някакъв стълб от вълшебен прашец. Просто си беше същата чудесна стая в кулата със сводести стени и балдахиново легло, която тя отскоро обитаваше. Бе добавила някои свои собствени вещи — книги по история, за да си чете, преди да заспи, няколко тефтера и автоматични писалки. Тук Пейдж се чувстваше като у дома. Мислеше, че стаята бе прекрасна. Беше се топла и уютна.
Но как изглеждаше тази стая в очите на Александра?
— Значи моето бебче спи тук. Колко… прелестно. — Със съвършена походка на модел, Александра тръгна по персийския килим към балдахиновото легло. Полата й бе тясна и достатъчно къса, за да разкрие съвършените й крака. Носеше косата си, черна като косата на Пейдж, на любимата си прическа — стегнат, гладък кок. Начинът, по който разкриваше лицето й, подчертаваше прекрасно оформените й скули и грациозно вдлъбнатите й бузи. Гримът й бе, както винаги, безупречен.
Тя разгледа гравираните рози и листа, които пищно украсяваха таблата на леглото. После докосна с пръст полираното дърво. Благодаря на Бога за Алфред, помисли си Пейдж. Майка й не носеше бели ръкавици, но Пейдж щеше да се почувства унизително, ако Александра бе избърсала цял слой прах от таблата.
Майка й вдигна поглед.
— Стенописът е твърде… интересен. Знаеш ли кого се предполага, че изобразява?
— Н… не — заекна Пейдж. — Искам да кажа, това е сцена от гръцката митология, но…
— Но, любима, нали си историчка. — Бе избрала да стане историчка против желанието на родителите си. — С мозък като твоя, скъпа, ти със сигурност ще станеш доктор. Или: А може би адвокат — Пейдж осъзна, че трябваше да знае какво точно изобразяваше сцената. Тя сведе главата си засрамена.
— Обиколката на замъка бе очарователна. — Александра ловко смени темата. Очевидно не забеляза унижението на Пейдж.
Въобще не приличаше на обиколката й с Никоу: бърза и тиха. Пейдж въобще не бе обърнала внимание на многобройните стаи и прекрасните неща в тях. Но през това време тя можеше да поговори с родителите си върху по-общи теми.
Мислеше си за обиколката, която бяха направили с Никоу. Споменът за нея й напомни за нощта, през която тя толкова много се нуждаеше от Милисънт — нощта, през която трябваше да избяга от Никоу, преди идването на полунощ да изтрие нейния временен блясък.
О, какво ли не би дала за една-единствена частица блясък в този момент! Тя просто трябваше да покаже на Александра колко добре се справяше.
Александра приглади ватираната кувертюра на леглото, обърна се грациозно и седна. После изискано кръстоса крака. Тя се усмихна на Пейдж и погледна дъщеря си, сякаш очакваше от нея да произнесе един или два дълбокомислени коментара.
Пейдж напъна мозъка си да измисли нещо. Каквото и да е. Нищо не й хрумна.
— Много любезно беше от страна на твоя принц Никоу да ни покани на вечеря — наруши тишината Александра.
— Той не е моят принц Никоу. Той е моят шеф. — Все пак след този прекрасен следобед в планините Пейдж можеше да усети, че цялата се изчервява от смущение. — И, да, много мило беше от негова страна.
— Разбира се, че ще се преоблечеш за вечеря, нали? — попита майка й.
Пейдж се огледа. Джинсите й бяха изсъхнали, но нейната тениска от Смитсън бе изцапана с кал от брега на вира.
Не можеше да остане с тези дрехи — не и до майка си, облечена в един от прекрасните си скъпи, направени по поръчка, костюми.
— Разбира се — отвърна тя.
— Ще почакам тук, докато се преоблечеш.
С въздишка на уста, Пейдж отвори гардероба и извади от там една от своите бежови блузи и разкроените си черни поли. Не бяха точно стилни, но поне бяха нещо по-добро от работните й дрехи.
— Предполагам, че си си донесла нещо по-елегантно от това — обади се Александра. — Тази безформена черна пола само подчертава още повече черните рамки на очилата ти. Опитвала ли си напоследък да носиш контактните си лещи?
Пейдж бързо върна на закачалките блузата и полата си и извади синята си рокля.
— Това е по-приемливо — отбеляза Александра.
Пейдж въздъхна от облекчение. След грозния тъмносин костюм това бе най-женствената дреха, която притежаваше.
Никоу седеше в кресло от червена кожа в трофейната зала. Защо седяха тук, заобиколени от древните жители на околностите на замъка — лосове и антилопи, норки и маймуни, които надничаха от стените, той не знаеше. Не знаеше дали широкото кресло или прозрачните очи на животните го притесняваше повече.
Но бащата на Пейдж Конър, Франк, се чувстваше като у дома си.
Той бе висок, слаб мъж, с много малко бръчки по сияещото си продълговато лице. Косата му бе по- тъмнокестенява, отколкото беше обикновено при мъжете от неговата възраст. Никоу се питаше дали тя бе естествено кестенява, или този неестествен за възрастта му цвят бе резултат на боядисване.
— За да привлечете туристи, които да напълнят тези хотели — казваше франк, — вие се нуждаете от реклама и публичност. Навсякъде. По целия свят. — Изящните му пръсти се въртяха във въздуха. — Разбира се, добре направена реклама. Някоя от онези подсъзнателно приемани, секси красавици винаги помага; по такъв начин умножих приходите си.
Очевидно, помисли си Никоу без капка въодушевление. Франк се опитваше да го привлече като клиент на рекламната си агенция.
— С радост бих се наел да ви направя реклама — каза Франк.
— Ще обмисля това много сериозно — каза Никоу. Вече го бе направил и сериозно обмисляше как да изхвърли този младеещ продавач с всичките му идеи.
Но този мъж бе бащата на Пейдж Конър. След чудесния следобед, който Никоу наскоро бе прекарал с нея — затъмнен само от онова злощастно, но временно недоразумение — това значеше много.
Сега ясно виждаше как Пейдж бе развила своята решителност; тези двама души трябва са я възпитавали. Но с такива родители как можеше да бъде толкова сладка и срамежлива? Животът с родители като тези би подготвил всеки за прословутите Олимпийски игри.
Добре, че все пак тя бе успяла да се превърне в това, което беше, радваше се той. Изглежда, единствената й тайна бе желанието й да открие някакъв неясен предшественик просто от любопитство във връзка със собствената си прабаба. Тя не възнамеряваше да стане принцеса. Въпреки неговото първоначално инстинктивно недоверие, тя се оказа невинна и простодушна. Сега той вярваше, че нейното прекрасно тяло не бе обладано от духа на красива интригантка. От това, което Никоу чу, разбра, че родителите й не възнамеряваха да останат в Даргентия дълго време. Заради нея той щеше да играе ролята на очарователния домакин — поне за тази вечер. Но той жадуваше за следващия път, когато можеше да остане насаме с Пейдж.
Само ако можеше, помисли си Пейдж, Никоу и тя да останеха насаме тази вечер. Как с толкова хора наоколо ще можеше да се наслади на несравнимото им преживяване в планината от този следобед?
Но той бе достатъчно мил да покани родителите й на вечеря. Бе дори още по-мил да превърне вечерята във вечерно парти. Тя се чувстваше засипвана — и смаяна — от толкова много любезност.
Сега той седеше начело на дългата дървена маса в залата с гранитни стени, където блюдата се сервираха в изобилие. От пресечените на кръст фенери по стените се отделяше приглушена светлина. Блещукащите пламъчета от малките тънки свещички, поставени в няколкото свещника, танцуваха по лицата на малкото гости.
Щастлива, Пейдж седеше до Никоу. Той изглеждаше чудесно в широката си, бяла, провинциална риза, която разкриваше силния му врат и част от гърдите му.
Без дрехи той изглеждаше даже още по-добре. Но Пейдж не смееше да си мисли за това. Не тук. Не сега.
От дясната й страна седяха родителите й. От другата страна на масата бяха Шарлот, Руди, Сюзън… и,
