далечна родствена връзка, след като можеш да се възползваш от настоящето? О, но разбира се, ти ми каза: последното нещо, за което си мислела, когато си пристигнала тук, било да станеш принцеса.
— Никоу, моля те. Ти не разбираш…
— Разбирам всичко, което трябва да разбера. — В смеха му нямаше веселие, само горчивина. — А аз си мислех, че аз съм този, който те съблазнява. Един нещастен, жалък книжен червей, който се крие зад очилата си, който дори не е познавал секса преди. Или и това бе трик? Ако е така, справяш се добре, Пепеляшке. Наистина много добре.
Пейдж не разбра, че бе вдигнала ръката си. Но тя внезапно я забеляза, когато бързо замахна с нея напред.
Рязко я спря, само на сантиметри от набелязаната цел. Взираше се ужасена в нея, сякаш ръката принадлежеше на някого другиго. Някой, който въобще не познаваше.
Тя едва не бе ударила принц Никълас, принца на Даргентия.
Премигна към Никоу, когато сълзите й размазаха скованите му черти. Отвори уста да се извини, но нищо не излезе.
Бързо се обърна и избяга в замъка.
Глава седемнадесета
Пейдж седна на ръба на единствения стол в стаята си. Питаше се дали извитите му украсени крачка нямаше да се счупят под тежестта й.
Почти бе зашлевила шамар на принца.
Как можеше такъв великолепен ден да завърши толкова отвратително?
— Елеонора! — Гласът сякаш я заобикаляше отвсякъде.
Пейдж въздъхна умърлушена и сведе глава. Милисънт — само тя й трябваше в този ужасен момент от живота й. Тя не бе открила скъпоценностите на короната.
После превърна в свой враг Никоу, чиято прекрасна глава носеше короната на държавата. Мъжът, който я бе любил толкова красиво в планината.
Мъжът, който тя започваше да обича.
Въздухът се изпълни с мирис на люляци, който едва не я задуши. Тя стана и се отправи към прозореца, като се обърна с гръб към спалнята. Не искаше да види как Милисънт се появява.
Въобще не искаше да вижда Милисънт.
Впери поглед в задния двор. Неясното електрическо осветление там бледнееше пред блясъка на пълната луна. По сиво-зеленикавия двор, изпълнен със сенки, за щастие, не се забелязваше жив човек. Ако в този момент бе зърнала Никоу, навярно щеше да се разкрещи.
Някъде високо в небето един слаб лунен лъч проблесна, потрепери, а после се стрелна от дясната й страна. Пейдж въздъхна, отстъпи назад от него, но той вече бе отминал.
Още един се стрелна от лявата й страна. После друг. След миг тя бе заобиколена от цяла река от блестящи петънца. Светеха с някаква вътрешна светлина, сякаш бяха изпълнени с огън. Все пак потокът светлина, който я заливаше, бе студен и със свежия и ободряващ мирис на планинския водопад от този следобед.
Тя се обърна, за да проследи пътя на светлия поток. Цялата й стая бе осветена от блещукащи петънца, които се въртяха в един миниатюрен Млечен път. Те се събираха в стълб светлина близо до леглото с балдахин.
Милисънт.
Когато този вълшебен поток светлина прие форма, Пейдж поклати главата си в отстъпление.
— Това се казва зрелище — промълви тя, когато Милисънт се появи и тръгна към нея. След миг тя изненадващо се превърна в плът и кръв. — Това нов номер ли беше?
— О, това не бе трик, мила. Просто манифестация.
— На какво? На лудост, дошла направо от Луната ли?
