Никоу рязко спря безумното си крачене. Преди бяха обсъждали списъка, след като Алфред го бе съкратил само до петте най-добри кандидати. Бяха стигнали до заключението, че най-видните историци бяха скъпо платени и не беше сигурно, че щяха да свършат по-добре работата си, отколкото младата дама, известна с подробните си разследвания и своите хроники. Нямаше много други даровити — и изискващи разумна цена — историци от нейното ниво.
Той въздъхна и седна до бюрото. Докато размишляваше, тупкаше по пода с върха на завързаните си с връзки обувки. После в знак на отстъпление той удари беззвучно с крак по дървеното бюро.
— Не се безпокойте. Няма смисъл да наказвам Даргентия за собствената си глупост. Ще стоя настрана от нея. Няма да позволя на никого да провали плановете ми за възстановяване на даргентийската икономика!
Не очакваше някой да почука на вратата. Беше Пейдж Конър. Носеше бежова блуза и тъмна пола — не обикновеното си работно облекло. В ръцете си държеше тънка купчина книжа.
Никоу си помисли, че неговото внезапно сърцебиене бе резултат от гнева му. Това нямаше нищо общо с радостта му да я види. Топлината, която го обля отвътре, бе просто реакция от сексуалната му превъзбуда след последния път, когато се бяха любили заедно. Той не изпитваше абсолютно никакви чувства към тази жена.
— Завърших копието на брошурата, ваше височество. Заповядайте. — Тя му подаде листата — внимателно, забеляза той, да не го докосне.
Изведнъж го обзе неустоимото желание да я сграбчи, да я привлече в обятията си — а в същото време му се прииска да я изгони.
— Не е ли твърде скоро? — Зарадва се, че гласът му прозвуча безчувствено монотонен.
Тя не срещна погледа му, а продължи да се взира в книгата, която той сега държеше в ръцете си.
— Крайният срок е след два дена. Работя по брошурата, откакто приключих предварителното си проучване и мисля, че е добра. — Тя се изчерви, сякаш сама си правеше комплимент. — Днес си заминавам с моите родители — продължи тя. Кехлибарените й очи премигнаха неясно, когато тя за миг срещна погледа му. — Ще отсъствам, без да ми плащате, разбира се. А после ще се върна да довърша историята на Даргентия. — Той имаше чувството, че тя се канеше да му каже още нещо, но вместо това се завъртя на пети и забърза към вратата.
Той тъкмо обясняваше на Алфред всички причини, поради които тя трябваше да напусне, и сега тя наистина напускаше.
Но щеше ли да се върне?
Беше се убедил, че за доброто на страната тя трябваше да остане, но той самият със сигурност щеше да се чувства по-добре без нея.
Защо тогава се чувстваше толкова нещастен, сякаш собствената му страна бе изчезнала изпод краката му?
Глава осемнадесета
Десет дни след това през един следобед Никоу седеше на бюрото си и разлистваше отговорите на поканите за бала. Не бяха достатъчни за терасата… имаше още свободни места там. Само преди седмица бе изпратил поканите и отговорите вече прииждаха — все положителни. Почти всички кралски семейства в Западна Европа изпращаха свои представители — предимно жени. В края на краищата той представляваше само една стока за продан на пазара за женитба за кралски особи.
Той бързо бе преодолял глупавата идея да се ожени за обикновена жена, без значение колко високо неговите поданици ценяха своите абсурдни легенди.
Но някой от знатен род също като него би разбрал тежестта, която той носеше на плещите си. Неговите задължения към народа.
Така скрити мотиви нямаше да го безпокоят; такива нямаше да има в женитбата по сметка.
Нямаше да има и страст. Но той бе вкусил от страстта, когато Пейдж Конър бе тук, а докъде го бе довела тя? До състояние непрекъснато да си спомня едни и същи неща, които го бодяха, сякаш бе хванал кактус, който бе оставил по кожата му множество бодили, ето до какво. Спомени за моментите, които бе прекарал с Пейдж.
Той трябваше да спре да мисли за нея. Още сега.
Върна се към писмата с отговорите, така решен да се съсредоточи в тях, сякаш те криеха тайната на младостта. Едва повдигна поглед от тях, когато Алфред влезе.
— Тя се върна — каза той на Никоу и изпъчи тесните си рамене под своето сиво сако.
— Кой? — Никоу почувства как една абсурдна усмивка заигра на устните му, но я заличи бързо с намръщена гримаса.
— Не се правете на тъп… Сир. — Прислужникът седна на любимия си стол с висока облегалка срещу бюрото на Никоу.
— Тогава, Алфред, не ставайте саркастичен. — Разбира се, че знаеше за кого говореше слугата му. — Предполагам — продължи студено той, — че говорите за вашата прословута госпожица Пейдж.
— Ами, да — призна прислужникът. Лицето му се сбръчка още повече, когато той се начумери. — При все че тя не е точно моя. Ваша ще бъде по-вярно.
— Не ставайте смешен — сряза го Никоу. Но трябваше да попита: — Къде е в момента?
— В стаята си. Разопакова багажа си. Обеща този следобед да поднови работата си по вашата история.
Пет минути по-късно, след като Алфред си бе отишъл, Никоу откри, че се катереше нагоре по стълбите към кулата. Той трябваше да говори по работа със странстващата госпожица Конър. Това бе единствената причина, поради която бе тук.
Поколеба се пред вратата — но само за миг. Той бе принцът и това бе неговият замък. Ако тя не желаеше да го види… жалко!
Той рязко почука по твърдото, полирано дърво на вратата и усети как силата на чукането му го наказа по кокалчетата на ръката му.
— Влезте — извика сладкият глас, който той така добре си спомняше.
Завъртя хладната метална дръжка и отвори вратата.
Във въздуха се усещаше слабият мирис на бебешка пудра, който изпълни ноздрите на Никоу, и на него му се прииска да го вдъхва отново и отново. Напомняше му на планински въздух и падаща вода — и една топла, изпълнена с желание, чудесна жена, която…
Той бързо пропъди тези мисли, сякаш се бе сблъскал в непомръдваща стена. Яростно се огледа наоколо.
Пейдж стоеше до украсения гардероб и закачаше някакви дрехи. Когато го видя, спря и притисна обикновената, синя рокля като щит към гърдите си.
— Здравейте, Никоу. — Гласът й бе трепетен, изражението — предпазливо, а кехлибарените й очи — големи като на уплашена кошута.
Да, тя трябваше да се тревожи. Може би той просто трябваше да хвърли дрехите й обратно в куфара и да я изгони оттук.
Но не, по дяволите! Тя бе наета за работа, която бе наполовина свършена. На него му трябваше история на страната. Тя бе историчка и при това много добра; бе харесал брошурата й, въпреки че акцентът в нея падаше върху онези глупави легенди.
И нейната идея за състезанието бе възхитителна. Откакто брошурата бе публикувана в световния печат, резервациите бяха започнали да прииждат в двата нови даргентийски хотели.
Той се нуждаеше от оригиналността й. От неудържимия й стремеж.
Втренчи се в меките влажни устни, които бе целувал преди повече от седмица. Сега бяха леко отворени и треперещи. Той се нуждаеше от… нея.
Не. Интересът му бе чисто професионален. Щеше да я държи тук само още няколко месеца, докато приключеше работата си. После нямаше да я види никога повече.
— Вие се завърнахте — каза грубо той.
Тя погледна надолу към себе си.
