даже и да са непреднамерени.
— Разбирам — каза Пейдж, като произнесе думите с мъка. Имаше нещо повече от желанието на богатия банкер да осигури връщането на отпуснатия от него заем. Той бе и обикновен амбициозен човек, който жадуваше за власт. Тук голяма роля играеше егото му. А от това, което Пейдж можеше да се досети, егото на Едуард бе достатъчно да напълни просечените между високите даргентийски планини долини на река Арджънт, та дори и да прелее извън тях.
После идваше егото на Никоу. Какъв сблъсък между титани: егото на сребърна лисица срещу гордостта на даргентийския лъв.
За щастие, Никоу, бъдещият крал, имаше последната дума в тази чудовищна ситуация. И той надделяваше над Едуард по един лесен начин — благодарение на бала, състезанието, прииждането на туристи. Но щеше ли Едуард да приеме неизбежното?
— Не съм сигурна колко далече може да стигне Едуард, за да защити интересите си — помисли на глас Пейдж.
— Колко далече? О, той пътува по целия свят по работа — отвърна напълно сериозно Шарлот.
— Не — каза Пейдж. — Исках да ви попитам: смятате ли, че Едуард е безмилостен?
— Безмилостен? А, не. Сестра ми се казваше Лилиан.
Пейдж реши да не продължава разговора, който бързо губеше своя смисъл. Докато някой не подрежеше за добро опашката на тази лисица, тя предполагаше, че Едуард нямаше да се спре пред нищо, за да осуети намерението на Никоу да остане единственият крал на тази джунгла.
На следващия ден Пейдж влезе в библиотеката с желание и трескаво очакване, както винаги ставаше, когато се впускаше в своето проучване.
След по-малко от час работа тя бе възнаградена с откритие, което накара сърцето й да се разтупти от радост. Но въодушевлението й приключи твърде бързо със сърцераздирателен провал.
Тази сутрин започна с повторно разглеждане на кутията с втората по старинност информация. В нея имаше книжа, в които тя прочете за множеството хора на име Уензъл, които са живели по времето на Летисия Адамсън. Както и при първата кутия, вместо да картотекира бързо съдържанието й, Пейдж се зае да прочете всички книжа внимателно.
И тогава — те се появиха! Няколко писма от времето, което я интересуваше, във вид на изпокъсани, смачкани страници. Писмата, които държеше в ръцете си, може би бяха кореспонденция на нейния Уензъл!
Този бе синът на Никълас Първи — този, който според нея трябваше да се проучи и който бе избягал в Америка. И даже през същото време.
Неговият брат, Стивън, му бе писал в цветуща проза за политическите течения в Европа, за съюзниците, новородените и починалите. Отговорите на Уензъл бяха с още по-ярки краски. Харесваше живота в Америка. Стивън бе в Шотландия, а Уензъл — във Вирджиния. И двамата бяха изгнаници.
Но докато Пейдж четеше по-нататък, тя откри с тъжното чувство, че този Уензъл не бе човекът, който й трябваше. Синът на Никълас Първи бе женен за жена на име Марта. Те бяха живели в Кълониал Джеймстаун, не в Уилиямсбърг, и Марта не бе звездата на обществото, каквато бе Летисия на Пейдж преди първата си женитба. Всъщност беше твърде старомодна.
Пейдж се разпозна в нея, бедната жена.
Загадката на Пейдж все още оставаше неразрешена. Кой бе нейният Уензъл?
Тя продължи да чете, за да успокои разочарованието си, и скоро откри, че книжата в дъното на кашона привлякоха вниманието й. Не, направо я шокираха — особено в сравнение със странните, най-щателни подробности на другите материали.
Тя четеше тези книжа, когато Никоу влезе.
— Как вървят нещата днес, Пейдж? — попита той със заповедническия си глас. Тя вдигна поглед, загубена в миналото, и почти не го забеляза.
