въпреки че присъствието му я отвращаваше и Никоу би трябвало да му се бе противопоставил, Едуард.
— Кажете ми кой сте вие и с какво се занимавате — обърна се Александра към Едуард с най- подкупващия си тон на журналист. Пейдж го бе чувала хиляди пъти по телевизията. Не познаваше някой, който не би отговорил на този глас.
— Аз съм много далечен роднина на Никоу — отвърна Едуард с копринено мекия си, равномерен глас, който показваше, че вниманието на Александра му бе приятно. Тази нощ той носеше тъмен костюм и риза с цветовете на даргентийското знаме — червено и сребристо — и лилава вратовръзка. — А това, с което се занимавам, е колекциониране на неща.
Пейдж опита от ароматния силен бульон с привкус на вино, приготвен от внимателната пъргава Мейбъл. Какво, питаше се тя, искаше да каже Едуард?
Майка й не се смути да попита:
— Разкажете ни какво точно колекционирате. — Тя се бе освежила преди вечеря и се бе преоблякла в една сладка малка рокличка, както я нарече тя — лъскава синя рокля с пайети, която блещукаше, докато тя се движеше. Пейдж бледнееше пред нея със светлосинята си рокля шемизета; тя сякаш се сливаше с дърворезбата на мебелите наоколо. Александра си бе променила прическата, така че две съвършено извити, черни къдри се спускаха от двете страни на прекрасно изваяното й лице.
— Дреболии. — Едуард размаха във въздуха ръката си с безупречно поддържан маникюр, очевидно забавлявайки се с недоумението, което предизвикваше.
— Том Палеца — изтърси Руди, като целият се изчерви и заби поглед в супата си. — Малко пари, малко власт и няколко дребни хорица.
За такъв срамежлив човек каква смелост да произнесе това — помисли си Пейдж. Искаше й се Руди да не седеше толкова далече от нея и тя да можеше да го потупа по слабия гръб. Когато всички погледи бяха вперени в него, той почервеня като узрял домат над закопчаната си догоре бяла риза. Сведе глава толкова ниско, че тънкият му дълъг нос почти докосна лъжицата му.
— Руди — предупреди го меко майка му. Но, изглежда, Шарлот имаше малък проблем да придвижи горната си устна над стърчащите й навън зъби, докато се мъчеше да се усмихне. Яркочервената й коса тази вечер бе фризирана на лимби, но крещящо жълтата рокля й подхождаше твърде добре.
Сюзън се разсмя на глас. Красивата руса братовчедка на Никоу носеше черна тясна рокля с дълбоко деколте. Пейдж недоумяваше как всеки мъж в тази стая можеше да се съсредоточи в бульона си.
— Туш, Руди! — каза Сюзън. После се обърна към Едуард, който бе от дясната й страна. — Да е пропуснал някакви други дреболии?
— Хотели — каза Едуард и се усмихна лукаво към Никоу.
Защо принцът позволяваше на този мъж да се измъква така безочливо? Пейдж недоумяваше. Но тя знаеше отговора. Никоу нямаше избор.
Тя осъзна, че си играеше с медальона лебед, който бяха открили с Никоу в имението на Алфред. Защо не бяха открили Легендарните? Тогава Едуард щеше да види.
Това може би щеше да впечатли дори родителите й.
— Не — каза Руди. — Хотели не. Балът бързо ще ги напълни.
— Също така бързо могат и да се изпразнят — изръмжа Едуард.
Пейдж си спомни, че условията за отлагане изплащането на първата вноска от заема от страна на Никоу бе хотелите да са пълни поне за един месец.
— Но няма да се изпразнят — отрече Сюзън сладко. — Имаме толкова много идеи да задържим хората в тях.
Апетитът на Пейдж се изпари, когато забеляза презрителната гримаса на Едуард.
Никоу прекрати неловката тишина.
— Искам да зная какво доведе насам нашите гости, семейство Конър. Освен това да посетят чудесната си дъщеря, разбира се.
Пейдж не пропусна да забележи смаяните погледи, които баща й и майка й си размениха. Тя бързо подаде празната си купа на Алфред, който като допълнителен прислужник тази вечер си бе облякъл смокинг. Двете бръчки покрай устните му се изкривиха, когато той окуражаващо й се усмихна.
