— Тук винаги са плавали лебеди, откакто замъкът съществува. Нашите легенди ги сравняват с гарваните при Лондонската кула. Ако лебедите напуснат, страната ни отново ще падне в робство.
Гъските заплуваха весело към тях. От далечните сенки черните лебеди също започнаха предпазливо да се приближават. Водата започна да се плиска по тревистите брегове на рова.
— Лебедите напуснаха ли Даргентия по времето на Никълас Първи? — попита Пейдж и хвърли парче хляб към едно изостанало гъсе. Ароматът на цветята до рова се усещаше натрапчиво в хладния, нощен въздух.
— Такава е легендата. Вие трябва да чуете и тази. Но по някое време по-късно лебедите се върнаха — добро предзнаменование за управлението на Никоу. Знаете ли, че лебедите са верни един на друг до гроб?
Тя не искаше да разговаря за вярност, даже и при лебедите, така че промени темата. Първо попита Алфред какво знаеше за всички благородници на име Уензъл от седемнадесети век.
Нима тя си въобразяваше или той наистина настръхна? Напрежението му трая само за миг, после той отново се протегна да хвърли залъци хляб на птиците. Гласът му прозвуча както обикновено, когато й отвърна:
— Боя се, че не зная много. Защо питате? Да не би да сте се натъкнали на някаква интересна история за един от древните роднини на Никоу?
Бяха си разменили местата. Не бе сигурна как да го накара да говори, без да сподели собствената си тайна причина, поради която бе тук. Въпреки приятелските чувства, които изпитваше към възрастния мъж, усети, че той криеше нещо.
Както и тя.
Затова промени темата.
— Колко години сте били откъснат от Даргентия?
— Последното ми пътуване трая само няколко месеца. Но в действителност от много години. Семейството ми спаси това на Никоу преди тяхното заточение. От време на време можехме тайно да се промъкваме в страната, за да посещаваме роднините си, но едва сега смятам, че наистина съм се завърнал в Даргентия.
— Колко чудесно! Можете ли да ми разкажете нещо повече за Даргентия?
Алфред потвърди повечето от историите, които Пейдж бе научила от жителите на града. Всеки най- голям син на наследника на трона бил отгледан в чужбина и възпитан така, че да приеме трона един ден.
— Точно тук се намесвам и аз. Семейството на Алфред винаги е учило младите принцове на кралски етикет и държавническо изкуство. Между другото, винаги най-малкият син или друг роднина от мъжки пол се изпращаше тайно да бъде отгледан обратно в Даргентия, за да се погрижи за страната и нейната политика. Гражданите пазеха своята тайна, защото това крепеше надеждата им за евентуалното им освобождение. И най-накрая това се случи!
Алфред хвърли хляб на лебедите, които се държаха на разстояние. С едно-единствено отклонение той й разказа как Никоу освободил Даргентия.
— Той използва на практика изкуството да управлява, на което го научих. Но не всичко е моя заслуга. Той разви собствения си талант да вижда в душите на хората, да им обещава това, което те желаят, но и да постига това, което той иска.
Да, Пейдж вече се бе убедила в тази негова способност.
Лицето на Алфред стана тъжно.
— Но сега страната е в нестабилно състояние. Тя отново ще загуби свободата си, ако не успеем да подобрим икономиката й. Идеята за туризма беше на Никоу. А тази за бала — моя.
Пейдж с мъка си пое въздух, като по този начин позволи на болката, която я глождеше от вътре, да се притъпи.
— Колко добро предложение — отбеляза тя — да накарате Никоу да покани всички кралски особи на света, за да си избере булка измежду тях.
Алфред я стрелна със странен поглед.
— Първоначално и аз си помислих така. Но може би има и други начини бързо да се привлекат туристи. Такива, които няма да настройват поданиците на принца срещу него.
— Или Никоу срещу тях — въздъхна Пейдж. — Той… искам да кажа, много ли ми е сърдит? — Тя не му остави възможност да попита защо. — Миналата нощ се скарахме и аз се надявам, че той няма да ме уволни.
— Не — отвърна Алфред. — Той нищо не спомена за вашето уволнение. Но обикновено виждам кога нещо го тревожи. Мисля — продължи неловко той, — че вие го разстройвате.
Пейдж стана и хвърли последния залък хляб на лебедите, несигурна как да отговори. Промени темата.
— Той показа ли ви пръстена?
— Какъв пръстен? — Дребният човечец я погледна с интерес.
Пейдж преглътна с усилие.
— Не исках да ви го казвам без неговото съгласие, но мислех, че той винаги ви се доверява. Вижте, не му казвайте, че съм ви споменавала за това, но ние открихме ключ към Легендарните. Или поне това ни казаха.
Тя му разказа за посещението си при мосю Пелерин с принца и разследването им на флагщоковете.
— Мисля — каза Алфред, — че искам да видя този пръстен.
Когато те се върнаха в замъка, Алфред отново я изпрати до стаята й. Още веднъж той искаше да влезе вътре, но тя мило го отпрати. Нима този сладък старец я ухажваше? Беше невероятно, но само за всеки случай тя щеше да се държи приятелски, но твърдо с него.
Тази нощ Милисънт не я посети. На следващата утрин на закуска видя само Мейбъл, която бе любезна към нея. Тя картотекира съдържанието на няколко кашона, а после се отправи към града.
Следобедът бе дъждовен. За пръв път във вълшебното кралство на Даргентия времето бе лошо. Фиатът пълзеше бавно по завоите, тъй като Пейдж се тревожеше за спирачките по стръмните склонове. Порой заливаше колата, но тя не искаше да пропусне и един ден за своето разследване.
Сивото небе и бушуващите води на бързата Арджънт бяха в тон с лошото настроение на Пейдж. Гневният му поглед, когато тя се бе върнала за очилата си…
Тя се съсредоточи върху работата си — и собственото си разследване по отношение на този неуловим Уензъл.
По-добре да беше останала сред уюта на замъка. Настроението на жителите на града, които бе дошла да посети, бе също толкова раздразнително, колкото и времето. Посети няколко души, които бе срещнала в чайната на „Le Grand Magasin“, но не научи някоя нова история, преди отново да поеме по планинските склонове обратно към замъка.
Паркира колата и за момент остана в нея, за да размисли. Бе пропиляла половината ден — нещо, което не можеше да си позволи. Разполагаше само с още една седмица, за да завърши рекламната брошура за бала на принца — балът, на който той щеше да си избере булка, която щеше да дари с тези свои невероятно пламенни милувки. Някоя, която можеше да прекарва с него всеки ден, всяка нощ, без да се тревожи, че ще загуби блясъка си.
Някоя, която Никоу щеше да обича.
Пейдж удари волана и поклати глава. После се измъкна от колата.
Тя притича до замъка, но все пак се измокри до кости. На входа налетя на Руди.
— Принцът жаба — каза той с мекия си, срамежлив глас.
— Моля? — Пейдж бе свикнала с коментарите му, които, изглежда, бяха нелогични изводи, но все още рядко веднага разбираше значението им.
— Времето — отвърна той. — То е подходящо само за принц, който същевременно е и жаба.
Тя се засмя с него. После той попита:
— Как върви разследването ви?
