благоволиха само да протягат дългите си шии напред, за да могат да улавят парчетата хляб.
— Чудесни са! — неволно възкликна Пейдж и после се зачуди дали да не си вземе урок от лебедите и да се държи по-надалече. Никоу вече бе станал свидетел на нейната невероятна несръчност. Тя прочисти гърлото си. — Наистина оценявам това, че ме доведохте тук — поде сковано тя. — Но мисля, че е по-добре да се върна в стаята си. Утре трябва да стана рано, за да започна да работя.
— Вие и в момента работите — каза той. — Вие трябва да развиете нюх към Даргентия. Познаването на нашия дом ще ви помогне да разберете кралското семейство.
— На кого приличате повече: на лебедите или на гъските? — заяде се Пейдж, а после й се прииска да можеше да си вземе обратно думите. Той щеше да я помисли за глупачка, на която напълно й липсва всякакъв професионализъм. Отново, изглежда, бе сгазила лука.
Но той се разсмя.
— И на двете. Семейството ми има склонност да изисква много като гъските, но бих желал да си мисля, че притежаваме грацията на лебедите.
— Може би вие сте грозни патенца — предположи Пейдж, — които ще се превърнат в красиви лебеди.
Той се извърна към нея със засенчено от мъжделивата светлина лице. Внезапното повдигане на веждите показваше, че е сърдит, но Пейдж изправи стойка, за да не се разтрепери. По дяволите навикът й да говори неуместни неща! По някакъв начин го бе обидила.
— Точно така — отвърна с нисък глас той, но нещо в тона му показваше, че е разярен. — Като историята на грозното патенце, което никога не намира своето място, докато расте в чужда страна и приема да върши нещата по различен начин от този в родината му. Но сега най-накрая ние можем да се превърнем в лебеди. — Той протегна ръка, сякаш да обхване както обрулената от времето статуя зад тяхната пейка, така й черните птици във водата.
— Сигурно ви е било много трудно — промърмори Пейдж, разстроена, че бе предизвикала болезнени спомени.
— Да — отвърна тя, — трудно беше.
Никоу не бе възнамерявал да споменава детството си. Той говореше рядко за него.
Но Пейдж го бе накарала да си го припомни.
— Бих желала да чуя за детството ви, ако нямате нищо против — поде тя с толкова мек глас, колкото мъничките облаци, които започваха да покриват луната отпред. Обаче в него се долавяше и някаква дрезгавина.
Той се втренчи в нея. Нима тя искаше да чуе болката му? Нима бе по-добра от онези вестникарски чакали, които бяха правили всичко възможно само за да накърнят достойнството му? Без да извръща поглед, той удари с длан пречките на пейката до себе си.
Но погледът й бе пропит със загриженост и макар че светлината бе оскъдна, той можеше да долови нейното съчувствие. А зад тези абсурдни черни рамки на очилата й, в необикновените й, кехлибарени очи проблясваха сълзи.
Той отново погледна гъските. Бе престанал да им хвърля хляб и те му крякаха от мястото, където плаваха.
— Предполагам — поде студено той, — че вие трябва да научите всичко за мен и за историята на Даргентия.
— Само ако вие желаете. — Мекият й сарказъм показваше, че той бе наранил чувствата й.
Та това нямаше значение.
— Детството ми премина без перипетии — каза тихо той, като се опитваше да отпусне буцата в гърдите си, — докато другите деца не знаеха, че аз бях принц. Когато откриха това, започнаха да ме дразнят.
— Понякога децата могат да бъдат и жестоки. — В гласа й звучеше някаква сила, която го накара отново да я погледне. Нима и тя бе изпитала този вид жестокост?
Тя още беше с леката зелена блуза и дългата до колена, развяваща се пола, които носеше на вечеря. Навеждаше се някак по детски, когато хвърляше хляб на крякащите гъски. Сега, докато се взираше в гънките на скута си, тъмната й коса, която той бе сравнил с крилата на черните лебеди, почти напълно скриваше лицето й.
