— Никоу, не! — Пейдж почувства как от очите й закапаха сълзи. Беше подходила към въпроса по толкова неправилен начин. — Ето защо не ти казах за това. Боях се, че точно това ще си помислиш. Но ако ми позволиш да ти обясня, без да ме прекъсваш…
— Добре, няма повече да те прекъсвам. Просто ми обясни защо да не вярвам, че ти се домогваш до трона ми.
Пейдж усети болка в челюстта, когато стисна зъби. Болката й от това, че спореха, се бореше с възмущението й от арогантното отношение на Никоу. Все пак нищо нямаше да спечели, като скриеше истината. Гласът й прозвуча сковано даже и за нея.
— Мога да ти докажа, Никоу, че не съм дошла тук, за да предявявам иск относно трона ти. Единственото добро нещо, което първият мъж на Летисия е сторил, било да й даде малко, сладко бебе — момиченце. Донесох със себе си някои книжа, които доказват далечните ми роднински връзки с това бебе. Нямам никаква кръвна връзка с Уензъл, така че няма начин да предявя каквито и да било претенции по отношение на твоето кралство, даже и да исках да го направя. Някой, който би искал да се облагодетелства от това, със сигурност не би носил със себе си доказателство, което прави претенциите му несъстоятелни.
— Тогава ти не си пристигнала тук, за да станеш принцеса? — Пейдж и преди бе чувала скептични гласове, но нито един от тях не можеше да се сравнява по острота с този на Никоу.
Знаеше, че всичките й взаимоотношения с него — като работодател — служител, като възможни приятели… и като любовници — бяха поставени на карта. Той недвусмислено се бе изразил по отношение на жените, които го преследваха заради титлата му; не мразеше никого повече от човека, който би изтъквал родствените си връзки с него с единствената цел да се издигне в обществото.
— Не, Никоу — твърдо каза тя. — Последното нещо, което ми идваше на ума, когато приех тази работа, бе да стана принцеса на Даргентия.
— Тогава трябва да повярвам, че вътрешният ти мотив да дойдеш тук е бил твоето разследване на тази незначителна бележка под черта?
— Да — каза тя. В края на краищата това бе истината. Беше й се приискало да повярва, че Летисия се е радвала на щастлив живот, след като е загубила първия си съпруг и е открила Уензъл. О, какъв фантастичен край щеше да има тази история, ако тя в действителност се бе омъжила за кралска особа.
Тогава вълшебната приказка щеше да се е сбъднала за човек, с когото Пейдж имаше роднинска връзка, макар и далечна.
Беше по-близо до развръзката, откогато и да било преди.
— Аз съм историчка, Никоу — продължи по-нататък тя, защото знаеше, че Никоу се нуждаеше от още обяснения. — Особено се интересувам от родословие. — Когато тя го погледна, каза с тих и умолителен глас. — Обезумявам, когато загубвам следите на миналото: родословни дървета, където клони, даже клончета изчезват без следа; рождени свидетелства без смъртни актове.
Тя замълча за момент. Ако можеше да разбира езика на тялото, би си помислила, че най-накрая Никоу започваше да й вярва. Макар и поне малко; отпускането на скованите му рамене бе едва забележимо.
— Тогава се появи Летисия Адамсън — продължи тя. — Тя сякаш ме викаше от миналото и настояваше да науча всичко за нея. Притежавала е всичко, после загубила всичко, когато останала сираче. Най-накрая е намерила своето щастие — е, исках да се уверя, че така е станало. Този Уензъл е бегло споменат в някаква неясна историческа разработка от онова време — от онези сухи трактати, които не съдържат никакви загадъчни предположения. Но точно този съдържа.
— И всичко е само за това? Ти си била просто заинтригувана от тази незначителна историческа подробност?
Тя кимна.
— Като списъци за покупки, вина, имена на гости за партито, и списъци на прането? — Сега в тона му се долавяше интерес, а всякаква следа от гняв бе изчезнала от лицето му.
