— Там! — Никоу посочи към един камък няколко стъпки над мястото, където беше ръката на Пейдж. Беше се отместил няколко инча. Той с лекота го измъкна от стената, после протегна ръка в дупката, която се откри зад него. — Тук има нещо!
След миг извади дълга метална кутия. Беше достатъчно голяма, за да побере една корона, а може би и две. Малко беше тясна за цял скиптър — но може би тук бе скрита само главата му със скъпоценните камъни.
Пейдж изчака, докато Никоу положи кутията на земята, а после се наведе до него. Тя го хвана за ръката с желанието да почувства поне далечен контакт с кутията, когато я отвореше.
Ръждясалото резе не поддаде на грубото дърпане, но очевидно Никоу бе твърде нетърпелив, за да позволи на едно малко резе да препречва пътя му. Той го изтръгна и резето проскърца.
Пейдж насочи своето фенерче в кутията — и тогава и тя изстена. Никоу бръкна вътре и извади единственото нещо, което кутията съдържаше: златна верижка. На нея висеше украшение с формата на лебед.
— Само това е останало от вашите измислени Легендарни — промълви Никоу.
Глава четиринадесета
Пейдж отказа да си тръгне.
— Не може да е това — настоя тя. Потискайки отвращението си от окаяното състояние на имението, тя грабна Никоу за ръката и го повлече от стая в стая. Те следваха светлината на фенерчетата си през тъмни, горещи коридори. Помитаха цели завеси от гъсти паяжини по пътя си. Пейдж едва си поемаше дъх от прахоляка, който вдигаха. Влизаха в стаи, където мебелите, които миришеха на птичи гнезда и мишляци, се накланяха, почти изгнили. Изкачваха се по стълбища, покрити с изпокъсани пътеки. В тишината на огромната къща отекваха единствено техните стъпки.
Те откриха още няколко арки, но нито една от тях не бе украсена както пръстена на Никоу.
— Откажете се, Пейдж — изрече той най-накрая, докато надничаха в огромна спалня на втория етаж.
— Никога не се предавам.
— Зная. — Тонът му бе толкова нежен, че Пейдж стресната го погледна. Той я гледаше с тези негови великолепни, дълбоки, тъмни очи. В тях блестеше нещо, което, ако Пейдж не знаеше по-добре, щеше да възприеме като възхищение.
Тя преглътна с усилие. Гледаше като хипнотизирана, сякаш тя бе една уплашена сърна, осветена от фарове на тъмен селски път. Тя прехапа долната си устна, прочисти гърлото си, а после се изкашля в ръката си.
— От праха е — обясни, при все че това бе явно начин да се избави от неловкото положение. Отмести поглед.
— Готова ли сте да тръгваме? — попита с мил глас той.
Тя бавно кимна. Ядосваше се само при мисълта за отстъпление.
— Това не може да е цялото съкровище. — Тя подръпна медальона с лебеда, който висеше на шията й. Никоу я хвана за свободната ръка и я поведе след лъча на своето фенерче към стълбището, което щеше да ги отведе на първия етаж.
— Само това е останало от съкровището — настоя Никоу.
— Не вярвам.
— Нямате причина да вярвате в друго.
— Легендите — не отстъпи Пейдж. — Вашият народ вярва, че Легендарните съществуват. Все още съществуват. А вие трябва да вярвате във вашия народ.
Никоу не каза нищо повече, докато не се върнаха в задния двор. После хвана Пейдж за лакътя и я завъртя към себе си, така че да я погледне в очите.
— Легендите са просто истории — каза строго той. — Лъжи, в които хората искат да вярват повече, отколкото вярват в действителност. Точно като всички други суеверия — невероятни и нереални.
Пейдж уплашено се отдръпна и погледна над рамото му. Последния път, когато Никоу изразяваше своето неверие в невероятното, Милисънт си бе отмъстила. Тя не можеше да ги е последвала през целия този път. Наистина ли не можеше? Но тя бе последвала Пейдж до Даргентия. Дали и тук щеше да ги уплаши с вихрушка от пеперуди?
За щастие, нищо не се случи. Все пак Пейдж не се отпусна, докато не се настани на седалката във фиата. Никоу затвори вратата на колата зад нея. Чувстваше се мръсна. Почти се срамуваше да пътува дори в най-обикновената от колите на Никоу. Но и той не се колеба да влезе в колата. Неговите джинси и тениска бяха също толкова мръсни, колкото и нейните.
Тя го наблюдаваше, докато той завъртя ключа и подкара колата. Седеше изправен с поглед, вперен право напред. Широките му рамене опъваха тениската му, а мускулите му се издуваха, когато обръщаше волана и насочваше колата покрай къщата, чиито разпадащи се стени сякаш отразяваха техните рухнали надежди.
— Много ли сте разочарован? — попита меко тя.
— Тези проклети скъпоценности трябва да са изминали дълъг път към спасяването на страната — отвърна той на предното стъкло и насочи колата обратно по запустелия път.
Пейдж се натъжи. Тя също беше разочарована — но и нещо повече, чувстваше се жалка и победена, сякаш бе предала Никоу. Може би беше така. Може би не биваше да го окуражава към това безнадеждно търсене. Той и без това си имаше достатъчно питомни гъски, за които да се грижи в замъка.
Отново си спомни гатанката на Алфред, а после за пръстена с печат, който златарят Пелерин им даде. Те са били предавани от ръка на ръка през вековете като ключове към Легендарните. Трябваше да означават нещо.
Само да можеше да разбере какво беше това.
— Не унивайте, Пейдж — нареди й Никоу до нея.
— Не съм унила — отрече тя и вдигна гордо брадичката си. Ако той можеше да се държи храбро, тя бе способна на това не по-малко от него.
— Денят все още не е загубен — каза той. — Ние все още не сме изяли закуската за пикника, която Мейбъл ни приготви. Гладна ли сте?
Тя с изненада откри, че наистина бе гладна. Но не бе убедена, че ще може да яде, след като се чувстваше така нещастна.
— Ще можем ли някъде да си измием ръцете? — попита тя.
— Да, толкова сме мръсни — съгласи се той и се наведе към нея да избърше нещо от бузата й. Тя затвори очи. Чудно, как това леко, незначително докосване накара цялото й тяло да потрепери. — Имам идея. Алфред ми разказа за това местенце…
Вместо да подкара към главното шосе, той пое по един още по-тесен път към планината. Пейдж само се молеше да не срещнат друга кола; въпреки че и от двете страни на пътя имаше достатъчно дървета, които да омекотят удара им, много от тях бяха опасно надвиснали от страната към пропастта.
Тя си помисли да помоли Никоу да се върнат обратно, но защо трябваше да го тревожи? Нямаше как да обърне назад, а тя не искаше да го кара да прави опасни опити.
Освен това той се бе съсредоточил в управлението на колата.
— Да видим — каза той. — Алфред не е посещавал това място от години, но неговите наставления изглеждат много точни. Ако е прав, ще стигнем до мястото след около… сега!
Това беше един тесен път през гъста борова гора.
— Сигурен ли сте, че ние трябва… — Пейдж спря да говори, когато усети, че гласът й трепереше.
— Ако това, което Алфред ми описа, е тук, заслужава си пътуването.
Пътят скоро свърши и те се озоваха на горска поляна. От едната й страна стръмно нагоре се извисяваше планината, а другата се оказа нащърбеният край на една скала.
— Елате — каза Никоу.
Този път Пейдж го изчака да й отвори вратата. Мястото не изглеждаше особено привлекателно. Всъщност сега, след като имаше достатъчно място да обърне колата в обратната посока, може би тя
