помогнала да намери Легендарните.
Поне това щеше да успокои духовете и да даде на Даргентия икономическа независимост.
— Пейдж?
Тя скочи от стола си.
— Съжалявам. — Шарлот се колебаеше на прага на библиотеката. Съвсем оголеният й зъб стърчеше от подутите й устни. — Не исках да ви срещна.
Стресна, помисли си Пейдж.
— Мога ли да вляза?
— Разбира се.
Шарлот заситни към масата, а дантелената й червеникавокафява пола се замотаваше около краката й. Спря се до Пейдж.
— Дойдох да ви съобщя, че безброй туристи пристигат за бала. Гледах горе от парапета.
Парапета?
— В града цари такова оживление; случи се и първото за страната пътно забъркване.
Задръстване, разбира се.
— Искате ли да видите?
— Разбира се!
Тя последва Шарлот в задния двор, после нагоре по каменните стълби при външната стена, докато най-накрая се изкачиха до парапета, който я заобикаляше. Никога преди не бе идвала тук. Дъхът й секна при гледката на блестящата река Арджънт, която криволичеше през града и планините.
— Каква красота!
— Пътното забъркване ли? Да, очарователно е, разбира се, но чак пък прекрасно…?
Пейдж се засмя. Погледна към града. Целият път от двете страни на моста бе задръстен от коли. През последните няколко дни Пейдж бе срещала по улиците на Дарджънт Сити много туристи, но сега гостите на Никовия бал прииждаха като река.
— Видях ви да се качвате тук — обади се женски глас зад тях. Пейдж се обърна. Сюзън се присъедини към тях. — Четири от кралските семейства, които ще отседнат в замъка, пристигат с по-късен полет днес. Повечето вече са придружени до някои от правителствените резиденции, където ще отседнат. Организирах пътешествия с лодки и игри за туристите, които пристигнаха вчера и онзи ден, а повече забавления са предвидени за утре. Не бях за този налудничав план, но всичко това е толкова вълнуващо.
Пейдж трябваше да се съгласи с нея.
По-късно, когато дойде време за обяд и Никоу я повика да се присъедини към тях, Пейдж реши, че можеше да мине и без това вълнение. Само пътят обратно към нейната стая й отне много усилия. Залите бяха претъпкани с чужденци и Пейдж се почувства неудобно в тениската и джинсите си сред изискано облечените царствени гости.
Замисли се сериозно дали да не остане в стаята си. Твърде лошо, че не можеше просто да извика Милисънт, която да я нагости с шоколадови бисквити.
Милисънт. В края на краищата, тя в действителност не вярваше в своята вълшебна фея, нали?
Разбира се, че не. Дали крайното й убеждение, че феята не съществуваше, бе прогонило Милисънт?
Все пак бедното създание — било то плод на нейното въображение или истинска фея — винаги й мислеше доброто. Тя се бе опитвала да й помогне.
А как Пейдж й се бе отплатила? С остри думи, порицание и други подобни гадости. В този момент Пейдж се отвращаваше от себе си, тя въздъхна и седна на края на балдахиновото си легло. Облегна лакти на колената си и сведе глава в ръцете си.
— Съжалявам, Милисънт — каза на глас.
Не последва отговор. И никакъв мирис на люляци.
Е, добре, това надминаваше всякакви граници. Ако Милисънт бе истинска вълшебна фея, тя щеше да приеме извиненията на Пейдж и да се върне при нея. Но никой не се появи. В стаята както винаги се разнасяше мирисът на мухъл от вековете.
Добре тогава. Пейдж трябваше да престане да си въобразява, че Никоу изпитваше някакво увлечение по нея. Или че начинът, по който я поглеждаше или докосваше ръката й, беше нещо повече от обикновената учтивост на работодателя й.
Облече си рокля — пак онази невзрачна синя рокля шемизета. Почти започваше да съжалява, че бе отхвърлила предложението на родителите си да й купят стилна модерна рокля от Париж. Нужна й бе всяка възможна помощ, за да се изправи лице в лице дори с най-хубавите принцеси на света.
Когато свърши с приготовленията по тоалета си, тя се огледа в огледалото. Беше си същата Пейдж Конър с правата черна коса и проклетите очила.
С решителна гримаса на лицето си тя сграбчи един комплект с козметика от шкафа. После си сложи малко руж по бузите, сенки на клепачите, очна спирала на миглите, и светло червило на устните.
Дали сега изглеждаше по-добре?
Навярно не.
Тя поклати отчаяно глава и после излезе от стаята.
На обяда се чувстваше като повлекана.
В единия край на парадната зала на няколко маси бяха подредени блюда от китайски порцелан и кристални чаши.
Руди беше със смокинг. Закопчаната му догоре яка и голямата черна вратовръзка под яката само още повече подчертаваха големия му, издут като корабно платно, нос.
Шарлот бе избрала да носи розова рокля, която, както обикновено, въобще не си подхождаше с яркия цвят на оранжевата й коса. Въпреки това тя сияеше, когато забавляваше знатните гости около масата.
Никоу нареди на Пейдж да седне на неговата маса, до две невъзмутимо смеещи се принцеси и техните изпълнени с достойнство, царствени родители. Едното семейство бе от Скандинавия, а принцесата бе красива блондинка с дълги крака и къса разкроена рокля. Казваше се Грета.
Другата принцеса бе Наталия, от Източна Европа. Тя бе стройна брюнетка с дълбок, привлекателен глас.
И, разбира се, и двете бяха блестящи.
Всички, освен Пейдж, изглеждаха очаровани от тях. Никоу, в тъмния си костюм, който още повече подчертаваше прекрасната му руса коса, обърна внимание първо на едната, а после на другата принцеса. От време на време очите му се спираха върху Пейдж. Ако не го познаваше по-добре, би си помислила, че тези погледи я окуражаваха. Тя просто се усмихваше мило, сякаш се забавляваше. Без значение колко я болеше отвътре.
О, ако можеше да се бори за вниманието на Никоу с тези очарователни принцеси!
Сюзън бе на върха на своята слава. На нейната маса седяха не само принцесите с техните родители, но така също и братята им. Всеки мъж я изпиваше с очи — и тя явно осъзнаваше това.
Даже Алфред бе домакинът на една маса. Присъщата му резервираност бе изчезнала, докато той разговаряше с благородниците на своята маса. Едуард бе настанен на същата маса, но Алфред не го остави и дума да промълви. Това не бе добре за превъзбуденото его на начумерената сребърна лисица, помисли си Пейдж.
Към края на обяда, който заплашваше да продължи безкрайно, Пейдж набързо се извини и стана от масата. Видя, че погледът на Никоу я последва, когато напускаше стаята, но не забави крачка — не, докато почти не се сблъска с един чужденец пред вратата.
— Извинете — отстъпи тя назад.
— Няма проблем — каза мъжът. На Пейдж й отне малко време, за да разбере какво точно й казваше чужденецът. Свикнала да слуша американски английски, въпреки че тук често го говореха с френски акцент, тя трябваше да се замисли за значението на думите. Гласните звукове на мъжа звучаха, сякаш бяха попаднали в електрически миксер и бяха разбити на пюре.
— Виждам, че вече се познавате — се обади зад нея дълбок глас, който й се стори познат. Пейдж се обърна и видя Никоу. Той затвори зад себе си огромната дървена врата на Парадната зала, после се облегна
