Той забеляза накъде бе насочен погледът й.
— Преча на работата ви — умърлушено пророни.
— Радвам се, че ме прекъснахте — излъга тя.
— Вижте — каза с по-голяма увереност в гласа си той, — вие трябва да попитате самите даргентийци за техните легенди. Те са част от нашата история — наистина една важна част. Никоу трябва да разбере колко много народът му вярва в тези легенди. Верни или не, те властват над живота ни.
Пейдж се замисли над прочувствените слова на Руди.
— Вие смятате, че тогава чувствата на неговия народ ще станат по-значими за Никоу, отколкото фактът дали той самият възприема легендите?
— Точно така! — Руди бе развълнуван и очите му почти срещнаха погледа на Пейдж.
В думите му имаше смисъл. Всеки лидер се нуждаеше от това подчинените му да вярват в него. Но той също трябваше да им вярва.
— Говорете с тях, Пейдж — продължи Руди. — Ще видите, че хората вярват в легендите. Тогава можете да кажете на Никоу.
Изведнъж Пейдж осъзна причината на Руди за признанието: искаше му се тя да убеди Никоу. Но в нея имаше един голям пропуск.
— Но, Руди, Никоу няма да иска да ме послуша. Аз съм само негова служителка. —
— Да, наистина, Руди — обади се един плътен глас от вратата. — Какво ще стане, ако аз пренебрегна съветите в легендата? — Никоу влезе в библиотеката. Макар и да носеше американски дрехи, те му стояха царствено, сякаш той наистина бе част от легендите. Следваше го леля му Шарлот.
Само за един миг Пейдж сведе глава, така че косите й се спуснаха върху лицето. Тя със сигурност не искаше принцът да забележи тъпата усмивка, която се бе появила на устните й. Не смееше да покаже задоволството си само от това, че го виждаше.
Тя бързо овладя израза на лицето си и му придаде ведро, приветливо изражение.
Руди измърмори нещо толкова тихо, че Пейдж не можа да го чуе.
— Какво казахте? — попита мило тя.
— Казват, че кралството отново ще падне в робство — повтори той.
— Сега пък и ти, Руди! — каза Шарлот със силния си френски акцент, когато се спря зад стола на сина си. Носеше рокля и червило с почти същия като на оранжево боядисаната си коса.
Застанал до Пейдж, Никоу протегна ръка.
— Той е прав, Шарлот. Наистина точно това гласят легендите. До някаква степен са верни. Ако не намеря диамантите на короната, ще ми трябва чудо, за да се задържа на трона.
— Защото ви трябват пари ли? — осмели се да попита Пейдж.
— Защото на Даргентия й трябват пари — погледна я отвисоко той. В тъмните му очи се четеше мъка, която предизвика състрадание у Пейдж.
— Тогава трябва да намерим скъпоценните камъни — обяви с решителност тя. — Разкажете ми за тях.
Всички впериха поглед в Руди.
— Казвайте — подкани го Никоу. — Вие сте нашият домашен експерт по легендите.
Руди изглеждаше прикован в стола си от цялото това внимание към него. Пейдж можеше да види какви усилия правеше, за да заговори, но когато започна, той целият се преобрази.
— Казват, че Легендарните изглеждат невероятно! Аметисти, рубини и диаманти, с цвета на държавния трибагреник, всички те в златен обков. Има, разбира се, един скиптър и две корони — за краля и за кралицата. И украшения като колиета, гривни и пръстени. Просто… приказни! — Той замълча. — Трябва да бъдат намерени от краля, който ще запази независимостта на страната. — Той наблегна на последните думи и изгледа Никоу почти право в очите. После погледът му отново падна върху пръстите на ръцете му.
— Много добре, Руди — каза нетърпеливо Никоу и постави единия си крак върху стола, като облегна ръка на него. — Чували сте и загадката на Алфред, която е била разпространявана през вековете от неговите предшественици, нали?
Руди кимна енергично с глава.
— Цялото семейство я е чувало — измърмори Шарлот.
— И така, кажете ми как да я разбирам. Ще се радвам да открия скъпоценностите, за да запазя кралството си, но как?
— Убедена съм, че ще открия нещо в моето разследване — окуражи го Пейдж, а после й се прииска да си бе прехапала езика. Не биваше да предлага нещо, което можеше и да не бъде в състояние да изпълни. Откъде знаеше какво можеха да съдържат тези стари, прашни кутии?
— Направете го тогава — каза Никоу. — Междувременно аз ще продължа да търся скъпоценностите, докато правя приготовления за бала.
— Това е добре, Никоу — обади се Шарлот. — Аз ще ви помагам както поискате…
— „Поискате“, мамо — поправи я Руди.
Без да обръща внимание на забележката, Шарлот продължи:
— Но да се ожените за принцеса… — Тя погледна към сина си, който още повече се сви в стола си.
— Не можете — помоли го Руди със задавен глас.
— Ще направя каквото трябва, за да спася това кралство! — извика Никоу. — И ако трябва да сключа политически съюз с кралство, което ще сподели богатствата си с тази просяшка държава, нека така да бъде, проклети да са всички легенди! Не съществува никакво свръхестествено разрешение на проблемите. Изобщо не съществуват свръхестествени сили!
Пейдж изведнъж усети силен мирис на люляци.
— Не! — извика тя.
— Радвам се, че сте съгласна с мен, Пейдж — каза принцът.
— Да съм съгласна ли? — Мирисът на люляци се засили. Но какво бе намислила Милисънт? Тя не се появяваше, когато Пейдж не бе сама. — Не, не говорите сериозно, нали, Никоу? — Пейдж говореше повече на въздуха наоколо, отколкото на него.
Той отвърна през стиснатите си зъби:
— Казвам точно това, което мисля. Смятах, че вие също сте съгласна с мен…
Пейдж го прекъсна.
— Сигурно принцовете трябва да имат широки възгледи.
— За какво? Че някаква си легенда ще спаси моето кралство ли? Тя не е сторила това в продължение на цели триста години.
— Трябвало е да мине време, Никоу — каза Руди с вид, сякаш очакваше да бъде ударен за това, че противоречеше на някой друг. — Това е част от легендата. — Той вдигна главата си назад. Странният му нос, изглежда, душеше въздуха.
О, не? Помисли си Пейдж. Тя не бе единствената, която усещаше аромата на люляци.
— Както и да е — каза тя, като търсеше начин да разреши проблема — какъвто и да бе той — няма значение в какво вярвате вие, Никоу, стига да почитате убежденията на вашите поданици.
— Да уважавам техните суеверия ли? Никога! Всъщност ако направя точно това, което искам, и кралството не падне, може би те ще напуснат времето на тъмните сили и най-после ще дойдат в двадесети век. Легендите са за глупаците, а и всичко останало, което се гради на свръхестествени сили.
Докато мирисът на люляци се сгъстяваше около нея, Пейдж се завъртя в стола си. Със сигурност плодът на нейното собствено въображение не можеше по никакъв начин да обори Никоу. Въображението й не можеше да играе номера на друг човек. Само за всеки случай, тя прошепна:
— Не, Милисънт. Той не мисли нищо от това, което говори.
— Но той трябва да се научи, скъпа — отвърна й Милисънт в нейното съзнание.
Изведнъж Пейдж забеляза стълб пушек да излиза от кутията, която бе най-отдалечена от нея. Беше бял и се извиваше, докато нарастваше.
Руди също го видя:
