— Така изглежда. — Извърна се и окачи роклята, която все още държеше в гардероба. Когато отново го погледна, той забеляза, че все още носеше медальона с лебеда. Малкото златно украшение висеше на верижка под яката на бялата й, по поръчка ушита риза. Все пак верижката не бе достатъчно дълга, за да достигне до гърдите й. Той не би имал нищо против да положи там…
— Забавлявахте ли се? — продължи безцеремонно той. Най-малко искаше тя да си помисли, че забавленията й го интересуваха.
— Беше… чудесно. След Кан отидохме в Париж. Някой ден бих желала да се върна там сама. Родителите ми… — Тя спря и сведе глава, така че погледът й идваше към него отстрани. Изглежда, се колебаеше да обсъжда родителите си с него. — Както и да е, готова съм да се върна към работата си. — В тона й се долавяше нотка на озадаченост, сякаш го питаше дали той още я искаше.
Разбира се, че я искаше… за работата.
— Чудесно — каза той и потърка брадата си с опакото на ръката. После се изтърва: — Много добре сте се справили с брошурата. Към нея добавиха илюстрации, напечатаха я и сега се разпраща по целия свят.
Тя се усмихна толкова лъчезарно под тези отвратителни очила, че на него му се стори, сякаш слънцето бе надникнало през прозореца на кулата. Но преди този ден то прежуряше така силно, колкото силно бе и отчаянието, което го обзе при нейното заминаване оттук.
Тя незабавно сведе главата си напред и скри гордостта си под потока красиви, черни коси. Защо това движение го караше да се чувства толкова сантиментален и в същото време толкова нещастен?
Той сподави това чувство.
— Само ме дръжте в течение на работата си.
— Разбира се, ваше височество — отвърна тя. Тонът й не звучеше саркастично. Но той имаше чувството, че тя го бе принизила до размера на малкия лебед, който висеше на такова сладко място.
Все пак, по дяволите, изпитваше смешното облекчение, че тя се бе завърнала.
Когато Никоу излезе от стаята с царствената си походка, Пейдж падна на колена точно където допреди миг бе стояла права до гардероба.
Беше си мислила, че вече бе преодоляла това чувство — че щеше да се завърне, да свърши работата си докрай, да се отнася към него хладно и професионално.
Сега не бе толкова уверена в себе си.
Всяка частица от изтерзаното й тяло се измъчваше от копнеж по него. Само ако можеше да види в прекрасните, тъмни очи на Никоу поне искрица от онази сладост и страст, които бяха преживели заедно…
Глупава, глупава романтика, даже и след като бе изхвърлила от живота си цялата тази идея за вълшебните приказки.
Това я терзаеше също. Болеше я да се върне в тази стая и да знае, че Милисънт нямаше да я посрещне.
Стана на крака и се върна към разопаковането на багажа си. Родителите й бяха настояли да й купят дрехи. За щастие, при все че те разглеждаха оригинални модели на известни дизайнери, тя се бе задоволила с по-практични дрехи — поли и блузи, които в действителност щеше да носи. Въпреки че родителите й поклатиха глави и въздъхнаха.
— Но ти трябва да си изградиш стил, мила ми Пейдж — й бе казала майка й. — Особено след като сега живееш в замък.
Същите думи бе чувала много пъти и преди да заживее в замъка. Ако никога преди не си бе изградила стил, едва ли щеше да успее сега. А и тя нямаше да живее дълго време в замъка. Но нейната майка й мислеше само доброто.
— Ще се опитам — бе обещала Пейдж.
Но на Пейдж единствено й харесваше стилът на дрехите, които Милисънт измисляше за нея. Тя трябваше да остави грижата за стила на облеклото си на вълшебната си кръстница. Винаги когато искаше да изглежда добре, Милисънт се бе грижила за гардероба й.
Разбира се, единствената причина, поради която искаше да изглежда добре на това място, току-що бе излязла през вратата. Но него очевидно въобще не го интересуваше дали тя носеше раирана бледозелена риза над червеникавокафяви панталони на точки.
