още съществуваха.
Какво можеше да стори сега, за да го спаси въпреки упорството му?
Само една-единствена идея й хрумна. Не, това бе смешно.
Все пак тя изтича в стаята си при кулата.
— Милисънт — прошепна тя. Но, разбира се, стаята бе празна. Така бе от деня, в който накара въображаемата си вълшебна кръстница да изчезне.
Вярваше ли в нея сега?
Не я интересуваше. Не и когато най-накрая бе приела, без да се почувства зле, че вълшебните приказки не се сбъдват. Поне не и за нея.
Но, о, колко много й липсваше нейната вълшебна кръстница.
Глава двадесет и първа
За Пейдж денят на бала, изглежда, се приближаваше с бясна скорост. С всеки изминат ден се тревожеше все повече и повече.
Никоу, разбира се, не стори нищо, за да разпръсне опасенията й. Все още почти не го виждаше, освен при обичайните му сутрешни посещения в библиотеката и сдържаните разговори на вечеря. Бе свикнала да се забавлява, като си го представяше като малка топчица, скрита дълбоко в пазвата й — като издут балон, който всеки момент заплашваше да се спука право в лицето й. Въпреки това тя не даваше и най-малкия признак, че въздиша по него всеки път, когато я погледнеше с хладните си, тъмни очи, сякаш никога не се бяха любили. И ако понякога си мислеше, че погледът му бе по-топъл, тя бързо го отдаваше на своето развихрено въображение.
Сега Сюзън прекарваше повече време в замъка, за да помага с планове за бала и приготовления за кралските особи. За най-голям ужас на Пейдж, Едуард също се бе установил в замъка, за да подреди покоите си за посещенията на аристократите.
Тя се изненада, че при своето отвращение към бала сребърната лисица се бе съгласила на такава доблестна саможертва. Може би присъствието му тук бе за добро; по този начин Никоу можеше да го държи под око — ако въобще вярваше, че Едуард наистина настройваше даргентийците срещу Никоу.
Междувременно обаче Едуард можеше да наблюдава всичко наоколо.
Тя бе намекнала на Шарлот и Руди за слуховете, които се разпространяваха в града.
— О! Вече много хора ни казаха за подмолните действия на нашия скъп роднина — бе отвърнал Руди, а издутият му като корабно платно нос остана извърнат настрана, даже, след като погледът му наистина за момент бе срещнал нейния.
— Но, благодаря ви, Пейдж, че и вие ми казахте.
Тя също бе отвела Алфред настрана. Очевидно мъжът също се безпокоеше за упоритото царствено магаре, което бе поверено на грижите му.
— Никоу винаги е склонен да върши нещата, както си е наумил, без значение какви ще бъдат последиците от това. Тази негова неумолима решителност му помогна да възвърне свободата на своята родина.
— Тя може и да му помогне да я загуби отново, ако пренебрегне чувствата на поданиците си — отвърна Пейдж, като осъзнаваше, че се обръща точно към подходящия човек. Тя бе чула Алфред да отвръща дръзко на шефа си винаги когато чувстваше, че Никоу имаше нужда от порицание. Сега бедният Алфред изглеждаше много разстроен. Бръчките му около начупените му устни бяха станали по-дълбоки.
Въпреки цялото оживление около себе си, Пейдж бе решила да следва възможно най-неотклонно ежедневния си режим на работа. Въпреки това след обяда, два дни преди бала, се върна по-рано от града. Отново се бе срещнала с Анет и Марсел Мартин. Новините от Дарджънт Сити не бяха добри.
Откри принца до рова. Облечен в провинциалната си риза, която подчертаваше мускулите му, той седеше на една пейка и гледаше замислено към водата. Палецът и показалецът му галеха краищата на брадата му.
Пейдж си спомни предишните пъти, когато идваше при рова с Никоу. Тя докосна устни, после отпусна ръцете си отстрани.
Принцът, изглежда, се бе самозабравил в размишления. Дали се притесняваше за бала, който щеше да промени бъдещето му след два дни? Щеше да бъде или благословен — или заробен — от избора си на булка. Тя въздъхна. Това въобще не я радваше.
Чудеше се защо и той не се суетеше около приготовленията като прислугата. Или, възможно беше, именно поради суетенето на прислугата се нуждаеше от миг спокойствие.
— Никоу — каза тихо тя, за да не го стряска.
Той се обърна към нея. В първия момент кафеникавите му очи, изглежда, не я познаха. След момент те се спряха върху нейните.
— Искате да ми покажете ли нещо, Пейдж?
Тя поклати глава отрицателно, но приближи към него. Вятърът разроши косите й, които нахлуха в лицето й. Тя ги приглади назад безуспешно. Гъските, които цапаха в рова, крякаха ядосано, че никой от хората на пейката не им хвърляше трохи. Те приближиха към брега.
Никоу прихна да се смее, когато Пейдж дойде при него. За нейна най-голяма изненада той хвана ръцете й в своите. Докосването му бе топло, но тя се разтрепери.
— Знаете, че не трябва да правите така — каза той.
— Да правя какво?
— Да се тревожите за мен.
— Въобще не се тревожа за вас — каза тя и повдигна брадичката си с негодувание. Тя напразно се опитваше да се отскубне от него, когато ръцете му още по-здраво я стиснаха.
— Само за другите. Тук съм да ви накарам за последен път да се вслушате в разума си. Никой не е против да танцувате на бала с всички принцеси на света. По десет пъти с всяка, ако искате. Но с тези разгневени граждани, които Едуард непрекъснато настройва срещу вас, само ако оповестите, че ще се ожените за обикновена жена, всичко мигновено ще утихне. — Тя извърна погледа си от неговия. — Подходяща обикновена жена, разбира се. Може би Сюзън. Или може би някоя от туристките.
— Моят народ просто не разбира. Ако бях оповестил, че ще се женя за обикновена жена, щяха ли всички тези туристи да се съберат тук?
— Разбира се, ако бяхте казали, че булката ще бъде една от тях. Вижте колко много отзиви получихте за състезанието. Участието на публиката винаги помага. И ако това участие означава принц като награда, ами…
Студенината в смръщената му гримаса можеше да замрази дори Хадес. Тя със сигурност бе накарала Пейдж да се запита дали не бе по-добре да внимава какво говореше.
— И тогава какво? — попита Никоу. — Може и да има много аплодисменти за сватбата, но кой би посетил тази малка страна само за да види принца и незнайната му булка? Освен ако не искате да обещаете, че публиката ще участва и на медения ми месец.
Само ако публиката беше тя, помисли си тъжно Пейдж. И той беше прав: кой щеше да продължи престоя си само за да види една никому неизвестна булка? Никой. Ако не друго, действителността трябваше да я предпази от дълбокото разочарование. Тя внимателно издърпа ръцете си от Никовите и се обърна към рова. Крякащите гъски все още цапаха с плавници по затревения бряг. Лебедите се носеха по повърхността на водата и протягаха дългите си извити шии.
— Една принцеса ще продължи да привлича туристите в страната — продължи Никоу. — А освен това тази връзка може да ни донесе и финансова помощ. Не съм горделив, когато се отнася до моята страна; приех заема, защото спешно се нуждаехме от пари — особено, след като не успяхме да намерим Легендарните.
Тази забележка проряза Пейдж като с нож. Най-вероятно тя можеше да ги намери, като се вземеше предвид обхватът на нейното проучване.
Но тя се бе провалила.
Извърна глава, за да го погледне, като стоеше все още на брега.
— Как ми се иска да не бяхте толкова упорит, Никоу — промълви тя, въпреки че със сърцето си не го