Кимайки, Пейдж каза:
— Съжалявам, Никоу. Веднага трябваше да ти кажа, че Летисия и Уензъл са причината, поради която приех работата.
— Да — отвърна той, — трябваше. Историци! — Той поклати глава, сякаш обсъждаше неразбираема, чужда култура.
Тя затвори очи с облекчение, когато той се протегна към нея и я привлече в прегръдките си през тясната седалка на фиата. Притисна главата й под брадичката си и я целуна по косата. Тя въздъхна и прокара пръсти по твърдата му гръд.
— Прощавам ти — каза той с най-царствения глас, на който беше способен. — Но не крий повече тайни от мен.
Имаше, помисли си Пейдж, само една малка, горчива тайна, която не му бе разкрила.
Но какво можеше да му каже за същество, което навярно въобще не съществуваше? Не; нямаше смисъл да разисква.
Нейното признание за разследването й по отношение на Уензъл не бе чак толкова ужасно. Всъщност сега тя се чувстваше много по-добре. Никоу не бе я уволнил, не я бе изхвърлил от страната… нито отрече възторженото им преживяване до водопада.
Докато се спускаха от планината, влажните й дрехи все още залепваха за гърба й. Никоу й разказваше за този Уензъл, за когото най-много бе слушал в детството си.
— Както ти казах, когато ти изрецитирах целия списък на даргентийските крале, първият крал на тази страна се е казвал Уензъл. Но той е живял в много по-раншна епоха от тази, която те интересува. Легендата казва, че той в дуел извоювал свободата на тази страна от Германия още преди средновековието.
— Тогава ти наистина вярваш в легендите? — подразни го Пейдж.
— Вярвам в истинските хора, за които са създадени легендите — противопостави й се той. — Но Алфред действително се опитваше да ме накара да вярвам повече в легендите, докато растях.
Пейдж си представи царственото дете със златисто кестенява коса и тъмни, проницателни очи. Усмихна се.
— Искал е да те накара да повярваш в легендите ли?
Никоу кимна.
— Каза ми, че задължението на бъдещия крал е да приема всичко, което вълнува поданиците му. Всички даргентийски легенди, каза той, се основават на истини, и повечето от тях са свързани помежду си. Но когато го попитах какво е истинското в тях, той ми каза, че ще трябва да порасна, за да го науча.
— А сега, когато си вече голям?
— Истината все още ми убягва.
Пейдж се засмя.
— Не мисля, че нещо въобще ще те накара да повярваш в тях.
За момент той отмести изразителните си очи от пътя и я погледна така, че тя усети някаква летаргия, топла и сладка като разтопена меласа, преминаваща по вените й.
— Хората вярват в легендите поради различни причини. Аз навярно мога да бъда убедена да повярвам в легендите на собствената ми страна, даже и да не възприема всички нещастия, които се предполага, че ще ни сполетят, ако не го направя.
Пейдж вътрешно потрепери. Дали това не бе намек, че в края на краищата той можеше да се ожени за обикновена жена? И можеше ли тази късметлийка да е тя?
О, да, помоли се тя. Защото трябваше да си го признае: тя се бе влюбила в принц Никълас, принца на Даргентия.
Знаеше го и преди този ден, даже преди несравнимия им любовен акт до водопада. Но тяхната страст бе разпалила това предположение до такива размери, че тя го усещаше като горски пожар, който я изгаряше отвътре и заплашваше да избухне в ярки и блестящи пламъци, които само той можеше да владее със своето докосване и своята целувка.
Не че щеше да му го каже. Не и докато той пръв не признаеше чувствата си към нея.
Само да беше сигурна, че каквито и да бяха чувствата му към нея, те не бяха резултат от намесата на Милисънт.
Поне днес Пейдж не бе усетила присъствието на палавата си кръстница. Любенето й с Никоу бе
