на стената до огромен пейзаж на замръзналата през зимата река Арджънт. Скръсти ръце на гърдите си и се усмихна.
— Не точно — изрече чужденецът на своя странен английски език. Беше млад, набит мъж, с много късо подстригана коса и предизвикателно издадена напред челюст. Малките му очички огледаха Пейдж от главата до петите, сякаш я преценяваха, което я караше да се чувства неудобно в негово присъствие.
— Пейдж — каза Никоу, — това е Джордж Елкинс. Той е началникът на временно наетата охрана в замъка за бала. Той ще се погрижи за спокойствието на посетителите.
— О, чудесно — изрече тя, преди да размисли върху думите му. — Вие не се вслушвате в желанията на подчинените си, но ще пуснете срещу тях жандармерията, ако се осмелят да изразят своето мнение.
Отпуснатата поза на Никоу изчезна незабавно. Широките му рамена под тъмния костюм се стегнаха като леда на замръзналата Арджънт, а и погледът му не бе по-топъл.
— Не пускам никой срещу никого. Просто искам да съм сигурен, че няма да имаме неприятности.
— Няма да имаме неприятности, ако покажете на поданиците си, че вземате присърце техните чувства. Само така те ще спрат да слушат Едуард.
Пейдж осъзна, че бе почти на пръст разстояние от ядосания принц. Беше толкова близо до него, че усещаше топлината, която се излъчваше от тялото му под елегантните дрехи. Мирисът на есенни листа и цитрусови плодове замая главата й, и без това вече бе замаяна от чашата вино, която изпи на обяд. Тя бе извила главата си нагоре, за да погледне гневно в лицето му. Усети, че брадичката й бе също толкова предизвикателно вирната напред, колкото и неговата.
— Казах им, че ме интересуват — изръмжа Никоу. — И чувствата на моите поданици не влизат в работата на един чужденец.
— Напротив, влизат. Вие сам направихте така, че да влизат в работата на този чужденец. — Пейдж посочи към Елкинс. — А тази чужденка — тя посочи с пръст към себе си — е тук от достатъчно дълго време, за да я е грижа за това… — Тя спря потока си от думи, отстъпи назад и сведе глава, така че косата закри лицето й. — О, каква полза има да говорим?
— Да ви е грижа за какво? — попита принцът с по-мек тон.
— За… вашия народ. Вашата страна. — За теб, извика мислено тя, но не изрече гласно мисълта си. Имаше нужда от нещо, за което да се хване, и пръстите й сграбчиха гънките на полата.
— Е, стига вече, не се безпокойте — обади се Елкинс и потупа Пейдж по рамото с голямата си набита ръка. — Принцът ми разказа за вярата на неговия народ в тези легенди и как са разбунтувани от този Едуард. Тук съм просто, за да не позволя нещата да излязат от контрол.
Най-накрая Пейдж успя да разпознае акцента му: кокни. Никоу бе наел ченге от Кокни, за да пази безопасността на замъка от собствените си поданици.
— Ще видите, Пейдж, на бала утре. — Гласът на Никоу прозвуча нежно като милувка и тя му позволи да я погали. — Всичко ще е наред. — После замълча. — Вие трябва да бъдете на бала утре.
Тя не долови никакъв въпрос в гласа му. Той я изкушаваше, изкушаваше я да свали щита си, докато отново й заповядваше.
Тя най-малко имаше намерение да се подчинява на един арогантен принц, който не бе разбрал правилно приоритетите си.
— Разбира се — сладко отвърна тя. — А ако пожелаете да ме видите, просто се отбийте в кухнята. Ще бъда тази с най-мръсната престилка.
— Пейдж, вие няма…
Но тя не остана, за да го чуе докрай. Като им обърна гръб, тя се насочи по коридора, който водеше към стаята й. Тя бе нейният дом. Нейното царство. Не можеше да му каже нищо за това, как да ръководи бала.
Точно както той не можеше да й каже нищо за това, дали въобще да се появи на бала.
Но, о, колко много се тревожеше дали балът утре вечерта щеше да превърне Даргентия в любимо място на туристите, или ще откъсне тази малка, крехка държавица като гълъб, хванат в капан.
Тази нощ Пейдж на няколко пъти се събуждаше. Струваше й се, че усещаше мириса на люляци.
