— Обсъждахме приноса на моето семейство към летописите за Даргентия — продължи той.
— Не смятам, че измислянето на гатанка може да се определи като голям принос — каза Никоу, като прокара раздразнено пръсти през брадата си.
Това бе достатъчно, за да накара Пейдж да прояви интерес към това, което Алфред щеше да каже.
— Докато правя своето проучване — поде тя, — бих могла да открия връзка с липсващите скъпоценни камъни. Ако стане така, трябва да разполагам с всичката възможна информация, която може да ми помогне да открия тези камъни.
— Има много други неща, за които да се безпокоите повече, отколкото за тези легендарни богатства — отвърна Никоу с повелителен жест.
— Но тези „легендарни богатства“ могат просто да ви помогнат да спасите страната. — Чувстваше се достатъчно смела тази сутрин, за да спори с него. Какво значение имаше това?
Той изсумтя.
— За да реализирате легендата на Руди ли?
— Ако не това — каза Пейдж и срещна погледа му, — то поне да върнете заема на Едуард.
За един кратък момент погледът му се смекчи и Пейдж си помисли, че съзря в него искрица възхищение. Въображението й отново се бе развинтило, помисли си тя.
— Вие може и да сте твърде схватлива за ваше собствено добро, Пейдж Конър — отвърна меко той. После се обърна към Алфред: — Продължавайте. Разкажете й вашата гатанка.
Слабото лице на Алфред засия в усмивка, когато той се обърна към Пейдж. Тя почувства, че той вътрешно й благодареше. Всъщност, макар че той и дума не бе казал, тя почувства, че си бе намерила в негово лице съюзник.
— Трябва да разберете, госпожице Конър…
— Моля, наричайте ме Пейдж — прекъсна го тя.
— … Пейдж, че когато бях малко момче, баща ми ме накара да запомня това, което ще ви разкажа. Обсъждахме го отново и отново, когато пораснах. Баща ми каза, че го е научил от своя баща, а той пък го е научил от своя баща и така нататък. Но не зная дали въобще значи нещо.
Заинтригувана, Пейдж го попита:
— Какво е то?
— Баща ми каза, че загадката била измислена от Алфред по времето, когато скъпоценните камъни на короната за пръв път изчезнали. Това станало, когато Даргентия загубила независимостта си, по времето на Никълас Първи. Смятало се, че гатанката е ключът към мястото, където са скрити скъпоценните камъни на короната.
— Достатъчно с уводните приказки — скара му се Никоу, който стана отново да си сипе кафе. — Разкажете й гатанката — нареди му той, взе от масата чашата на Пейдж и също я напълни с кафе.
Тя измърмори някаква благодарност, докато Алфред с очи, загледани в някаква точка в отсрещната стена, започна да произнася напевно:
— Нашият крал бяга. Той ще рискува да вземе със себе си Легендарните. От тях ще има най-голяма нужда, когато се възстанови тронът, за да пребъде. О, колко тъжен е денят, в който пълноправните владетели на Даргентия крал Никълас, кралица Ана, принц Стивън и принц Уензъл не могат повече да виждат скъпоценните и прекрасни Легендарни.
Уензъл! Пейдж затаи дъх. Нима това бе свързано със собствената й загадка?
Тя се насили да изслуша докрай думите на Алфред.
— Но техните имена и души ще се запазят заедно с тяхното кралство. Нима душите на всички наши воини също са избягали? Та как иначе би могъл да падне тронът? Така и ще бъдат открити скъпоценните камъни на короната.
Алфред спря да говори. Пейдж се втренчи в него.
— Това ли е всичко?
Той кимна в съгласие.
— Но какво означава?
— Нищо — отвърна Никоу. — Още когато бях съвсем малък, пък навярно и години преди това, цялото ми семейство се опитва да я разгадае. Но не можаха да разберат нищо, защото гатанката не означава абсолютно нищо.
— Не е вярно! — запротестира Алфред. — Зная, че означава нещо.
Никоу погледна Алфред със съчувствие.
— Защо? Защото вашият баща вие накарал да я научите, както е сторил и дядо ви с баща ви?
Алфред не помръдна. Той отвори уста, сякаш да каже нещо, после отново я затвори. Пейдж имаше чувството, че верният Алфред криеше нещо от господаря си.
Добре тогава, тя щеше да помогне на новия си съюзник.
— Без значение какво значи, гатанката е очарователна — тактично каза тя. — Да видим… Наистина е съществувал крал Никълас, нали така? Вие ми показахте статуята му, Никоу.
Никоу, който все още стоеше изправен с чаша кафе в ръката си, кимна в съгласие.
— Моят знаменит предшественик, който е загубил кралството.
— Тогава наистина ли са съществували кралица Ана и принцовете Стивън и Уордъл? — Тя нарочно сбърка името, което бе толкова важно за нея.
— Уензъл — поправи я Алфред. — Поне така казват легендите и вие ще трябва да можете да потвърдите, че те са последната кралска фамилия на Даргентия преди Никоу.
— Ще ми напишете ли на лист хартия цялата гатанка, Алфред? — попита Пейдж. — Смятам, че ще открия нещо по време на моето разследване, което има връзка с обяснението на гатанката.
Той се съгласи.
— Сега ще се залавям за работа. — Тя стрелна с поглед Никоу.
Той не протестира.
Тя отпи последната си глътка кафе и после излезе от стаята. Застана пред вратата на трапезарията, за да се ориентира. Проклета щеше да бъде, ако попиташе Никоу за посоката към библиотеката след фиаското от миналата нощ.
В коридора по-нататък тя разпозна ловната сцена на стената. Вратата до нея трябваше да отвежда в стаята, където бяха вечеряли миналата вечер. От там тя си припомни пътя до библиотеката.
От едната страна на стаята имаше прозорци. През тях се процеждаше мъжделива светлина, защото денят бе облачен. Чудесно време за лебедите и гъските, помисли си тя и се намръщи при спомена за злополуката й с птиците от предишната вечер. Това й напомни за инцидента на летището — и Милисънт.
Свъси вежди. Без значение как бе попаднала в това положение, щеше да свърши добра работа.
И ако Милисънт си мислеше, че бе сторила услуга на Пейдж, като я доближи до красив принц… добре, тази вечно бъркаща се, където не й е работата, двулична фея трябваше да размисли. При все че… миналата нощ, на лунната светлина, за един миг Пейдж бе имала чувството, че Никоу можеше наистина да я възприеме и като личност.
Но това не бе продължило дълго. И днес той сигурно си мислеше за нея като за своя служителка. Поне все още не я бе уволнил. Като потри устни, сякаш да изтрие спомена за целувката на Никоу, тя въздъхна и натисна електрическия ключ близо до вратата. Стаята се окъпа в ярка светлина.
Пейдж влезе вътре и внезапно спря. В дъното на стаята, на голямата маса, стоеше сглобеният компютър.
Нима Никоу бе решил да не я уволнява? Тя почувства безкрайно облекчение. Може би той бе решил да забрави за целувката от миналата нощ — и ритника й.
Тя се завтече към масата и издърпа един стол по старинния ориенталски килим. Седна и се огледа наоколо. Боже, имаше толкова много кутии! Дланите й се изпотиха и тя потри нос под очилата си. Може би се захващаше с повече, отколкото можеше да се справи. Особено след като принцът изискваше достатъчно информация за една впечатляваща брошура само за срок от две седмици.
Но всеки от кашоните беше пълен с история]
Усмихна се ликуващо. Това бе нейната страст. Целият този недокоснат материал! Кой знае какви чудесни загадки щеше да разкрие?
