Но нима толкова лесно бе забравил годините на непоносима болка в ръцете на интригантките, които се мъчеха да хванат в брачния си капан един принц? Може би грешеше по отношение на Пейдж Конър. Може би целите й бяха прости — секс, после скандал, докато той не й предложеше брак и корона.
Въпреки сянката в колата, хвърляна от клоните на дърветата над пътя, и влагата от дрехите му, внезапно му стана много горещо. Затвори прозореца до себе си и включи климатичната система.
— Защо пристигна в Даргентия? — попита остро той. Когато я погледна, тя изглеждаше наранена. Още веднъж главата й клюмна напред.
— Ти ме уволни, Никоу. Като историчка. А аз, по дяволите, съм много добра историчка. — Гласът й бе лек като перце, но той отекна в ушите му, сякаш тя го бе изритала със стоманения ток на обувката си.
— Разбрах, че си отказала работата като управител на музей, за да дойдеш тук. Защо избра работа, която знаеш, че е временна?
С периферното си зрение той забеляза, че тя го изучаваше с поглед. Очевидно се надяваше да открие защо настроението му се бе променило толкова бързо. Той не можеше да си го обясни. Самият не знаеше — освен че преди многократно бе нараняван от лукави американки, които използваха секса като свое оръжие. Той нямаше да позволи това да се случи отново.
— Беше малък музей в малък град — отвърна Пейдж. После каза с по-висок глас: — Може би трябваше да отида там. Беше чудесна възможност.
— А сегашната не е ли? — Неочаквано за нето, той се почувства наранен.
— Нищо не можеше да е по-прекрасно от работата ми тук. — Той едва чуваше гласа й. Погледна към нея. В очите й, под големите очила с черни рамки, се появиха сълзи.
Той се протегна към нея и стисна ръката й върху коляното.
— Пейдж, съжалявам. Но трябва да зная истината. Работата ти тук ли беше единствената причина да дойдеш? — Разбира се, така трябваше да бъде. Тази жена не можеше да бъде една от интригантките, на които се бе натъквал преди. Тя беше твърде открита. Твърде пряма. Твърде… любвеобилна.
— Не, не беше само тя. — Шепотът й го прониза като остра кама.
Той отдръпна ръката си. Дълго време мълча, поглъщайки болката. За момент му се прииска да повярва, че тя бе най-добрата.
— А защо тогава? — попита той и стисна волана толкова силно с пръстите си, че усети болка в тях.
Тя въздъхна.
— Веднага трябваше да ти кажа истината. Навярно ти дори можеше да ми помогнеш. Търсех човек на име Уензъл.
Колата бе стигнала до края на тесния път и всеки момент щеше да излезе на магистралата. Той я спря. Втренчи се в Пейдж.
— Какво искаш да кажеш?
Бе очаквал признание за домогване към титлата му. Твърдението й, направено с тих глас, нямаше смисъл.
Тя впери погледа си в една точка извън фиата. Доколкото Никоу можеше да забележи, всичко, което тя виждаше, бе обелената кора по ствола на една върба.
— Точно преди една година подготвих дисертацията си за магистърска степен. Беше научно изследване на едно от най-старите семейства в Уилиямсбърг, Вирджиния — семейство Адамсън. Търсех нещо повече от техния произход; изследвах как политическите и социологическите течения през годините бяха повлияли върху всеки член от семейството през вековете до наши дни.
Никоу се наслаждаваше на въодушевената нотка в гласа й — даже и да избягваше темата. Може би защото я избягваше.
— Нещо като това, което очаквам да направите за Даргентия — съгласи се той. Отпусна се назад; пръстите му изтръпнаха, когато напрежението в тях намаля.
Тя кимна.
— Това е едно от нещата, които се надявам да постигна тук. Много хора намират анализа ми за Уилиямсбърг за нещо твърде значително и са готови да платят, за да го използват. Днес той служи за основа за часовете по история в редица университети и ми носи малък страничен доход. — Тя се обърна към Никоу. В извитите й тъмни вежди се четеше въпрос. — Предположих, че това бе една от причините да ме изберат за работата.
