Скоро при нея дойдоха Анет и Марсел. Около красивите сиви очи на Анет се забелязваха тъмни кръгове, а късата й тъмна коса, изглежда, бе загубила чупките си. Набитото тяло на Марсел като че ли се бе стопило. Изражението на лицето му бе разтревожено.
— Повечето хора обичат Никоу и харесват идеята му за бала — каза Анет и се облегна върху външната стена на хотела. — Особено след неговата реч, те му вярват. Сигурни са, че той ще стори най-доброто за Даргентия, даже и не по начина, по който ние всички искаме това да стане. Но сега с тази фракция…
— Фанатици — процеди през зъби Марсел и прегърна съпругата си през рамо. Както Пейдж и преди бе забелязала, гневното му настроение се отразяваше в белотата на кокалчетата му. — Ръководени от Едуард. Те не се вслушват в разума си, даже, след като им казахме, че Едуард ги използва за постигане на собствените си цели. Те са уморени хора и не ги интересува мнението на другите. Мислят си, че Никоу е различен…
— Той е различен — прекъсна го жена му. — Той върши това, което смята за правилно.
— Кажете ми — каза Пейдж, — разбирам, че повечето даргентийци ще помагат на бала. Ще играят ли ролята на прислужници, за която бяха наети?
Марсел кимна. Лицето му бе почервеняло от гняв.
— Разбира се. И повечето ще се справят отлично. Но само няколко от тях са достатъчни, за да развалят бала. А точно това иска Едуард.
Но точно това Едуард нямаше да постигне. Не и ако Пейдж помогне на Никоу.
Все пак тя се замисли, докато управляваше фиата по обратния път за замъка. Не можеше да стори и най-малкото нещо, ако не присъстваше на бала.
Не бе излъгала Никоу; единственият начин, по който планираше да присъства там, бе да остане в кухнята и да помага на Мейбъл и другите готвачи. Възможността да реже лук я привличаше; така, ако й се доплачеше, поне щеше да разполага с добра причина.
Но сега нямаше време за сълзи. Имаше работа. Тя щеше да следи неотклонно Никоу и Едуард. Не можеше да се довери на Джордж Елкинс, този наемник от Кокни, да въдвори спокойствие.
Но тя не можеше да стори това сама. Имаше само един човек — или каквото беше там — който можеше да й помогне.
Тя паркира фиата в гаража и се насили, макар и през стиснати зъби, да поздрави кралските особи, които се разхождаха из залите. Тръгна към стаята си в кулата.
Милисънт, викаше в съзнанието си тя през целия път към кулата. Моля те, прости ми. Но се появи. Умолявам те. Знаеш, че каквото и да става, винаги съм вярвала в теб. Ще ти позволя да ме облечеш, както ти намериш за добре. Даже ще се помъча да разбера тайната на вълшебните приказки, при все че ти трябваше да ми я разкриеш досега. Не. Няма значение. Сама ще се справя. Но, моля те, Милисънт, появи се!
Тя се спря пред вратата и скръсти ръце. Щеше ли да се сбъдне желанието й? Щеше ли Милисънт да е вътре?
Тя се ослуша за миг. Да! Отвътре се чуваше шум. Леко шумолене като тихото бълбукане на планински поток.
Последното нещо, за което искаше да си мисли в замъка на Никоу, бяха планинските потоци. Като си пое дълбоко дъх, тя отвори вратата.
Милисънт наистина бе там.
Но тя не бе сама. Тя се намираше в обятията на Алфред. Дребничкият прислужник в костюма си и малката вълшебна кръстница с обичайния си ярък потник си разменяха една затрогваща, спираща дъха, вълнуваща, пламенна целувка.
Глава двадесет и втора
Като не се сети за нищо подходящо, Пейдж изтърси първото нещо, което й хрумна.
— Как вие двамата можете да се държите така лекомислено точно тук, в моята стая? Трябва да открием Легендарните и да изпълним предсказанията на легендите. Даргентия е в опасност!