Но Милисънт… Докато окачваше в гардероба закачалка с нови поли, които не се нуждаеха от гладене, Пейдж въздъхна. Преди да отлети за Париж, се питаше дали бе постъпила правилно. Силата на Милисънт се бе стопила пред очите й. Нима по някакъв необясним начин тя бе унищожила съществото, което я бе дарило единствено с любов и загриженост?
По-добре беше да се опита да повярва, че Милисънт не съществуваше. Мисълта, че не беше така, й причиняваше само болка.
Тя огледа спалнята в кулата. Балдахиновото легло изглеждаше както обикновено. Таблата при главата бе гравирана изкусно с цветя, които изглеждаха съвсем скоро избърсани от прахта. Алфред трябва да бе почистил. Полираните колони на леглото се издигаха нагоре към тавана. До тях неведнъж преди се бе появявала Милисънт.
Цветната, ватирана кувертюра бе опъната. Пейдж си спомни как Милисънт бе седяла върху нея, без дюшекът да се вдлъбва под теглото й.
Веднъж персийският килим на пода бе залят от цял куп лакомства. Върху гравираната масичка до леглото имаше чиния с две бисквити и чаша мляко.
Благодарение на…
— Милисънт — извика на глас Пейдж. — Върнах се. Тук ли си?
Нищо. Нито люляци, нито глас в съзнанието й.
Разбира се. Истината беше, че тя винаги бе вярвала в Милисънт. Знаеше това. Но когато преднамерено реши да не вярва във вълшебства, изгони феята от съзнанието си. Магиите на Милисънт не си заслужаваха труда. Иначе твърде много я болеше да се надява в противното. За Пейдж вълшебните приказки никога нямаше да се сбъднат.
Пейдж се хвърли на леглото, което се вдлъбна под тежестта й там, където под тялото на Милисънт не се образуваше вдлъбнатина. Може би не биваше да се връща обратно. Тя сериозно се замисли дали да не повика Алфред, да му каже, че бе решила да прекрати работата си в Даргентия и бе приела работата в музея „Милърс Майн“ в Ню Мексико.
Не че бе сигурна, че мястото бе още свободно.
Но тя бе обещала да довърши историята на Даргентия. Все още не бе стигнала доникъде с нея, а бе срещнала толкова много обикновени хора, на които можеше да помогне, ако продължеше. Освен това тя все още не бе разрешила собствената си загадка по отношение на Джон Уензъл от Уилиямсбърг.
По-добре беше да се залавя бързо за работата си. Така щеше да успее да напусне по-скоро. Нямаше да има време да съжалява за вълшебната си кръстница, за която бе решила да повярва, че бе само плод на нейната фантазия.
Или за принца от плът и кръв, който не искаше да има нищо общо с нея.
За Пейдж дните се нижеха толкова бързо, колкото късният, пролетен вятър на Даргентия обръщаше страниците на старинните книги, които тя четеше. Когато й бе възможно през деня, отнасяше книгите за прочит при рова. По този начин можеше да храни гъските и лебедите, без да се отбива при рова привечер. Предпочиташе да избягва компанията на Алфред, който я наблюдаваше с очи, които казваха, че той подозираше за чувствата й към Никоу. А последното нещо, което искаше, бе да повтори нощните си преживявания край рова под лунната светлина и спокойствието на дърветата. Това й напомняше на посещенията й тук с Никоу.
Сега принцът се държеше на разстояние от нея, като едновременно с това даваше ясно да се разбере, че наглежда своенравната си служителка.
Тя инсталира компютърните програми, които родителите й бяха донесли, и изпробва някои от тях. Даже и с достъпа чрез Интернет до архивите на всички университетски библиотеки в света тя почти не откри нещо, което можеше да добави към колекцията от даргентийски исторически книжа в замъка.
Другият й главен източник бяха историите на гражданите, които бе срещнала. Те често я викаха, за да я запознаят с подробности от легендата, която току-що си бяха спомнили. Или я изпращаха при приятел,