— Неща… — Тя спря и възвърна способността си да разсъждава. — Трябва да прочетете това. — Тя разклати книжата в ръката си, сякаш се колебаеше. — Или може би не.
Русите му вежди се смръщиха и той протегна силна ръка към нея.
Пейдж преглътна с усилие и му подаде книжата. После започна да наблюдава израза на лицето му, докато четеше.
Тези пожълтели листове описваха ужасните събития при падането на даргентийската монархия.
Пейдж можеше да потвърди събитията и датите от независим източник. Границите на Франция често се бяха променяли в средата на шестдесетте години и не се знаеше кой точно е бил собственикът на териториите, известни като Елзас и Лотарингия. Малката държавица Даргентия граничела и с двете области — докато френският крал Луи Четиринадесети решил, че Даргентия имала някакво стратегическо значение и нахлул в нея.
В писма до края ужасени членове на кралското семейство се извиняваха за това, че напускали домовете си. Прокламациите на крал Никълас Първи изглежда не са били чути от никого; поданиците му не останали да гледат спокойно как целият свят около тях се разтърсвал от набезите на нашествениците.
Това трябва да е било, когато Алфред скрил Легендарните и съчинил тази заплетена загадка. Но в тези книжа Пейдж не можеше да намери някаква връзка с Легендарните.
Тя наблюдаваше как Никоу пребледнява, докато четеше книжата, хванал ги в ръката, на която носеше пръстена с печат. Той също бе реликва от онова време, когато е започнал да се предава от поколение на поколение в семейството на Пелерин. Тя остави книжата на масата, после бутна към него един украсен дървен стол, като се стараеше да не отвори някоя от кутиите на пода. С кимване на благодарност, Никоу седна и веднага се зачете в подадените му страници.
Най-накрая вдигна поглед. Беше стиснал мрачно устни между кестенявите си мустаци и брада.
— Онези времена се били… даже не мога да намеря думи да изразя ужаса, който целият ми народ е преживял.
Пейдж знаеше, че той имаше предвид не само своите — царствени прадеди. Той съчувстваше дълбоко и на поданиците си. А това я накара да изпита още по-голямо състрадание към Никоу.
Не. Тя си напомни, както често го правеше, че бе само негова служителка и при това не особено предпочитана.
— Да, било е ужасно — съгласи се с него тя. — Но това е било преди толкова дълго време. Вие компенсирате това, като възвърнахте свободата на Даргентия.
Погледът, с който тези негови пламенни тъмни очи я стрелнаха, бе изпълнен с благодарност. Но той само сви широките си рамене под своята спортна риза в американски стил. Ръкавите му бяха вдигнати до лактите и откриваха силните му мускулести ръце. Пейдж преглътна с усилие.
— Поне засега. Но кой знае дали ще успея да запазя дълго време тази свобода? — Той стана на крака и заобиколи масата, за да погледне в кутиите, които я заобикаляха. — Не вярвам да сте открили някакъв ключ към Легендарните или греша?
Тя въздъхна.
— Ако открия нещо, вие пръв ще научите за това.
— Разбира се.
Но този въпрос я накара да се почувства, сякаш не бе изпълнила задължението си към него.
Разбира се, работата й бе да подготви история за Даргентия. Тя това и правеше. Но като историчка със сигурност трябваше да намери скритите от толкова много години скъпоценности.
Ако успееше, Никоу можеше да запази кралството си; тяхната стойност и легендата за тях щяха да му помогнат да постигне това.
А ако се провалеше… кой знаеше?
— Ще продължа да търся — обеща тя и подреди няколко папки с книжа върху бюрото. Поне можеше да изглежда, че си вършеше добре работата.
— Зная, че ще го направите. — Топлината в гласа му я накара уплашена да вдигне поглед към него. Той я наблюдаваше. Тя не искаше да се опитва да разбере изражението по лицето му.
То беше… копнеж, който веднъж вече бе забелязала в очите му.
Но тя не трябваше да си въобразява.
