трябваше да му намекне…
Но Никоу не й остави време за възражения. Той я хвана за ръката и я отведе към края на скалата.
— Гледката оттук се предполага да е…
— Прекрасна е! — възкликна Пейдж. Далече, далече долу гледката спря дъха й: мънички ферми, живописни поля, а между тях криволичеше Арджънт.
Долината бе покрита с лека мъгла, която превръщаше пейзажа в нещо нереално. Слънцето им се усмихваше отгоре, а неговото отражение проблясваше през мъглата надолу в Арджънт.
Тя искаше да разгледа колкото се може повече от този своеобразен покрив, толкова висок, сякаш на самолет. Това бе част от Даргентия, която преди не можеше да си представи, далечна, съществуваща само в приказките: имало едно време едно вълшебно кралство, чийто мил и любезен народ построил красиви ферми, а между тях текла величествена река от единия край на кралството до другия.
Внезапно бе обхваната от силен копнеж. Само ако можеше да принадлежи към това място. Само ако можеше да се осмели да помечтае, че някой ден ще може щастливо да постигне…
Тя погледна Никоу. Той наблюдаваше нея, не гледката. Тя бързо се извърна. Може и да вярваше повече от него в неща, които не можеха да се обяснят, но не бе луда. Вълшебните приказки не се сбъдваха. Не и за нея.
Тя внимателно пристъпи по-близо до ръба на скалата. Чу шума от лекия бриз. По-хладен, отколкото когато започнаха да се изкачват в планината, той разпиля косите й върху лицето. Имаше и друг звук, който тя не можеше да разпознае. Приличаше повече на бучене.
— Позволете ми да ви покажа и още нещо — обади се Никоу.
Пейдж му позволи да я хване за лакътя и да я отведе към по-безопасната, извисяваща се нагоре планинска стена. По нея не се забелязваше никаква растителност, а скалната формация, в червени и сиви слоеве с различна дебелина, говореше за вулканична дейност в този район в праисторически времена.
Никоу се насочи към най-далечния край на сечището, където се издигаха вечно зелени дървета толкова нагъсто, колкото и от двете страни на пътя. Докато се приближаваха, бученето се усилваше.
— Там — каза той и спря.
— О! — беше възторженият отговор на Пейдж. Тя стоеше мълчалива до Никоу и се възхищаваше на необикновената гледка.
Блестящ поток вода падаше от стръмния планински склон. Величественият водопад се изливаше в каменен вир близо до мястото, където стояха. Пейдж прикри очите си с ръка срещу слънчевите лъчи и погледна нагоре, като се опитваше да види извора, но той бе твърде високо в планината. Въпреки че планината се извисяваше с остри като ками зъбери, водната стихия бе изваяла скалите във вира в един шедьовър от подредени един върху друг и сортирани по големина, заоблени речни камъни.
Тя направи няколко стъпки към вира, докато почти не стъпи в него. Никоу застана до нея.
Близо до основата на ревящия водопад водата се разбиваше в пенливи пръски. Обаче близо до мястото, където двамата стояха, водата забавяше устремения си бяг, за да почине. Беше толкова бистра, че кафявите гладки камъни на дъното лесно се забелязваха. Даже и на разстояние, Пейдж усети пръските вода по лицето си.
— Така е — каза Никоу. — Помолихте ме за място, където да си измиете ръцете. Ето, принцът изпълни вашата молба.
Пейдж се засмя.
— Това е като да предоставите на някой цяла текстилна фабрика, когато той ви е помолил само за една хавлиена кърпа.
— О, но аз никога не върша нещата наполовина. — Усмивката му бе така самодоволна, че тя не можа да я остави без отговор.
— А, така ли?
Той кимна.
— Ами и при мен е така.
Преди да успее да си каже колко неразумна беше, тя го ритна по крака. Земята около вира бе влажна и разкаляна — и достатъчно хлъзгава. За момент принцът разпери силните си ръце, за да запази равновесие, но падна във водата.
