Между другото отговорът на нейната собствена загадка можеше да се крие тук. Вече бе чула за някой си Уензъл. Беше твърде рано, за да може да каже със сигурност дали той бе същата личност. Но просто може би…
После съществуваха Легендарните. А какво щеше да стане, ако успееше да разгадае гатанката на Алфред, като открие някаква неясна бележка и оттук — изчезналите скъпоценни камъни на тази страна?
Можеше да потвърди легендата, че диамантите на короната трябва да се открият, преди принцът да се ожени, и така страната щеше да оцелее. Можеше също така да задоволи необходимостта от богатства на принца, за да спаси държавата.
Тя можеше да я спаси. И тогава може би Никоу щеше да й е толкова благодарен, че щеше…
Какво? Да й обърне внимание ли? Едва ли. Той просто щеше да се разплати с жената с очила, която бе повикал от чужбина като свой историк, и после щеше да се ожени за своята прекрасна принцеса.
Върни се на земята, Конър, наложи си тя.
Глава пета
Пейдж коленичи на пода до една олющена кутия, поставена върху друга. Отвори кашона и се закашля от облака прах, който се разнесе наоколо.
Кутията бе пълна със стари, пожълтели книжа. Тя извади внимателно някои от тях. Съдържаха много стари домакински сметки. Колко щеше да се забавлява, докато ги проучваше!
Не можеше да си го признае пред Милисънт, но тези книжа надминаваха във всяко отношение архивите на „Милърс Майн“, Ню Мексико.
Следващата кутия съдържаше книги. Третата също. Тя сдържаше дъха си, когато разкриваше мириса на плесен от всеки един кашон. После се скара сама на себе си, че ги отваряше така безразборно. Щеше да удари в земята шапката си на учен първия път, когато изпиташе въодушевление от своята система.
Тя отвори капака на следващата кутия и вдигна най-горната страница — ръкопис със списъка за гости за парти в Париж от средата на седемнадесети век.
— О, боже! — възкликна тя. — Има толкова много Уензъл!
В главата си чу един мек, сладък гласец да казва:
— Знаех си, че ще си доволна, скъпа!
Пейдж изстена. Като стисна зъби и затвори очи зад очилата си, тя се опита да прогони плода на въображението си. Нямаше нужда от това, нещо — или някой — който в действителност не съществуваше, да й се меси в работата.
За щастие, Милисънт не се материализира. Пейдж имаше работа за вършене — и тя не се изразяваше в това да се превърне в бавачка на проклетата си въображаема пазителка.
Сега имаше още един ключ към загадката, която най-много я вълнуваше. Но кой Уензъл, ако въобще беше сред тях, бе този, когото тя търсеше?
Проследи списъка с изискани гости. Точно този период й трябваше. Нейният Уензъл трябва да е бил на двадесет и три години.
— Здравейте — един мек глас от вратата стресна Пейдж. Тя вдигна поглед и видя братовчеда на Никоу, Руди. Носеше бяла риза с къси ръкави, закопчана до врата, и тъмносини измачкани панталони. Той я погледна, наполовина влязъл, сякаш бе готов да избяга, ако тя не го приемеше в библиотеката.
Не бе доволна от това, че я прекъсваха, но не каза нищо, с което да нарани Руди. Знаеше какво бе да се чувстваш непохватен и презиран от другите.
— Влезте, Руди — каза тя и го покани с ръка.
Той направи няколко стъпки, после спря и се огледа наоколо.
— Чекрък — промълви той.
— Какво? — сбърчи нос недоумяващо Пейдж и повдигна очилата си.
— Трябва ви чекрък като в приказката Джуджето, за да превърнете суровия материал от тези кутии в злато.
Пейдж се засмя.
— Може би един чекрък ще ми помогне.
Той все още не я бе погледнал право в очите. Начинът, по който бе извърнал глава, разкриваше издутите му като платна ноздри.
— Съжалявам — каза той. — Преча ли ви?
— Може би ще ми помогнете.
Широка усмивка се разля по устните му и разкри големи, почти равни зъби.
— На това се и надявах. Зная много легенди, особено за Даргентия.
Пейдж не искаше да го разочарова, но тя се нуждаеше от информация за действителната история. За това я бе наел Никоу. Обаче каза:
— Всички те изглеждат прекрасни, обвити в загадката около скъпоценните камъни на короната и жената, за която ще се ожени принцът. Руди се намръщи.
— Никоу прави грешка.
— Имате предвид бала, нали? — Пейдж не искаше да се уповава на собственото си мнение; мисълта, че Никоу щеше да се ожени за принцеса бе като нож, който я пробождаше. Макар че всичко това не я засягаше.
Руди се приближи до нея. Все още имаше вид, сякаш тя щеше да го изгони, ако се приближеше твърде много.
— Не точно. Балът може да привлече туристи. Но той не биваше да казва, че иска да се ожени за принцеса. Въобще не трябва да мисли за женитба, докато не се намерят диамантите на короната.
Тази мисъл бе някак си изкусителна за Пейдж.
— Елате, седнете тук — посочи тя един стол близо до нейния и масата. Неговата притеснителност я изпълваше със съчувствие. — Кой е измислил всички тези легенди?
Адамовата ябълка на Руди изпъкна силно, докато той търсеше отговор. Светлите му очи се загледаха над рамото й.
— Кой е измислил легендите ли? Просто се предават от уста на уста от векове насам.
— Тогава защо имат такова огромно значение?
— Хората вярват в тях, даже и да изглеждат скептични. А и легендите могат да се окажат истина. Знаете ли, че една от тях наистина предсказа, че Никоу ще освободи страната?
— Наистина ли? — Това привлече вниманието на Пейдж. Тя се наведе към него с лакти, облегнати на масата. — Какво разказваше тя?
Той разпери пръстите си и се загледа в тях, сякаш бяха неговата кристална топка. Бяха толкова кльощави, че на Пейдж й изглеждаха като извити клонки.
— Не си я спомням много добре даже и на френски език, но гласеше нещо като: „Безстрашен принц с по-сладък глас от този на своите предшественици ще владее меча със сила, която надминава тази на най- бързата рапира на френския крал и пурпурночервеното, сребристото и синьото на даргентийското знаме отново ще се развеят.“
Пейдж сподави усмивката си.
— Сега няма френски крал и президентът не борави точно с рапира.
Руди се намръщи:
— Те са само една алегория.
— Зная. Но, Руди, това, което вие цитирахте, може да се отнася за всеки принц, който случайно е възстановил трона. — При все че на Пейдж наистина й хареса образът на Никоу, който надговаряше и надвиваше в бой с рапира омразния деспот.
Руди въздъхна и се отпусна на стола.
— Може би сте права. Но хората са толкова развълнувани. Вярват, че им е било писано да чакат Никоу през цялото това време.
Когато Пейдж се облегна назад, тя забеляза кутиите, които бяха отворени така изкусително. Трябваше да изследва историческите книги, но не можеше просто ей така да изгони Руди.