Двамата се откъснаха един от друг като две целуващи се кукли, чиито магнити бяха изгубили притегателната си сила. Алфред задържа Милисънт в прегръдките си, сякаш да я защити от Пейдж.
Което бе добра идея, си помисли Пейдж. Прииска й се да удуши своята въображаема…
Въображаема? Ха! От доста време насам знаеше, че Милисънт бе истинска, но ако бяха останали някакви съмнения в нея, то целувката на Алфред трябваше да я убеди.
— Здравей, Елеонора, скъпа. — Гласът на Милисънт не потрепери както обичайно. Сега бе по-дълбок, по-дрезгав, сякаш бе напълно променен от целувката на Алфред.
— Ние не се държим лекомислено, госпожице Конър. — Явно Алфред се връщаше към скованите си маниери, когато се видеше натясно. — Ние просто се…
— Целувахме — го прекъсна феята. — Е, какво, скъпа, ние не се възпротивихме, когато ти целуваше Никоу. Или даже когато вие двамата…
— Престани! — изрева Пейдж. — Виж, нямам време да обсъждам това. Милисънт, все още ли… — Тя погледна Алфред, несигурна какво знаеше за кръстницата й.
— Съм твоята вълшебна кръстница? Разбира се. Винаги съм била такава.
Алфред не изглеждаше шокиран. Той просто се усмихна мило на жената — или каквото бе там — в обятията си.
— Тогава действай като такава. — Пейдж се спря. Не беше ли обещала да се отнася внимателно към Милисънт? И сега, след като вече бе готова да приеме факта, че Милисънт бе истинска, а не просто плод на болното й въображение, тя й дължеше поне малко уважение.
— Съжалявам, Милисънт. Позволи ми да ти разкажа какво става в Даргентия.
— Държах я в течение на събитията, Пейдж — каза Алфред.
Можеше да се обзаложи, че бе така.
— Както и… да, балът започва само след няколко часа. Не възнамерявах да ходя на него, освен като прислужница, но…
Милисънт я спря, като се отдръпна от Алфред и плесна с ръце.
— О, чудесно! Значи сега наистина искаш да присъстваш на бала!
Пейдж бавно кимна, сякаш се съгласяваше да я убият, да разделят тялото й на четири и да я изядат за вечеря.
— Сега тичай, скъпи мой Алфред — продължи Милисънт. — Зная, че и ти имаше много работа довечера.
Той кимна, но преди да напусне, още веднъж целуна Милисънт по устните. Пейдж тактично се извърна, но ги наблюдаваше тайно с крайчеца на окото си и поклати глава от изумление.
Когато той си отиде, Милисънт я изгледа критично от горе до долу.
Пейдж почувства, че цялата се изчервява. Беше с обичайните си работни дрехи: тениска от Смитсън, сини джинси и ярки маратонки. Какво очакваше Милисънт?
— Бих казала, скъпа Елеонора — каза Милисънт замислено, — че ни чака много работа.
На прага на Парадната зала се изправяше Никоу с гордо вдигнати рамене. Пред него в редица се бяха подредили Шарлот, Руди, Сюзън — и, разбира се, Едуард, който стоеше и се усмихваше, сякаш идеята за бала му бе любимата.
През гърдите си Никоу бе преметнал червена лента. Усещаше нейната тежест, защото тя бе покрита с медали, извоювани преди години в битките от неговите предшественици.
Той бе принцът на Даргентия, скоро щеше да стане крал — веднъж само да си избереше принцеса за булка, защото само жененият принц на Даргентия наистина заслужаваше да бъде крал. Стана точно така, както го бе планирал. Чудесно!
Но защо тогава се чувстваше толкова тъжен и неспокоен?
— Техни Кралски величества, крал Евгений, кралица Олга и принцеса Стана от Лихтенберг!
Когато пристигаха, Алфред високо оповестяваше знатните гости от техните визитни картички, които държеше в облечените си с бели ръкавици ръце. Той се изправяше с царствената си осанка, облян от ярката