— Хубав ден за плуване — подхвърли Пейдж, когато Никоу се изправи.
— Не е лошо. — И преди тениската му се опъваше по мускулестото му тяло, но сега бе залепнала по него като втора кожа. Пейдж не можеше да откъсне поглед от него.
Тя се вгледа в него даже по-внимателно, като търсеше признаците на справедливия му кралски гняв. О, защо бе сторила нещо толкова глупаво? Какво щеше да стане с работата й сега?
— Но денят е още по-хубав за един душ — продължи Никоу. Нима тя щеше да повярва, че усмивката му бе искрена? Преди да осъзнае, той я сграбчи със силните си ръце и я дръпна. След миг тя се намираше върху него по средата на планинския вир, цялата мокра и неспособна да вижда през очилата си.
— Хей! — опита се да извика тя, но успя само да се нагълта с чиста, кристално бистра вода.
Той не спря до тук. Изви се до нея, сграбчи я със силната си ръка и започна да плува със свободната си ръка. Пейдж се опита да се отскубне, но опитите й да го изрита бяха прекратени от гладките, уверени движения на краката му във водата.
След минута те стигнаха до основата на водопада.
— Време е за душ — извика Никоу и после леко побутна Пейдж към водопада.
Пейдж сдържа дъха си и седна в средата на разбиващите се в скалите буйни струи. Върху главата й се изливаше вода, по-обилна от всеки душ, който си бе взимала досега. Тя въздъхна и поклати глава, докато мокрите й кичури коси не я плеснаха по бузите.
Беше изненадана. Шокирана. После се разяри като мокра кокошка. Защо негово кралско височество подкопа и без това вече подронения й авторитет?
И тогава, както си седеше там под струите падаща вода, тя започна да се смее. Задави се, когато водата нахлу в устата й. Заслужаваше си го, но все още не бе готова да се предаде.
Бързо свали очилата си и се огледа. Въпреки че виждаше всичко твърде размазано, зад водопада забеляза някакво място… Плъзна гърба си по гладките камъни. Когато излезе, пое дълбоко влажния въздух, който миришеше на мокри скали. Размаха очилата си, за да изтърси от тях водата, и си ги сложи отново. Не можеше да види Никоу през завесата от вода пред нея. Това означаваше, че и той не можеше да я види.
Щеше да си помисли, че се е удавила.
Тя щеше да го остави да се тревожи няколко минути, после щеше да изскочи и да извика „Изненада“.
Тя седеше в дълбоката сянка от скалите зад водопада. Хладната чиста влага й се струваше приятна след този ден на ровене в прахоляка на древното имение на Алфред.
Ако поседеше тук достатъчно дълго, щеше да се изчисти напълно.
Ако поседеше тук достатъчно дълго, щеше да се превърне в истинска глупачка! Какво си мислеше тя? Какво щеше да стане, ако Никоу наистина си помислеше, че се е удавила? Щеше да избяга и да я изостави тук, в тази пустош, докато търсеше помощ.
— Хей! — извика тя и стана толкова бързо, че се плъзна назад и падна по дупе. Тя отново се изправи. — Хей, Никоу! — Но думите й се заглушаваха от рева на водопада.
Тя се паникьоса и тръгна назад към завесата от падаща вода — и когато влезе под ревящия душ, се натъкна на една плътна, силна стена. Никоу.
Силните му ръце я хванаха здраво.
— Пейдж! Пейдж, добре ли сте?
Опита се да отговори, но ревът заглушаваше думите й. Той я вдигна с лекота на ръце и я прегърна, докато излязоха от водопада.
После, като я държеше все още на ръце, той я погледна. Очите му бяха потъмнели още повече от безпокойството.
— Боях се…
Той не доизказа мисълта си, защото, докато говореше, устните му се приближиха до нейните и той прекъсна собствените си думи.