— Енергия. Толкова съм развълнувана, че почти мога да се превръщам в човек. — Като направи крачка назад, слабичката Милисънт огледа Пейдж от главата до петите. Сияещите й кръгли очички я разучаваха, сякаш виждаха през тялото й. Този път надписът върху наситенорозовия й потник гласеше: ВСЕ ПО- НАГОРЕ! — О, скъпа — продължи тя и потри ръцете си една в друга радостно, — бях с теб в имението на Алфред — и след това. За миг. — Тя отново пристъпи напред и прегърна Пейдж. Главата й почти докосна гърдите на Пейдж, която погледна отгоре към късо подстриганата й, златисто сива коса. — Ти никога не си предполагала колко много феите се изкушават да наблюдават двама души, които правят любов…
Пейдж се опита да се изтръгне от нея, но тези малки ръчички бяха изумително силни.
— Милисънт, как можа…
— … но разбира се, това не ни е позволено — довърши вълшебната кръстница. — Все пак трябва да зная. Как беше?
Пейдж най-накрая се изтръгна от прегръдките й и отстъпи назад.
Усмивката на Милисънт бе толкова широка, сякаш ъгълчетата на устата й още малко щяха да достигнат отпуснатите й клепачи. На Пейдж й се прииска да изтрие тази усмивка от лицето й. И то бързо.
— Как си представяш, че е било? — попита сладко тя.
— Приказно, разбира се. Самотен вир в планината. Сама с най-прекрасния от монарсите на света. Той те спасява от удавяне — или поне така си мисли. Отнася те на тревата, внимателно те поставя върху нея; после… разбира се, точно тогава си отидох. Но не беше ли великолепно?
— Разбира се. Сексът е нещо много по-приятно от това, което си бях представяла. Ние дори разговаряхме за моя тайнствен Уензъл по обратния път за замъка.
— Елеонора, как може да звучиш толкова преситена от удоволствия?
Пейдж отиде до тоалетката и се погледна в огледалото. Очите й изглеждаха мръсни, тъмножълтеникави, със сенки около тях. Бяха пълни със сълзи, които тя с усилие задържа.
— Родителите ми са тук, знаеше ли за това? Но разбира се, че си знаела. Вълшебните кръстници са всезнаещи, нали?
— Не, скъпа. Разбира се, мога да чета мислите ти, когато се съсредоточа. И после мога с мисълта си да отида от едно място на друго — чудесен начин за пътуване. Но всезнаещи…
Пейдж не бе възнамерявала да предизвиква лекция по този въпрос. Тя я прекъсна, за да се върне на главната тема.
— Вечеряхме толкова приятно, моите красиви родители, прекрасният принц, гостите му и аз, която, както винаги, изглеждах абсурдно. — Тя прокара ръце по простата си синя рокля.
— Елеонора, ти просто трябва да престанеш да бъдеш толкова взискателна към себе си.
Пейдж се извърна да срещне погледа на феята, която всъщност не бе тук. Но, о, колко много искаше някой да бъде тук с нея сега! Една буца тръгна от гърдите й и заседна в гърлото й, така че тя едва можеше да говори.
— Но аз съм взискателна и към теб. Как можа да ми сториш това?
— Елеонора, ако ми разкажеш какво се е случило, може би аз…
— Вече достатъчно си сторила, Милисънт. Доведе ме тук да вкуся от рая, после позволи да ме изритат като футболна топка точно в…
— Елеонора! Спри с това и ми обясни! — Ръцете на Милисънт бяха на хълбоците й, а обикновено сладкото й личице бе приело строго изражение, каквото Пейдж никога преди не бе виждала у нея. В тъжните й очи сега имаше състрадание. Но със сигурност не и сладникава усмивка.
С въздишка на уста, Пейдж отново се върна на стола с извити крачка. Тя разказа колкото се можеше по-бързо как бе започнал денят й, как бе продължил и стигнал връхната си точка, а после се бе сгромолясал.
— И тогава — завърши тя — почти не му ударих шамар.
Милисънт ахна. Тя закри уста с малката си ръчичка.
— О, мила, как можа?
— Лесно беше. Той стоеше точно до мен и ме обиждаше със сарказма си. Просто изтеглих ръката си и бързо замахнах напред. За нещастие обаче мозъкът ми работеше по-бързо от пръстите ми. — Тя ги
