заблестя лилава светлина. Изведнъж върху нея се появи цвъртящо наметало от слънчеви лъчи.
За миг Пейдж се сви от страх. Тя бе свикнала да се кара на Милисънт, но никога не я бе виждала истински ядосана. Може би сега Пейдж бе стигнала твърде далеч, като изкара Милисънт извън нерви.
— Ако искаш храна, ще ти дам храна!
Пукането се засили. Въздухът около Пейдж се сгъсти. Около нея се образува гъста влажна мъгла и започна да се върти като загрято масло, завито в палачинка. Тя се сгъсти дотолкова, че заприлича на бонбон от бяла ружа.
— Милисънт — прошепна Пейдж. Тя си пое дълбоко въздух, неспособна да сдържи дъха си. — Съжалявам, аз…
Изведнъж някаква ярка светлина заслепи Пейдж, но само за миг. Когато отвори очи, откри, че седеше сред море от храна, която стигаше до гърдите й. Захар, шоколадови пръчици, фъстъчено масло и макарони — всичките й любими лакомства.
Пейдж протегна ръка и си взе една шоколадова бисквита. Отхапа от нея.
— Ммм. Вкусно. Но не е точно здравословната храна.
— Това е най-доброто, което мога да направя в момента. — Милисънт стоеше по средата на планината от лакомства. Усмивката й се разпростираше от единия ъгъл на малкото й гладко лице, до другия. И тя си взе една бисквита. — А сега какво мислиш за магията ми?
Пейдж изяде бисквитата и си взе друга, този път захарна.
— Сладко е. Винаги ли си можела да правиш това?
— Не зная. Но със сигурност това излиза от предела на моите задължения. Но предполагам, че върви заедно с приказките.
— Няма да ми разкриеш тайната, нали?
— Съжалявам, скъпа, това е срещу…
На вратата се почука. Милисънт притихна, докато Пейдж се взираше с ужас по посока на звука. Кой можеше да бъде? Какво щеше да си помисли, ако я откриеше тук с живия плод на въображението й и сред цяло море от курабийки?
— Шшшшт! — прошепна тя панически: — Кой е? — попита на глас.
Дълбокият глас, който толкова я ужасяваше, отвърна:
— Аз съм, Пейдж. Моля ви, отворете.
— Един момент. — Тя избираше пътя си към вратата през планината от лакомства. Едва открехна вратата.
Никоу се изправяше там с поднос храна на ръце.
— Да не би да играете друга сцена? Стори ми се, че чух гласове.
— Сцена ли? — Пейдж се озадачи, но не си спомни последния път, когато Никоу едва не я хвана с Милисънт. Тогава извинението й бе, че репетираше пиеса, като сама играеше всички главни роли. Мислеше бързо. — О, да. Този път е Питър Пан. Играех Уенди и капитан Хук.
— Разбирам. — Невярващото повдигане на веждите противоречеше на думите му; изобщо не разбираше нищо. — Пейдж, съжалявам. Когато казах на Мейбъл да не ви нахрани, имах предвид да не ви донесе поднос. Но тя трябва да си е помислила, че съм възнамерявал да ви забраня въобще да ядете. Помислих, че може би сте при рова и отидох да ви видя. Когато спрях пред кухнята, нейната врата бе заключена. — Той побутна подноса към нея. — Ако ме поканите вътре, ще оставя това и може да се нахраните.
Пейдж преглътна с мъка.
— Благодаря — отвърна тя с фалшиво веселие. — Само ми подайте подноса и аз ще…
— Тежък е. Аз ще го внеса.
Тя долови заповедта в тона му. Какво можеше да стори?
Паникьосана се обърна, за да нареди на Милисънт да направи нещо — и откри, че стаята изглеждаше както обикновено. Нямаше вълшебна кръстница, нито море от бисквити.
— Благодаря — каза тя, като се молеше краката й да не се подгънат от облекчение.
Той влезе вътре с царствената си походка, която тя толкова добре познаваше, и постави подноса на тоалетката. После се обърна към нея с искреност, която разсичаше силното му чело. Широките му свити длани се обърнаха с извинителен жест.
— Пейдж, съжалявам. Никога не съм искал… — Гласът му заглъхна.
Тя се обърна, за да проследи погледа му. В края на тоалетката имаше две чаши с мляко и чиния с две шоколадови бисквити.
Тя сви рамене и се опита да се усмихне.
— Купих ги от града сутринта — излъга тя. — Искате ли?
— Разбира се. Благодаря.
Двамата стояха там — тя ядеше сандвича, който той й бе донесъл, а той хрупаше бисквити. Пейдж се забавляваше на начина, по който челюстта на Никоу се движеше под брадата му, докато дъвчеше. Тя усети, че се взираше в тъмните му очи. Все още я гледаха озадачено и тя тайно се усмихна. Харесваше й идеята той да разбере, че тя разполагаше с храна, без обаче да може да се досети откъде. Искаше да му докаже, че не разчита на помощта му.
Така бе по-добре. И какво ако бе привлечена от огромния му комат? Можеше и да е достатъчно Ъшл да я нахрани, но правеше същото и за своите поданици. Тя може и да имаше своя вълшебна кръстница, но едва ли беше блестяща сирена, която можеше да привлече принц.
Мисълта за това я накара да въздъхне за хиляден път, докато лежеше в леглото си през нощта дълго след като Никоу беше напуснал стаята й.
Пейдж закусваше в малката трапезария, когато Никоу влезе с царствената си походка. Тя предположи, че досега трябваше да е свикнала да вижда прекрасните му широки гърди в ежедневната, провинциална риза, но както обикновено сърцето й лудо затупа, като го видя.
Гордееше се с това, колко спокойно прозвуча:
— Добро утро.
Той не изгуби и минута с любезности.
— Има отговор на това, Пейдж. — Той протегна ръката си към нея.
Пръстенът с печат отново бе на пръста му. Камъните блещукаха въпреки оскъдната светлина на трапезарията. Нима знаеше какво означаваше пръстенът?
— Кажете ми — настоя тя.
Преди да може да отговори, Алфред се втурна в трапезарията, като оправяше бледосинята си вратовръзка.
— О, виждам, че вие и госпожица Конър вече обсъждате нашето поклонение.
— Вашето поклонение — каза Никоу. — Аз просто си тактувам за забавление.
Пейдж не можеше да проумее шегата.
— Какво искате да кажете?
Докато Алфред си наливаше кафе, Никоу седна на масата до Пейдж.
— След безплодното ни претърсване на флагщоците осъзнах, че пръстенът е просто една реликва. Скрих го, но разбрах, че вие сте споменали за него на Алфред.
Пейдж сведе глава. Пак бе позволила на голямата си уста да говори твърде много.
— Съжалявам. Зная, че вие си имате доверие, и предположих…
— Не му позволявайте да ви се кара, Пейдж — прекъсна я Алфред и взе чашата й, за да я напълни отново. — Права бяхте, че ми казахте за пръстена. Но едва вчера успях да убедя това инато младо магаре да ми го покаже.
— Говори ли ви нещо пръстенът? — Пейдж се обърна оживено към Алфред.
— Може би — отвърна прислужникът и седна. — Доколкото си спомням, в моето собствено наследствено имение има един свод, където камъните са така подредени, че да наподобяват даргентийското знаме. А над тях се издига арка от лилавникави камъни. Това, което се получава, прилича на пръстена.
— Тогава точно там може да са скрити Легендарните! — Пейдж стисна здраво ръцете си една в друга.
