— Разбира се, мадмоазел. — Но слугинята прехапа долната си устна, разтревожена.
— О, и моля, извинете ме пред принца, но съм затънала в проучването, което той ме накара да направя.
Лицето на прислужницата отново светна и тя излезе от стаята. Веднага щом тя се скри от погледа й, Пейдж се сви на стола си, отчаяна от собственото си решение. Тя се втренчи с почти невиждащ поглед към огромното каменно огнище на отсрещната стена. Може би щеше да съумее да разсее раздразнението на Никоу. Може би го бе накарала да разбере, че каквото и да се бе случило, тя бе невинна — почти — страничен наблюдател като него.
Добре, нямаше смисъл да съжалява за вече пропуснати възможности. Тя седна изправена пред компютъра и се вглъби в работата си.
До края на следобеда бе направила предварителен преглед на повечето кутии. Повече от дузина съдържаха книжа, които не можеха лесно да бъдат картотекирани. Книжата сами по себе си бяха очарователни — едно своеобразно доказателство за това, как се променяше материалът през вековете. Някои от по-старите листове, но с по-високо качество на хартията, изглеждаха по-запазени даже от страниците с по-малка възраст.
Но тя трябваше да прегледа много книжа. Един ден вече бе почти изминал, а пред нея стояха още тринадесет кутии, преди да започне да пише брошурата. А и все още нямаше никакъв признак, че собственото й проучване щеше да се увенчае с успех.
Тя излезе за вечеря, но само след като Никоу повдигна повелително брадичката си към нея от вратата.
— Правете каквото искате на закуска и обяд, но искам да вечеряте с нас.
Пейдж се съгласи. Нямаше избор. Друго и не би предпочела.
Първо тя се върна в стаята си да вземе един душ. Ръцете й бяха много мръсни, покрити с праха на вековете. Поне се учеше да се ориентира сред познатите стаи без колебание. А и възпалението на крака й от инцидента на летището и нападението на гъските почти бе преминало, така че тя можеше да се движи бързо.
Когато пристигна, надникна в стаята. Милисънт не бе вътре. Добре — засега. Тя трябваше да се скара на пакостливата фея, но сега нямаше време. Облече си жълта блуза, шита по поръчка, и бежова пола.
Тази вечер Шарлот и Руди се присъединиха към тях в малката трапезария. И Алфред беше там. Очевидно той не бе обикновен прислужник. Отново носеше тъмен костюм, но този път с консервативна вратовръзка с индийски десен.
Никоу бе останал с неофициалните си дрехи отпреди — карирана риза и тъмни панталони. Всички останали отново седнаха, едва след като той зае мястото си начело на масата. Пейдж се опита да прецени настроението му.
— Докъде стигнахте с работата си този следобед? — попита той, като й подаде панера с хляб.
Като усети, че меко зададеният въпрос бе както изпитание, така и израз на интерес, Пейдж си пое дълбок дъх и му разказа после за своя компютърен каталог. Най-накрая заключи:
— Мисля, че постигнах много днес.
Той кимна. Тя не можеше да прецени дали той хареса или не отговорите й и реши да приеме това като добър знак; ако не одобряваше отговорите й, той със сигурност щеше да й го каже.
Ястията бяха също така вкусни, както преди.
— Предайте комплиментите ми на готвача — каза Пейдж на Мейбъл, която отново им сервираше.
Прислужницата се усмихна широко и направи реверанс.
— Благодаря, мадмоазел. — После побърза да излезе от стаята.
— Тя ли е готвачът? — изненадана попита Пейдж.
— Тя е учила в училището „Кордън Блю“ в Париж. — Никоу отпи глътка червено вино от изящна висока чаша.
— Бащата на Никоу основа образователен фонд за подпомагане на младежите в Даргентия — обясни Алфред. Прошарената му буйна коса образуваше ореол като от захарен памук около главата му.
С периферното си зрение Пейдж забеляза, че Руди се размърда и се обърна към него. Бялата му риза отново бе закопчана до врата. Той извърна главата си встрани, така че пред нея се разкриха издутите му като корабни платна ноздри. С втренчен поглед в чашата си с вино той каза меко с лек френски акцент: — „Ботушите от седмата лига“.
— Моля? — попита Пейдж.
— Както с онзи приятел от историята „Ботушите от седмата лига“, така и делата на монарсите на Даргентия в заточение се простираше надалече. Всички те сториха каквото могат, за да помогнат на народа си. Бихте могли да помислите и да отбележите това в брошурата.
— Ще го направя — каза Пейдж, а после попита Руди: — Къде сте живели преди освобождението на Даргентия?
Майка му, която попиваше подутите си устни с ленена салфетка, отговори вместо него:
— Ici. В град, искам да кажа. Разбирате ли, съпругът ми Уензъл бе чичо на Никоу…
— „Чичо“, мамо — поправи я Руди.
Както обикновено, Шарлот продължи, сякаш не я бяха прекъсвали:
— Той бе вторият син на Никовия дядо. Само този син, който щеше да наследи престола, замина в чужбина. Другите членове на семейството тайно се завърнаха, за да служат като…
— Регенти, мамо — помогна й Руди.
Тя кимна.
— Руди израсна тук.
— Не го ли забелязаха? — попита Пейдж. Знаеше, че този Уензъл, който Шарлот бе споменала, не можеше да бъде личността, която й трябваше, но за миг стаи дъх, когато чу името му. — Искам да кажа, френското правителство знаеше ли кои сте вие?
— Вярност — каза Руди. — Даргентийците никога не ни предадоха. — Светлите му очи се вгледаха в храната пред него. — Даже и французите да подозираха нещо, те нищо не казаха, докато даргентийците мълчаха.
— Все пак били сте много храбър — отвърна Пейдж, която искаше да поласкае нещастното срамежливо его на Руди. И тогава тя случайно погледна към Никоу. Щеше ли той да си помисли, че тя го считаше за страхливец, задето бе живял далеч оттук? Това бе последното нещо, което би си помислила за храбрия мъж, който бе спасил живота й от самотоварача. Макар да знаеше, че животът й в действителност не е бил в опасност.
Или е бил?
За щастие, Никоу не изглеждаше обиден. Вместо това, той забоде с вилицата си едно парче телешко Уелингтън.
„Ставам абсурдна“ — каза си Пейдж. Той бе просто неин работодател. Не трябваше да се безпокои за реакцията му на всяка своя дума.
След вечеря Пейдж се преоблече отново в работните си дрехи и се върна в библиотеката. Тя бе погълната от съдържанието на един кашон, когато леко покашляне я накара да скочи на крака и да се обърне уплашено към вратата.
Беше принцът.
— Съжалявам, Пейдж. Не исках да ви уплаша.
— Няма нищо — каза тя. Нямаше друг човек, от когото така желаеше да се уплаши.
Тя погледна нагоре и срещна погледа му. После незабавно сведе глава, така че косите й закриха рамките на очилата й, докато събираше мислите си. Щяха да говорят по работа, разбира се. Като се обърна назад към кутиите на масата, тя каза:
— Тук има много книги. Все още нямам представа как да се добера до изкусителната информация, от която вие така спешно се нуждаете.
— Изкусителна ли?
Тя цялата се изчерви. Искаше й се да не се смущаваше толкова лесно.
— Атрактивна. Такава, която да привлече туристите.
— Зная какво искахте да кажете, но вие се изчервихте толкова бързо.