Никоу се бе заставял през годините да се бори срещу предразсъдъците и враждебността, да мечтае и крои планове за свободата, да разсъждава, преди да направи нещо. Той не вършеше нищо импулсивно. Но едва ли разсъждаваше, когато протегна ръка и пръстите му докоснаха тясната брадичка на Пейдж Конър. Той внимателно извърна лицето й и я накара да го погледне. Очите й, с цвят на прекрасен, рядко срещан кехлибар, блестящи зад грозните очила, премигваха озадачено.
Той се размърда на пейката и бедрото му докосна нейното. Разликата между студения камък и излъчваната от нея топлина бе стряскаща.
— Госпожице Конър — промълви той едва разбираемо и за самия себе си. — Пейдж.
Той се наведе напред, пръстите му повдигнаха брадичката й. Устните й бяха меки и топли и той я целуна много нежно. Това бе единственото, което искаше да направи — ако въобще искаше нещо да направи. Но устните й се раздвижиха под неговите и изведнъж целувката им се задълбочи. Тя имаше вкус на виното от вечерта в съчетание с нейния специфичен аромат и той впи още по-дълбоко устни в нейните. Езикът му си пробиваше път, докато не докосна нейния в един еротичен, изпълнен с наслада дует.
Ръцете му я прегърнаха, като я привлякоха още по-близо. Той усети как тя се раздвижи, сякаш несигурна какво да прави с ръцете си, но след миг те се обвиха около него. Пръстите й се заровиха в косите му, привличайки го още по-близо до нея, докато той не загуби представа къде свършваше неговата уста и къде започваше нейната. Дъхът, който поемаше, бе нейният дъх.
Ръцете му сякаш сами се движеха. Пръстите му докоснаха леко основата на гърдите й. Тя остро си пое дъх.
Звукът го стресна, разбуди. Той се отдръпна. Тя, изглежда, не искаше да го пусне. С повече сила той се освободи от прегръдките й. Изведнъж осъзна, че сърцето му биеше лудо, сякаш бе тичал на мили около рова. Какво си бе помислил? Тази целувка трябва да изразяваше чувството му на отчужденост, което реагираше на нейната сладост.
Но Пейдж Конър бе негова служителка. Твърде естествена при това, с тези дрехи, прическа, с тези очила.
По-лошо от всичко: тя бе американка, която несъмнено искаше много повече от това да скочи в леглото с принц и после да предяви искане за постоянна връзка с него.
Но това нямаше да стане. Той си бе направил планове за Даргентия, които не предвиждаха той или неговата родина да се заробват от двулични американки. Щеше да си намери знатна булка, присъствието, на която щеше да привлече туристи от цял свят.
Той рязко се изправи и погледна отвисоко Пейдж Конър. Косите й бяха отдръпнати от лицето, като подчертаваха сърцевидната му форма. Бяха разрошени като след ставане от сън. Видът й накара сърцето му да затупти лудо. Устните й се докосваха, сякаш отново се опитваше да вкуси целувката му. Погледите им се срещнаха и тя незабавно отклони своя в скута си. Отново косата й закри лицето й наполовина.
— Никоу — промълви с мек, треперещ глас тя, — не мисля, че ние трябва…
— Напълно права сте, госпожице Конър. Не трябва да правим това. — Той й обърна гръб и се отдалечи.
Пейдж седеше мълчаливо с поглед, забит в полата. Без да поглежда нагоре, тя знаеше точно в кой момент принц Никоу напусна.
Почувства се ужасно. Унизена. Защо я бе целунал? Нима все пак се бе държала, сякаш молеше за милосърдието му? Тя не притежаваше нищо, което можеше да възпламени каквото и да е чувство у принца.
А целувката? Никога преди не бе изпитвала нещо подобно. Всяка частица от нейното същество се бе съсредоточила върху настойчивостта на неговите устни, върху силната му прегръдка. Досегът с него