— Милисънт? — извика тя отново.
Разбира се, не последва отговор. Сънуваше. Милисънт бе изчезнала, както всички феи изчезват.
Но, о, да можеше сега Пейдж да използва поне едно вълшебство.
Още по-често си мислеше за това на другата сутрин — в деня на бала, когато се нуждаеше от всичката помощ на света, за да се съсредоточи единствено върху историята. Нищо не помогна; съзнанието й непрекъснато се връщаше към ужаса на настоящето.
Най-накрая, в ранния следобед, тя се предаде, скочи във фиата и се отправи към града. Училищата бяха във ваканция, за да отпразнуват голямото събитие. Дори учителката Анет не си бе у дома.
Пейдж остави колата до бордюра на пътеката за пешеходци; паркингите в сърцето на Дарджънт Сити, изглежда, бяха препълнени. Тя тръгна бързо по задръстените от хора улици и се отправи към „Dargentian Royale“.
Пътят й минаваше покрай банката на Едуард. За забавление — или просто ей така — тя се отби в нея. Не можеше да го види никъде наоколо. Тя изтегли малко пари от сметката си, в която Никоу депозираше заплатата й, и попита един-двама служители за тяхното мнение за шефа им. Може би бе твърде мнителна към банкера. Може би, в края на краищата, той щеше да бъде един добър премиер.
Но когато излезе, главата й се въртеше. Във вените на този човек трябва да течеше синя кръв — цвета на даргентийските франкове. А сърцето му трябва да биеше като печатница. Тя не чу нищо човешко за него.
И да, хората също така искаха Никоу да последва легендите. Речта му бе затрогваща и прочувствена, но той грешеше. Само като се подчинеше на легендите, си мислеха те, страната щеше да запази независимостта си — и да се спаси от лапите на техния стиснат, свадлив шеф, който наемаше и уволняваше без предизвестие, който не се спираше пред нищо, за да придобие чрез измама още някой и друг франк.
Пейдж отново тръгна към хотела. Вървеше бавно. Беше замаяна, а тротоарите — препълнени. Беше денят на бала. Тази вечер Никоу щеше да си избере принцеса.
А тя дори не бе му помогнала да намери Легендарните.
Здраво стисна медальона с лебеда, който висеше на шията й. Само ако бяха открили съкровището! Само ако ключът, който криеше пръстенът с печат, наистина водеше към Легендарните!
Какво значеше загадката на Алфред за скъпоценностите на короната?
През цялото време тя се опитваше да открие това.
Най-накрая стигна в „Dargentian Royale“. Току-що завършеното фоайе на хотела бе изпълнено с туристи от цял свят. Навсякъде имаше куфари. Пикола бяха наети от цялата страна — четиринадесет — осемнадесетгодишни и на възраст между тях. Всеки един носеше традиционните даргентийски поли на цветя и дантелени блузи или шарени ризи и всеки буташе багаж или показваше на туристите асансьорите. Чудесно! Помисли си Пейдж. Само ако можеше така да се задържат нещата в продължение на още един месец. Или десет. Или един милион.
Но ако Едуард успееше да внуши на даргентийците да развалят бала, страната щеше да остане така пуста, както Пейдж я бе видяла за първи път, преди да бе отворила вратите си за туристите.
Това сигурно нямаше да се случи. Всички хора от страната бяха дошли, за да приветстват туристите, ако това значеше нещо. Кой щеше да има време да развали бала?
Пейдж зърна Анет, която въвеждаше във фоайето една голяма група туристи, настояващи сами да носят багажа си. Тя помаха на Пейдж, като й казваше, че ще се срещнат навън на терасата.
Пейдж отиде да я изчака там и си избра едно сенчесто място. Почти цялата тераса бе изложена на слънцето, с изключение на сянката, хвърляна от самата сграда; насажденията около хотела бяха твърде малки фиданки все още. Но след няколко години, помисли си Пейдж, младите смокинови дървета и кленовете, рододендроните, лавандулите и многогодишните растения, засадени край алеите в градината, щяха да израснат и разцъфнат.
Заслуша се в глъчката, идваща от туристите, и се ухили. Този шум означаваше успех. Успеха на Никоу.
Това трябваше да продължи.