Знаеше, че гримасата, която му направи, бе лишена от всякаква усмивка. Въпреки това тя се изненада колко дълбоко наранена се почувства. Защо родителите й не можеха да приемат комплимент по отношение на тяхната дъщеря — пък бил той просто от любезност?
Баща й пръв се обърна към Никоу.
— Познахте, Никоу. Умирахме от любопитство да видим как нашата Пейдж се справя тук с първото си малко назначение в чужбина.
Малко назначение ли? Пейдж отвори уста да възрази, но намесата на майка й я накара да забие поглед в пода.
— Разбирате ли, донесохме няколко неща. Пейдж се обадила на брат си Джо и го помолила да й изпрати някои компютърни програми. Не зная какви са точно, но си мислехме да попътуваме из Европа. Да донесем тези неща, ни послужи като отличното извинение.
О, Джо, вътрешно простена Пейдж. Защо въобще бе споменавал на родителите й, че се бе обаждала? Но тя наистина не можеше да го вини за това. Александра Конър бе известна с умението си да изкопчи истината даже от камъните. Съпругът й Франк, говореше с такъв ласкателен език, че хората мигновено му се доверяваха.
Мирисът на свещи около масата се смесваше с аромата на лук, домати, риба и подправки. Алфред влезе в залата, като тикаше пред себе си количка, на която бяха наредени блюда със спагети в сос от риба, раци и миди. Пъргавата Мейбъл бързо сервира блюдата на масата.
— Мейбъл е готвачка, възпитаничка на Кордон Блю — изтъкна гордо Пейдж на родителите си.
— Наистина ли? — попита баща й. Той с интерес изгледа поруменялата Мейбъл. — Мислили ли сте някога да продадете рецептите си? Може би даже вашия сос от спагетите?
— О, не, мосю — отвърна тя, като размаха ръце във въздуха. Тя продължи на английски език със силен френски акцент. — Толкова съм щастлива да обслужвам нашия чудесен принц. Това е всичко, което някога съм искала.
Бащата на Пейдж изглеждаше непоколебим и на Пейдж й се прииска да потъне вдън земя. Нима той наистина се опитваше да изкуши готвачката на принца да го напусне с обещание за повишение? Искаше й се да вземе вкусния сос на спагетите и да го захвърли в красивото лице на баща си.
Разбира се, не го направи. Тя не можеше да направи нищо неловко. Особено пък със своите родители. Те й мислеха доброто. Винаги го бяха правили.
— Толкова чудесно от ваша страна бе да наемете Пейдж — каза Александра, която седеше отдясно на Пейдж. — Искам да кажа, ние винаги сме знаели, че тя е великолепна историчка — тя наблегна на последната дума, — но някой от вашия ранг да го оцени — ние не можем да се гордеем повече от това.
Пейдж не можеше да се чувства по-унизена от тази забележка. Все пак нищо не каза. Отново родителите й й мислеха само доброто.
Макар че седеше през няколко места от принца, Александра се наведе напред и се обърна направо към Никоу.
— Казвала ли ви е някога, че винаги е мечтала да стане принцеса и да живее в замък?
Пейдж чу шум от падане на прибори и погледна към Никоу. Сребърният му нож и вилица бяха паднали в чинията пред него, сякаш той ги бе захвърлил там. Бе разлял няколко капки доматен сос по покривката и чашата си за вино. За щастие, бялата му риза беше неопетнена. Дали случайно бе изпуснал приборите си? Или в действителност ги бе захвърлил?
Тя се осмели да срещне погледа му. Мракът в тях преди бе нищо в сравнение с гневния поглед, с който я стрелна.
Тя потрепери. Той беше бесен. Не можеше да го обвинява за това.
Унижението, което изпитваше преди, не можеше да се сравни с огромната вълна от срам, която я заля със силата на планински водопад. Трябваше да му обясни.
— Майко — каза тя, — това е мечтата на всяко малко десетгодишно момиче. Тогава вълшебните приказки изглеждат истински.
— Но ти не престана да мечтаеш, мила — продължи Александра. — Ти бърбореше за вълшебни приказки