Той кимна.
— Накарах Алфред да пресее списъка с имената на кандидатите. Беше си избрал историка, който бе развил една чудесна теза по неясна историческа тема. Съгласих се с избора му.
По устните на Пейдж заигра усмивка. Тя я скри с ръце, а лицето й пламна от гордост.
— Разкажи ми повече — подкани я той, при все че недоумяваше каква бе връзката между това изследване и причината, поради която бе пристигнала тук.
— Беше много забавно — каза тя. — Разбира се, падна и много работа, но тя ми предостави възможност да се потопя в какви ли не исторически материали. — Тази тема го отегчаваше, но вълнението в очите й показваше, че тя бе открила всичко в това разследване, но не и отегчение. — Следвах много нишки, които водеха до Адамсънс, докато най-накрая се чувствах, сякаш се бях здрависвала и споделяла сълзите на всеки, свързан със семейството — почти всеки. Но разследването ми стигна до задънена улица и… Никоу, трябва да знаеш нещо.
Гласът й звучеше сериозно. Ето, сега щеше да му съобщи истинската причина, поради която бе пристигнала в Даргентия. Никоу изгаси двигателя. Все пак не можеше да се отпусне напълно на седалката; гърбът му бе така скован, сякаш се бе облегнал на стена. Скръсти ръце, готов да я изслуша.
Пейдж прехапа долната си устна. Преди бе решена да запази тайната, защото бе сигурна, че той нямаше да я разбере. Но сега той трябваше да я узнае.
Помисли си какво да му каже.
— Моето семейство има далечна връзка с Адамсън, Никоу. — Тя се осмели да го погледне.
— Е, и? — попита той с поглед, вперен напред. Пейдж нервно прочисти гърлото си.
— Една от първите Адамсънс, за която научих, била прабаба ми Летисия. Тя била единствено дете, красавицата на Уилиямсбърг през седемнадесети век. Родителите й починали и тя останала сама. Дълговете, които семейството й оставило, отблъсквали всеки подходящ ухажор. Отчаяна, тя се омъжила за по- възрастен мъж и малкото летописи от онова време сочат, че той се отнасял жестоко към нея.
— Колко тъжно — каза той, макар че в гласа му не се долавяше съчувствие.
Това подразни Пейдж.
— Представи си какво й е било. Тя се е нуждаела от мъж, който да я подкрепи, а бедната, красива Летисия попаднала на капризно, ексцентрично старче. Той я държал заключена в тяхната къща, не позволявал на приятелите й да я посещават и дори, подозирам от намеците, които прочетох от списанията от онова време, я биел. Той…
Никоу я прекъсна:
— Направо на въпроса, Пейдж. — Гласът му бе приел подозрителен тон, сякаш той очакваше от нея да хвърли бомба върху него.
Даже след интимните мигове все още очакваше най-лошото от нея. Стана й болно и търпението, с което бе възнамерявала да му съобщи тайната, се превърна в гняв.
— Добре — каза тя. — Старецът умрял. Летисия повторно се омъжила за човек на име Джон Уензъл. Една бележка под черта, която открих, казва, че този Уензъл е член на кралското семейство на Даргентия. Дойдох тук с надеждата да открия истината: наистина ли мъжът на Летисия е бил член на детронираната монархия в Даргентия?
Тя премигна, когато видя изражението му: гняв, който би накарал гонче да се възгордее. Въпреки това може би изглеждаше и малко наранен…
Изведнъж тя се почувства нещастна. Това, че му позволи да я люби, не донесе добро на нито един от тях двамата.
— Не е това, което си мислиш, Никоу — каза тихо тя. — Всъщност…
— Това, което аз мисля, сега няма значение — процеди през зъби той. — Навярно ти си мислиш, че ако откриеш доказателство, че този Уензъл е мой предшественик, ти ще предявиш иск чрез тази твоя Летисия към трона на Даргентия. — Той огъна пръстите си, сякаш искаше да я удуши.
