джинси, любимата й черна тениска, на която пишеше с бели букви SMITHSONIAN, и маратонки с черни и зелени лъскави ленти. Облече се бързо. Колкото повече се бавеше, толкова повече щеше да си спомня за събитията от вчера. Между другото, тя трябваше да слезе долу и да се срещне с Никоу. За да се бори за работата си.
Напусна стаята си и забърза надолу по стълбите, като се оглеждаше. Картините, мебелите и даже надписите по каменната стена започнаха да й се струват познати. С малко повече късмет, тя вече знаеше пътя.
Но не бе сигурна накъде да тръгне, когато стигна по-долния етаж. Като сви зад ъгъла, почти не се сблъска с някой.
— О! — изстена с тупкащо сърце. Беше младата жена, която предишната вечер им бе сервирала вечеря. — Здравейте — каза Пейдж. — Казвам се Пейдж Конър и се загубих!
— Аз съм Мейбъл — каза усмихнатата жена на английски език със силно изразен френски акцент. Имаше големи, розови бузи, които изпъкваха над извитата като купидонов лък уста. Отново носеше дантелена шапчица. — Може би ще ви помогна да се ориентирате.
Мейбъл заведе Пейдж в една малка стая с голяма дървена маса и поднос, на който имаше няколко покрити блюда и един сребърен самовар.
— Le petit dejeuner — както наричате закуската — се сервира тук всяка сутрин — каза Мейбъл.
— Другите ще дойдат ли? — попита Пейдж.
— Всеки идва, когато си поиска. Аз ставам рано, защото има много работа за вършене. Но принц Никоу винаги става преди мен. Принцеса Шарлот, принц Руди понякога стават рано, друг път — късно.
— Тогава ще ставам рано — каза Пейдж и после добави: — Тогава принц Никоу вече е закусил, нали?
Мейбъл кимна, докато отиваше към кухнята.
Пейдж предполагаше, че ще почувства облекчение, когато напрежението между тях изчезнеше. Вместо това тя почувства съжаление, че нямаше да види принца на закуска. Смешно! Така можеше да се нахрани на спокойствие.
Изненадана от глада си, изяде повече, отколкото обикновено хапваше за закуска: яйца, гъст немски сос и две малки кифлички, намазани с мармалад. Кафето от самовара бе вкусно и гъсто — и с цвета на очите на Никоу.
По дяволите! Не искаше да мисли за него. Докато не я уволнеше, щеше да върши работата си.
Докато тя пиеше втората си чаша кафе, Алфред влезе в стаята. Носеше същия въгленочерен костюм с червена вратовръзка от предишната нощ. Косата му не бе по-малко рошава от момента, в който го съзря за първи път.
— Добро утро — каза тя.
— Добро утро, госпожице Конър. Мога ли да се присъединя към вас?
Тя го увери, че щеше да се радва на компанията му. Щеше да се радва още повече, ако можеше да научи нещо полезно от дългогодишния поддръжник на принца.
За такъв дребен мъж, той си сервира два пъти повече, отколкото бе изяла Пейдж. Принц Никоу сигурно го кара да подскача, помисли си Пейдж, за да поддържа елегантната си фигура.
— Миналата нощ бе първата ви в замъка, нали? — попита Алфред, докато се настаняваше до масата.
— Да. Стаята ми е очарователна.
Той кимна.
— Стаята в западната кула. Радвам се, че Никоу ви е избрал тази стая. Тя би трябвало да ви даде представа за замъка и кралското семейство. — Той си намаза сладко от ягоди върху една кифла.
— Точно от това се нуждая — съгласи се Пейдж. — Цялата възможна информация за принц Никоу и неговите предшественици. — При все че бе наета да напише история, тя не можеше да не си признае, че в действителност искаше да научи повече за самия Никоу. Но защо? Тя не представляваше нищо за него — може би даже не беше негова служителка след предишната нощ.
Като се стараеше да сподави отчаянието, което за момент изпита, тя продължи:
— Разбрах, че вие сте били прислужник на принца, откакто се е родил.
Бузите на Алфред едва не закриха очите му, когато той се усмихна с гордост. Имаше няколко бръчки; възрастта му издаваха повече посивялата коса, бръчките около устните и отпуснатата кожа на гушата.
— А даже и отпреди това. Всъщност един Алфред винаги е обслужвал кралската фамилия на Даргентия, откакто въобще съществува такава фамилия.
Пейдж бе впечатлена.
— Тогава ще открия много неща за вас и вашите предшественици по време на моето историческо проучване.
Алфред й подаде набръчканата си длан и разклати така силно главата си, че непокорната коса падна върху лицето му.
— О, небеса, не. Ако моите предшественици са си вършили работата добре, няма да откриете абсолютно нищо за тях.
Хрумна й нещо.
— Но какво са правили те? Запазили ли са някакви стари семейни книжа? Списания, може би? — Днес всеки човек, свързан, макар и съвсем бегло с богатите и известни фамилии си води бележки, въодушевен, че един ден може да направи цяло състояние от тях, като продаде пикантните подробности на пресата. Предшествениците на Алфред може и да са били по-дискретни. Много хора от миналото са си водили дневници — един възможен, допълнителен източник за историята на Никоу — и нейното собствено историческо изследване.
— Книжа ли… не зная. — Той погледна замислено към тавана, после яркосините му очи се спряха върху нея. — Но ще проверя. Веднага щом разполагам с достатъчно свободно време, възнамерявам да посетя моето собствено наследствено имение.
— И вие ли притежавате имение?
Алфред се усмихна.
— Да, макар че е позанемарено. Отначало баща ми и аз идвахме в Даргентия нелегално, а после — за да подготвим нещата в страната за посрещането на Никоу и семейството му. Чак най-накрая посетихме имението. Къщата все още съществува, макар и в окаяно състояние.
— Наблизо ли е? — Една екскурзия можеше да бъде нещо интересно — особено ако имаше за резултат повече историческа информация.
— Недалеч е от Даргент Сити. Но междувременно има една пикантна новина, която може да използвате…
— Новина ли? Отново ли ядете, Алфред? — попита Никоу от вратата. Пейдж го погледна. Днес носеше облекло, което изглеждаше американско: мека, карирана риза с къси ръкави и жълто кафеникави панталони. Обикновените дрехи ни най-малко не скриваха доброто му телосложение.
Тя срещна погледа му и веднага погледна встрани. Сведе толкова ниско глава, че косите й закриха краищата на очилата й. Преглътна с мъка. Нима бе дошъл, за да я уволни? Поне навярно нямаше да го стори пред Алфред.
Или това имаше някакво значение? Тя предположи, че хората с власт считаха своите прислужници за част от тапетите.
— Готов ли сте за работа, Никоу? — попита Алфред. Той се бе изправил наполовина на крака.
Тази показност на вярност към господаря раздразни Пейдж. Със сигурност Никоу можеше да изчака Алфред да закуси.
— Какво ще кажете за малко кафе, Никоу — предложи тя, — докато Алфред свърши със закуската си? — Ако щеше да я уволнява, какво значение имаше едно провинение повече?
За нейна най-голяма изненада, Никоу си наля една голяма чаша кафе така тъмно на цвят, каквито бяха и очите му. Седна на масата между Алфред и Пейдж.
— Току-що се канех да разкажа на госпожица Конър за моя малък принос към легендата за скъпоценните камъни от короната — каза Алфред на принца.
Нима? Нищо подобно не бе казал на Пейдж.
