— Пожар! — извика той.
— Не! — каза Пейдж. — Това е… това е… — но и тя не знаеше какво бе това. А и не можеше да се закълне, че това нямаше да унищожи кутията — или книгите вътре. Милисънт, извика тя в съзнанието си, спри! Моля те!
Никоу, както се очакваше, не остана да бездейства, докато пожарът се разпространяваше.
— Ще донеса вода! — извика той и се втурна към вратата.
— Чакайте! — извика Пейдж. Тя се сви от страх, когато белият стълб дим се извиси до първия ред лавици на дървената библиотека до близката стена.
И тогава димът се превърна в молци. Белите им крила проблясваха на слънцето въпреки оскъдната светлина в библиотеката. Половината от тях литнаха към огромното каменно огнище на стената срещу стола на Пейдж, останалите се завъртяха в противоположната посока. Прозорецът бе отворен и скоро те излетяха през него навън.
Никоу, който сега се намираше до вратата, гледаше с невярващ поглед. Същото смаяно изражение имаха лицата на Руди и Шарлот.
Пейдж се опита да изглежда също изненадана. Тя бе изненадана. Но също се чувстваше и объркана, виновна. Сякаш самата тя бе причинила цялото това объркване.
Косвено беше така.
Знаеше, че съзнанието разполага с голяма сила, но нима нейното въображение наистина можеше да извърши такова чудо?
За да скрие объркването си, тя изтича до димящата допреди миг кутия. Бръкна вътре и извади купчина пожълтели книжа — всички бяха невредими.
— Всичко е наред — каза тя с облекчение.
Никоу се приближи до нея.
— Нищо не е наред — противопостави се той. — За какво бе всичко това?
— Какво? — попита Пейдж, като се опитваше да прозвучи недоумяващо.
— Пушекът. Тези странни молци. — Той се извиси над нея, а огромното му, стегнато тяло изглаждаше заплашително.
Макар че потрепери леко, Пейдж успя да запази невинното изражение върху лицето си и срещна сърдития му поглед. — О, това ли? Не зная, може би са живели от векове в кутията.
— Такова нещо случвало ли се е с някоя от другите кутии?
— Ами… не — призна Пейдж, — но аз все още не съм отворила всичките.
Все още седнал до масата, Руди меко се намеси:
— Вие отричате съществуването на свръхестествените сили, Никоу. Може би в замъка има духове, които сега се появяват.
Пейдж почувства облекчение, че тежкият като олово поглед на Никоу вече не бе насочен към нея. Руди се сви плахо под него.
— Като се превръщат в цяла кутия пеперуди ли? — невярващо попита Никоу. — Между другото — обърна се той към Руди, — вие сте живели в замъка няколко месеца повече, отколкото аз. Забелязвали ли сте някога и признак за съществуването на предполагаемите духове?
— Не — призна си Руди.
Никоу се обърна към Шарлот, която стоеше зад сина си.
— А вие?
Тя поклати глава толкова енергично, че всичките й, оранжево боядисани къдри заподскачаха.
— Тогава да престанем с тези глупости. Не зная за какво беше всичко това. — Той обърна смръщения си поглед към Пейдж, която се сви на мястото, където почти бе коленичила. Той я подозираше. Сега щеше да я изгони оттук.
Очите й се насълзиха, без да желаеше това, и тя се зае да ги избърше.
— А сега — продължи той, — по-добре да оставим Пейдж да работи на спокойствие. Аз трябва да се заема с приготовленията за бала, а тя — да напише брошурата — а може би и да поизчисти няколко кутии, ако има още от тези проклети молци.
Пейдж почувства такова огромно облекчение! Тя не бе уволнена!
Но само почакайте, докато пипнеше в ръчичките си тази ужасна фея Милисънт!
Глава шеста
Когато вратата се затвори зад другите, Пейдж се изправи в украсения си дървен стол. Изсъска:
— Милисънт!
Не последва отговор.
Кой би повярвал в една проклета фея?
Кой би повярвал във феи изобщо? Особено във фея, която вършеше ужасни пакости.
С въздишка, Пейдж се огледа наоколо. Препълнените с книги дървени рафтове на библиотеката не бяха засегнати нито от пламъка, нито от молците. Компютърът бе пред нея и тя бе заобиколена от кутии — неопушени, благодарение на Бога.
Тя със сигурност имаше работа за вършене.
Включи компютъра. На монитора се появиха няколко съобщения, които показваха, че компютърът бе включен, докато малкият принтер до него изжужа. За щастие, машината бе заредена с текстообработваща програма, която тя добре познаваше.
Изправи се на крака и вдигна тежката кутия, която бе станала предмет на цялата тази неразбория. Спомни си разгневения поглед на Никоу, когато от кутията бяха изхвърчали пеперудите.
Добре, без значение какво той си мислеше за нея, не беше точно… нейна вината. Тя не бе пуснала Милисънт нарочно срещу него.
Нито пък преднамерено бе пуснала Милисънт срещу себе си.
Милисънт вършеше всичко на своя глава. Ако тя бе наредила нещата така, че храбрият и красив принц Никоу да се влюби в обикновената Пейдж Конър — малшанс! — Сега със сигурност той нямаше да го направи, след като мислеше, че тя бе отговорна за тези странни събития в замъка.
Нещо повече. Пейдж знаеше, че щеше да й трябва още по-голямо чудо, отколкото тези, на които бе способна Милисънт, за да накара Никоу да я възприеме като нещо повече от една обикновена служителка. А освен това, тя въобще не възнамеряваше да пленява никакъв мъж — било то принц или не — с магия.
Тя отвори крехките капаци на картонената кутия. Може би просто имаше свръхестествена причина, поради която Милисънт я бе избрала. Нима тази кутия можеше да съдържа тайната къде се намираха Легендарните?
Сега това щеше да накара Никоу да я забележи.
— Глупачка! — каза си тя на глас и разтърси глава. Как можеше да намери скъпоценностите на короната за краткото време, което навярно щеше да прекара тук, когато цяла дузина служители на монарха не са успели в продължилото векове търсене?
А даже и да ги откриеше, тя щеше да си остане обикновената, очилата Пейдж Конър, геният на тромавите и груби действия.
Тя внимателно започна да изважда нещата от кутията, като отбелязваше на монитора древните книги, които кашонът съдържаше. Водеше си бележки за предпочитания ред, в който щеше да ги разгледа. Точно правеше същото с една друга кутия, когато Мейбъл влезе, за да я покани на обяд.
— Има ли още молци, мадмоазел? — попита със смирен тон прислужницата и докосна нервно дантелената си шапчица.
Очевидно тук, в замъка, новините се разпространяваха със скоростта на горски пожар.
— Няма никакви проблеми — насили се да се усмихне Пейдж.
— Добре — каза Мейбъл с облекчение. — Принц Никоу ви чака за обяд.
Точно сега Пейдж бе твърде объркана, за да се занимава с Никоу. Беше твърде изнервена. А също и обезверена. И без това му се бе набила в очите.
— Мога ли просто да получа един поднос тук?
