, че тя го бе съблазнила да я целуне. После тя почти не го изрита в слабините. Как въобще можеше да си представи, че той щеше да я задържи след всичко това?
Искаше й се да можеше да попита някого за съвет? Джо ли? Във Вашингтон щеше вече да е светло, но тя не искаше да звъни на брат си. Какво можеше да направи той така далече оттук? А и той бе достатъчно добър да й намери тази работа. Щеше безкрайно да се разочарова от нея, ако си помислеше, че тя бе напълно неспособна да задържи работата си.
Имаше един-единствен човек — или каквото там беше — с който можеше да говори сега. Пейдж прошепна:
— Милисънт? Чуваш ли ме?
— Разбира се, скъпа — се разнесе познатият, трепетен глас.
Пейдж бавно се обърна. Във въздуха се разнесе ароматът на люляци. Около леглото й се появи вълшебна мъглявина. Тя се оформи и изпълни с плът — Милисънт. Този път носеше бледозелен потник с надпис ФЕИТЕ ВЪРШАТ ЧУДЕСА С КОСМИЧЕСКА ЕНЕРГИЯ.
Пейдж се приближи към нея.
— Тази нощ бе една катастрофа. Принцът навярно беснее от яд заради мен и аз не го виня.
Бръчките на възрастната жена станаха още по-дълбоки, малките й кръгли очички се затвориха, а после премигнаха и се отвориха.
— Радвам се, че ме покани. — Тя подпря глава с месестите си пръсти и трепетният й глас се засили. — Но, скъпа, точно сега в замъка не усещам аура на гняв. Всъщност усещам само мир. И любов.
Милисънт винаги твърдеше, че можела да чете мислите на Пейдж, но не и на друг. Личеше си. Тя бе плод на идиотското въображение на Пейдж, резултат от всички онези сладникави книги, които бе прочела. Но тя твърдеше, че можела да разбира аурите. Любов и мир вместо гняв ли? Звучеше като хипи от шестдесетте години, вместо като фея.
— Искам да си ида вкъщи — въздъхна Пейдж.
— Но ти току-що пристигна — загрижено каза Милисънт. — Сигурна бях, че тук ти е писано да живееш… но как се развиват взаимоотношенията ти с принца?
Смехът на Пейдж бе тъжен.
— Взаимоотношения ли? По-скоро това е една пародия. Само се надявам да не ме уволни.
Милисънт хвана Пейдж за ръцете.
— О, скъпа. Толкова съжалявам. Какво се е случило?
Смаяна, Пейдж откри, че долната й устна трепереше. Реши, че трябваше незабавно да види нещо до големия гардероб, тя отиде до него и захапа силно устната си. След миг прошепна:
— Почти не унищожих единствения комплект семейни диаманти, които той можеше да открие.
Милисънт изстена.
— Не си го наранила, нали?
— Ами, не, но… преди това той ме целуна.
Милисънт плесна с ръце.
— Целунал те е? Та това е чудесно! Защо, за бога, си мислиш тогава, че ще те уволни?
Пейдж се обърна, за да я погледне.
— Трябва да съм сторила нещо, което да го окуражи, но изведнъж и двамата осъзнахме, че това бе грешка. Той… той просто ме остави да седя там сама.
— Е, добре, пътят на истинската любов винаги е трънлив, нали така, скъпа? Въпреки това защо той толкова се противопоставя…
Пейдж заподсмърча.
— Той е един знатен сноб! Между другото, с моята красота и блясък, аз не съм точно неговия тип. Мислех си, че точно тук се намесват феите.
Старата жена поклати глава.
— И преди сме обсъждали това, мила. Част от проблема се крие в това, че ти просто не си научила…
— Тайната на вълшебните приказки — прекъсна я Пейдж. — Точно сега това не ми се слуша. — Въздъхна. — Виж, Милисънт. Сега съм добре. Просто исках да си поговоря с някого.
— Толкова се радвам, че ме извика!
— Трябва да си ида, Милисънт. И ако не успея да убедя принц Никоу да свърша работата си, без да го наранявам или да го карам да ми плаща допълнително под формата на целувки, въпреки всичко ще трябва да напусна.
— Дай си още една възможност, Елеонора.
— Пейдж. Казвам се Пейдж. Милисънт, хрумвало ли ти е, че може би си съсипала целия ми живот с тази нова работа? Работата в музея, която отказах, няма да ме чака, когато се завърна в Щатите.
Съсухреното лице на Милисънт се сбръчка.
— Доведох те тук, за да не пропилееш живота си сред разнебитените мазета на музея „Милърс Майн“, Ню Мексико, Елеонора.
— Но това бе шанс, който само веднъж в живота се предоставя.
Милисънт започна да избледнява.
— Шансът ти е точно тук, скъпа. Не го отхвърляй. — Последва просъскване като от статично електричество, силен порив на вятъра и тя изчезна.
Тази нощ Пейдж спа, без да сънува. На сутринта тя се събуди скована и веднага си спомни за инцидентите от предишния ден. Предпочете оптимизма пред реализма и се преоблече в работни дрехи:
