дори когато беше в горните класове на гимназията. Дори по времето, когато абитуриентският ти бал настъпи, ти споменаваше нещо за някаква вълшебна кръстница.
Сега Пейдж си спомни, че в своя ужас за това, което се бе случило през онази нощ, която бе прекарала с краля на стръвта за риба в училището „Хамилтън Хай“, тя се бе опитала да обясни на родителите си защо всичко се бе объркало. Но не бе продължила след първото си изречение, защото то ги бе накарало да избухнат в смях.
Тя бързо се бе затворила в себе си и никога не спомена за това отново — тъй като самата не можеше напълно да повярва в съществуването на Милисънт.
— Това е само една приказка, майко — отвърна тя. — Никога не съм искала да кажа…
— О, но ти бе толкова превзета — намеси се баща й, — като ни говореше за вълшебни феи и Пепеляшки и как един ден на всички ни ще покажеш…
— Как ще станеш принцеса — добави Александра.
На Пейдж й се прииска да избяга от стаята. Тя толкова здраво стисна салфетката си в скута, че усети как изхабените й нокти се забиваха в дланите й. Как можеше да се спаси от това ужасно унижение?
Сега Никоу щеше да я счита за още по-голяма лъжкиня, отколкото преди.
От другата страна на масата Руди погледна към нея само колкото да й покаже съчувствието си. Шарлот, която дъвчеше изпъкналата си долна устна, изглежда, също съчувстваше на Пейдж.
Но не и Сюзън. На съвършеното й лице бе изписана злорада усмивка. О, каква наслада изпитваше тя при този ритник в обикновения задник на Пейдж.
Едуард също несъмнено изпитваше голямо удовлетворение да вижда някой, дори толкова маловажен като Пейдж Конър, да скимти при намека, че е мечтала да бъде онази обикновена жена, която легендите предвиждаха да се омъжи за принца. Само ако той се осмели да стори такова нещо.
Тя не смееше да погледне принца в очите. Не и отново. Тя сведе главата си ниско напред с желанието да потъне в морето на черната си коса. Помисли си дали да не си свали очилата. Всичко щеше да се размаже пред очите й. Може би така щеше да замъгли и болката, която я терзаеше.
Сега тя бе последната, с която Пейдж искаше да разговаря.
Но тя се замисли върху съвета на Милисънт. Може би тя щеше да успее да излезе от неловкото положение, ако представи детските си мечти като шега, насочена към родителите й.
— О, мамо, татко — засмя се тя и размаха ръка във въздуха, сякаш изхвърляше мисълта в забвение. — Не знаех, че съм успяла. Тогава се шегувах с вас, не се ли досетихте?
Баща й я погледна въпросително. Тя винаги се бе гордяла с това, че имаше същите очи като неговите; наситеният кехлибар в очите му караха нейните да бледнеят. Той поклати красивата си глава, докато я наблюдаваше леко озадачен.
— Единственото ми желание е — каза той — такава да е била истината. Моето малко момиченце така и не се научи как да се шегува.
— Всъщност, тогава възприехме думите й за напълно сериозни — призна Александра. — Не че преди познавахме някакви принцове. — Тя затрепка с мигли, сякаш флиртуваше с Никоу, и Пейдж се смая, че майка й, изглежда, не забелязваше свъсената гримаса на принца. — Един наш приятел познаваше британския консул — продължи тя, — който беше пер в Кралството. Той имаше син на години колкото Пейдж и ние си помислихме, че сме подготвили нещата. Разбирате ли, младият мъж, изглежда, жадуваше да излиза с американка от добро семейство. Той дори си мислеше за женитба.
Пейдж се чудеше дали горещината на лицето й няма да подпали храната в чинията й. Тогава беше на двадесет. Родителите й я караха да се омъжи за дребничкия лорд Лафингтън — кльощав, с пъпчиво лице и груб глас. Пръстите му непрекъснато го сърбяха да я докосва в най-неподходящото време. Но никога пред нейните или неговите родители.
Той бе имал чувство за благоприличие.
Това бе причината защо Пейдж толкова бързо се отказа от първоначалната си идея за състезанието, на което туристите щяха да изберат булка на Никоу. Последното нещо, което искаше, бе да се омъжи за такъв отвратителен благородник. Тя дори не пожелаваше такова нещастие на най-заклетия си враг, а да не говорим за мъжа, на когото държеше.
— Видяхте ли, майко — отвърна тя възможно най-лъчезарно, — че не бях толкова въодушевена тази вълшебна приказка да се сбъдне. Успях да избегна женитбата си с лорд Лафингтън.
— Очевидно, скъпа, ти си чакала по-добра партия от него — каза Александра със захаросана усмивка и недвусмислен поглед към Никоу.
Пейдж никога не се бе радвала толкова да се сбогува с родителите си. Алфред любезно им бе предложил да ги откара до Дарджънт Сити. С лимузината, разбира се.
Те не бяха отказали. Бяха убедили управителя на по-модерния на вид хотел да им позволи да останат в ремонтирана стая в почти завършената вече сграда.
Тя им бе обещала да ги посети на следващия ден, преди да отпътуват за френската Ривиера. Или Монако. Все още не бяха решили накъде да потеглят.
Сега Никоу се бе запознал с очарователните й, изтънчени и блестящи родители. Те несъзнателно бяха подчертали колко несръчна бе очилатата им дъщеря.
Какво го бе прихванало Никоу, за да я люби? Може би зад това в края на краищата се криеше Милисънт.
Пейдж трябваше да се скара на фантастичната си приятелка. Но не сега.
Сега трябваше да се погрижи да спаси работата си.
Веднага щом вечерята приключи, Едуард закара Сюзън в столицата. Шарлот и Руди се оттеглиха в своите покои. Докато Пейдж изпращаше родителите си с Алфред, с периферното си зрение бе забелязала Никоу да излиза през кухненската врата и да се отправя към рова.
Очакваше ли я там? Или просто искаше да бъде сам след ужасната вечеря?
Тя трябваше да разбере.
С надеждата, че той бе занесъл достатъчно хляб, забърза по едва осветената пътека зад замъка и премина през портата на външната стена. Нощта бе по-хладна от предишните. Или може би тревогата я караше да трепери.
Той не беше там, където тя очакваше да го открие. Никоу не седеше на любимата им пейка.
Вместо това тя трябваше да го потърси в сенките с присвити очи. След няколко минути го забеляза, облегнал се на порутената статуя с лебеда.
Тя направи няколко колебливи крачки към него.
— Мога ли да седна до теб?
— Достатъчно дълго време бяхме заедно през този ден.
Пейдж се шокира от грубия му отговор.
— Никоу, аз само исках да ти обясня…
Той излезе от сянката и светлината от фенерите освети лицето му. Тя спря да говори. Той бе свъсил гневно русите си вежди. Бе стиснал здраво изразителните си устни, които тя толкова обичаше и чийто вкус й бе познат. Брадата му бе презрително вдигната, тялото му — сковано. И тя не смееше да се изправи пред пламъците, с които я обгаряха черните му, разгневени очи.
Тя се огледа наоколо за гъските, но даже те знаеха кога да стоят настрана. Само ако можеше да си прегърне едно гъсе; отчаяно се нуждаеше от утеха.
Можеше да разбере раздразнението му, но защо бе толкова суров, толкова недостъпен? Толкова разгневен?
— Мисля, че родителите ти много добре ми обясниха. И не се ли чувстваш щастливка? Тук си, за да реализираш мечтите си. Замък, принц — който сама легендата ти предоставя. Той трябва да се ожени за обикновена жена. А ти, чудо на чудесата, просто случайно се оказваш обикновена жена. На кого му трябва
