осъждаше. — Ако бяхте обещали само на думи, за да постъпите разумно…
— Да обещая само на думи ли, сладка ми Пейдж? — В гласа му се долавяше леко раздразнение, което не бе забелязала преди. Той очевидно се опитваше да я забрави.
И успяваше. Наведе се напред, а прочувственият му тон допълваше напрегнатото му изражение. Той щеше да я целуне; тя знаеше това. И също знаеше, че щеше да избяга.
Вместо това той не помръдна. Само за миг на нея й се прииска да бе принцеса, за която Никоу искаше да се ожени.
Но тя бе само една обикновена жена. И той не се интересуваше от нея. Тя бързо затвори очи точно когато устните му се приближаваха към нейните.
Тя рязко се извърна настрани.
Трябваше да каже нещо и се върна към последната тема, която обсъждаха.
— Само размислете върху възможността да кажете на народа си, че ще си изберете обикновена жена — помоли го тя. — Винаги можете да кажете по-късно, че отново сте си променили решението.
Изведнъж той стисна ръцете си в юмруци и почти изкрещя:
— Няма да излъжа народа си, без значение за какво!
Пейдж потрепери от болка и се втурна покрай статуята на лебеда обратно към вратата в крепостната стена.
Докато седеше в библиотеката и работеше през останалата част от утринта, през главата й минаваха какви ли не ядни мисли, въртящи се предимно около думи като муле и твърдоглав.
И склонен към целувки.
Не, по-добре бе да се придържа към животинските сравнения — тези, които оприличаваха Никоу като инат, а не като сексапилен мъж.
Защо просто не даде на народа си малка надежда, докато не свърши балът и не си избере булка? Дотогава може би туризмът в Даргентия ще бележи своя бум и хората ще бъдат омилостивени от непрестанния приток на пари. Но, не; Никоу нямаше да се престори, дори за съвсем кратко време, че подхранваше желанията на поданиците си. Нямаше да го стори, дори това да ги накараше да се почувстват по-добре.
Притежаваше всичко, което можеше да прекъсне силното й желание да излее мислите си върху страниците с каталозите на монитора. Пред нея имаше още исторически данни, които да сортира; вече окончателно бе приключила с предупрежденията си към Никоу.
Но безпокойството й не бе спряло.
За нея бе неописуема изненада, когато късно през този следобед Никоу я посети в библиотеката.
— Печелите — изсумтя той, като не звучеше ни най-малко доволен.
Какво бе спечелила, се питаше Пейдж? Удоволствието от присъствието му, което я дразнеше?
— Елате с мен — нареди й той.
Повече от любопитство, отколкото да се подчини на заповедта му, тя се съгласи. Той я заведе навън при конюшните, а после отвори вратата на фиата.
— Къде отиваме? — попита тя.
— Ще видите.
Тя наистина видя малко по-късно, когато паркираха колата близо до парка със статуята на стария Никълас Първи. Цяла тълпа от граждани я заобикаляше. Очевидно чакаха нещо или някого.
Никоу.
Когато се появи, облечен в бежова риза, той ясно се разграничаваше от тълпата, защото даргентийците обичаха да носят ризи с ярки цветове. Той се изкачи на пиедестала на известния си предшественик и започна реч на френски език.
— Благодаря, че всички вие дойдохте тук. Искам да ви кажа само няколко думи, защото въпреки слуховете, които стигнаха до ушите ми… — Той погледна Пейдж, сякаш тя бе тази, която бе разбунтувала най-непокорните от тях. — Мисля за всички вас и чувствата ви.
Сред събраните граждани се разнесе мърморене. Много от хората Пейдж познаваше от срещите си с тях, когато събираше народните приказки и легенди: Анет и Марсел Мартин, разбира се. Също братята Ле Бланк, мадам Дефо, Пелерин и съседа му — месаря, мосю Полон и сладката му, възрастна майка и други.
Но не и Едуард.
Няколко души близо до нея й се усмихнаха.
— Той ще ни каже, че балът е само блъф — се обади един мъж с остър нос.
— В края на краищата, той ще се ожени за обикновена жена — съгласи се слабата като върлина жена до него. Усмивка озари лицето й.
Пейдж се чудеше дали в края на краищата идеята й бе добра. Разбира се, че трябваше да каже на хората, че бе загрижен за тях. Но ако не стореше това, което те желаеха, щеше ли да има някакво значение неговата загриженост? Тя се заслуша, когато той продължи речта си.
— Ето защо, дължа ви обяснение за моите доводи. Балът ще се състои, както бе планиран. Организирам този бал, за да си намеря знатна булка, защото нашата страна е бедна. Иска ми се да ви обещая, че ще се оженя за обикновена жена, за да се изпълни поне част от предсказанията на легендата. Опитвам се по всякакъв начин да изправя икономическото състояние на Даргентия отново на крака. Но женитбата ми с обикновена жена няма да помогне на никого.
Явно тълпата не искаше да чуе това.
— Няма значение — извика някой.
— Ще се справим, но не и ако родината ни отново загуби свободата си.
И още един изкрещя:
— Следвай предсказанията на легендата!
Никоу вдигна умолително ръце. Пейдж забеляза, че той все още носеше пръстена с печат, който бяха открили през онзи паметен ден, когато… По-добре да се съсредоточи върху речта му, а не да се връща към спомените си.
— Приятели мои — продължи той, — по-вероятно е страната да падне, защото не може да оцелее икономически, отколкото заради това, че не сме спазили една древна легенда.
— Той е прав — извика някой близо до Пейдж.
— Принцът е загрижен за нас — каза и някой друг. — Ние всички трябва да го последваме и да се надяваме на най-доброто.
Никоу говори още няколко минути. Когато свърши и гражданите се разотидоха, той се обърна към Пейдж.
— Какво ще кажете? — Думите му бяха предизвикателни и това се виждаше от надменно вдигнатата му брадичка. Прииска й се да го зашлеви и така да изтрие от тези чувствени устни усмивката, която я караше да кипне от гняв. Може би ако се наведеше малко напред, тя можеше да я изтрие с целувка… Нямаше значение. Той бе сторил това, което тя искаше. Резултатът беше ли същият, който очакваше?
— Сигурна съм, че са блажени онези, които не следват сляпо легендите. Сега те трябва да са сигурни в чувствата си към вас.
— А тези, които ги следват сляпо?
— Съмнявам се, че каквото и да правите или казвате, освен ако не намерите Легендарните и не се ожените за обикновена жена, ще ги ощастливи.
— А вие, Пейдж… — Гласът му, изглежда, се смекчи, което накара Пейдж да потрепери. — Какво мислите? Той я погледна, докато караше, и ръката му се протегна към нея. Топлият му, грапав палец погали чувствителната кожа на бузата й.
— Мисля — прошепна тя, като извърна глава, — че е по-добре да внимавате със знака стоп пред нас.
Пейдж прекара следващия ден — последния преди бала — в библиотеката както обикновено.
Тя бързо преглеждаше старинните документи, като удвои усилията си. Надяваше се, че щеше да открие в тези последни часове, преди Никоу да си избере булка, някаква, макар и бегла, следа, която би й
