— Никога няма да разберем, докато не проверим — каза Алфред. — От години не съм посещавал имението си. Пътуването ще бъде едно своеобразно посещение на светите места.
— А за мен — една приятна разходка сред провинцията на Даргентия. — Никоу отпи от кафето си. — Имам малки надежди, че проклетите скъпоценности са там.
— Но мосю Пелерин каза, че пръстенът е ключ към съкровището! — Пейдж не можеше да сподави вълнението си. — Легендарните трябва да бъдат там.
— Легендарните едва ли съществуват — строго изрече Никоу. — Но сега ние ще проверим тази възможност.
— Мога ли и аз да дойда? — избърза Пейдж, преди Никоу да можеше да отговори. — Ще стане чудесен анекдот за рекламната брошура, ако добавим към него една история как новоиздигнатият принц възвръща легендарните скъпоценности на своето кралство.
— Точно това ни трябва да привлечем туристите — съгласи се Алфред. — Гласувам да вземем и Пейдж с нас.
Никоу постави чашата си на масата.
— Предполагам, че и аз съм за.
Пейдж почувства двойно облекчение: първо, Никоу не бе казал не, и, второ, те нямаше да са сами. Алфред щеше да служи за преграда между тях.
По дяволите този проклет стар прислужник, който се месеше в неща, които не му влизаха в работата. Така си мислеше Никоу, докато насочваше фиата по спуснатия мост този следобед. Пейдж седеше безмълвна на седалката до него. Палците й нервно играеха в скута. Главата й бе сведена напред — маниер, който той сега добре познаваше; чудесната й, черна коса се разпиляваше по лицето й. Тя, изглежда, искаше да закрие не само лицето си от него, но и цялото си тяло.
Слава богу, че не бе успяла да направи последното. Макар все още да й беше толкова сърдит, колкото котка, хвърлена в Арджънт, той се наслаждаваше да я наблюдава.
Но Алфред не бе на задната седалка. Предполагаше се, че бе там. Такъв бе планът.
Стенанията на прислужника започнаха точно след закуска.
— Ооооох, стомахът ми! — Той се бе хванал за корема и превил на две от кръста надолу, като мачкаше сакото на обичайния си костюм, а вратовръзката му падна напред по един нехарактерен за него, не дотам безупречен начин. Бяха останали сами в кабинета на Никоу. Такова представление не би станало никога в присъствието на Мейбъл; бедната готвачка би се ужасила при мисълта, че е сготвила нещо, което бе накарало някого да се почувства толкова зле.
Никоу бе уверен, че единственото болно нещо у Алфред е заговорническият му мозък. Той бе пожелал Никоу и Пейдж да заминат сами.
Очевидно човекът бе взел твърде присърце легендите и смяташе, че единствената обикновена жена, която можеше да изкуши Никоу, е Пейдж.
Но той не можеше да бъде съблазнен. Особено не и от трудната, смущаваща Пейдж Конър.
Мислите му се върнаха към последния път, когато двамата търсеха съкровището. Тогава той така се бе забавлявал в компанията на Пейдж.
Колко много бе искал да я има в леглото си през онази нощ. Но тя бе избягала. Дяволите да я вземат! Едва ли той бе човекът, който обичаше да се подиграват с него. А и нейните подигравки наистина нараниха силно чувствата му.
Той погледна към нея. Последвала съвета му, тя носеше работни дрехи; нямаше ни най-малка представа какво щеше да се окаже имението на Алфред. Той също носеше сини джинси и тениска. Тя, изглежда, предпочиташе тази риза на Смитсън и ярките си маратонки. Тя гледаше през прозореца, обърнала му гръб. Не би се изненадал, ако и нейните мисли се въртяха около онази нощ — и как тя го бе направила за посмешище.
Не изглежда да се бе зарадвала, че ще отпътува сама с него. Когато я бе посрещнал до колата без Алфред, бе предложила да почакат, докато старият човек се почувства по-добре.
— Подозирам — бе казал сухо Никоу, — че моят нещастен прислужник няма да се почувства по-добре, докато вие и аз не се отправим към нашата експедиция.
Тя го бе стрелнала с поглед едновременно любопитен и предпазлив, но се бе качила в колата.
Трябваше да пътуват повече от час, за да пристигнат в имението на Алфред. Твърде дълго пътуване, за да бъде прекарано в неловка тишина.
Когато стигнаха до подножието на планината, той спря колата.
— Пейдж?
Тя се извърна бързо. Сочните й влажни устни бяха открехнати, сякаш готови да отговорят на всички възможни въпроси. Но прекрасните, кехлибарени очи бяха сведени надолу, нежелаещи да срещнат погледа му.
Като се протегна, за да хване малката й ръка, той с изненада откри, че тя трепереше.
— Нека се помирим! — предложи той. — Това само ще ни помогне при търсенето на съкровището. И без това вече няколко дни двамата се пренебрегваме един друг. Но ние научихме урока си. Никакви извинения. Сега нека се придържаме само към деловите ни отношения. Съгласна ли сте?
Напрежението в тялото й видимо се отпусна. Ръката й се обърна в неговата, хвана я и я стисна здраво.
— Съгласна.
Усмивката й накара сърцето му да подскочи.
Загрижен, че сам не се подчиняваше на заповедите си, както Алфред правеше, включи климатика на колата си, за да поохлади страстите си.
Пейдж трябваше да се почувства по-добре след сделката, която бе сключила с Никоу. Тя просто щеше да го придружи този ден в търсенето на Легендарните. Щеше да се държи сдържано. Нямаше нужда нито от блясък, нито от магия. Щеше да бъде просто себе си.
Но, о, колко много й се искаше да поведе интелигентен разговор с принца.
Интелигентен? Точно така! Щеше да опита с нещо, което добре познаваше.
— Бихте ли искали да чуете какво научих за историята на Даргентия? — попита тя.
— Само ако това е действителната история на моята страна. Омръзна ми да слушам тези проклети легенди.
— Но, Никоу, за вашите поданици те са историята на Даргентия.
Той я погледна и тези великолепни устни се извиха в язвителна усмивка, която повдигна страните на прекрасната му брада. Сърцето на Пейдж се разтуптя, докато тя не положи огромни усилия, за да забави ритъма му. Глупаво бе да изпитва такова вълнение заради една нищо незначеща усмивка.
— Може би вие сте прекарали прекалено дълго в Съединените щати — продължи тя. Смелостта й се подхранваше от усмивката му, макар и суха. — Там хората са се научили да отрязват крилата на въображението си.
Като нея, помисли си тя. Тя бе спряла да вярва във вълшебни приказки преди много години. Сега само ако можеше да спре да вярва в Милисънт…
— Тогава вие подкрепяте наивните убеждения на народа ми, така ли? — Тонът му бе мек, но тя усети такова напрежение в него, сякаш бе затворен извор.
— Кой казва, че са наивни? Една от легендите наистина е предсказала вашето завръщане.
— Но…
Тя го прекъсна:
— Ако започнете слепешком да изпълнявате вашите планове без подкрепата на народа ви, те ще се изправят срещу вас и ще поемат по свой собствен път.
Той не каза нищо. Дали не бе стигнала твърде далеч? Тя само бе повторила истината, която бе чул и преди.
Погледна го. Той замислено изследваше пътя.
— От години насам планирам как ще защитавам моето кралство, когато си го възвърна — изрече най- накрая той. — Никога не съм предполагал, че митовете ще ме провалят. Повечето от даргентийците са
