ръцете си отзад — защото те можеха своеволно да се протегнат към него. Болката в сърцето й бе почти непоносима. Тя трябваше да възпре всяко сладко увлечение по него, или иначе никога повече нямаше да успее да се върне обратно в черупката си.
Затова излъга най-безочливо.
— Малкото ни преживяване до имението на Алфред беше само една лудория; това е всичко. Просто балът не ме интересува.
Той трепна, докато тя говореше. Стисна устни и вдигна брадичката си с властния жест, който сега тя добре познаваше.
— А ако ви заповядам да дойдете?
Тя се усмихна тъжно.
— Казах ви и преди: аз съм само ваша служителка, но не и подчинена. Може да ме уволните, но не може да ми нареждате какво да правя извън работно време. — После тя бързо смени темата, като отново взе книжата от бюрото.
— Искате ли да ви покажа сметките, върху които работя?
— Не, благодаря — отвърна с леден глас той. — Трябва да се подготвя за среща на Градския съвет в Даргент Сити. Там ще обсъждаме приготовленията за бала.
Той й обърна гръб и се оттегли със скован гръб. Познаваше добре походката му и цялата сила в нея. Обикновено се радваше само при вида му. Този път изпита болка.
Тя се върна към работата си, преди той да успее да стигне до вратата.
— Пейдж? — Гласът му я стресна.
— Да?
Изглежда се колебаеше.
— Нали разполагате с всички средства, нужни за проучването ви? — Тонът му бе строг, но тя имаше чувството, че той искаше да каже нещо друго?
— О, да — отвърна тя.
— Ще ми кажете, ако нещо ви потрябва, нали?
Имам нужда от теб, помисли си тя, а отговори:
— Разбира се.
Той остана още една минута, сякаш искаше още нещо да попита. После си отиде.
Пейдж бързо се върна към кутията с книжа, които подреждаше. Искаше й се да се самозабрави в работата си.
Но сред домакинските сметки от времето преди бащата на Никълас Първи да се възкачи на трона, Пейдж продължи да вижда кафеникав очерните очи на Никълас Втори.
На следващия ден Пейдж отново прегледа съдържанието на кутията със старите счетоводни сметки. Вече три пъти ги преглеждаше: веднъж с див възторг да види какво имаше в тях, следващия път да картотекира съдържанието им, и сега да го изучи подробно.
Материалът я поглъщаше, изпълнен с наименования на ястия, за които никога не бе чувала, и идиоматични изрази, които не разбираше. Един ден щеше да се свърже с Интернет да попита дали някой можеше да й ги обясни.
Животът през шестнадесети век не е бил лек.
Плащали се заплати на армия по-голяма, отколкото цялото население на Даргентия днес. Купували се оръжия. Водели се и са се печелили битки.
Но тя знаеше какво щеше да открие, когато проследеше хронологически съдържанието на последната кутия. Въпреки познанията си и силата, наследена от прадедите си, крал Никълас Първи не е бил достатъчно силен, за да запази кралството си.
За разлика от потомъка му Никълас Втори, си помисли Пейдж. Поне дотогава, докато тя му помагаше.
Тя се засмя на себе си. Коя бе тя да казва каквото и да било за това, как принцът трябваше да се задържи на трона си? Особено на принц толкова съобразителен и самоуверен като Никоу.
Като поклати глава на собствената си дързост, тя вдигна следващата кутия на масата. Това бе кутията, която съдържаше материали от последните години насам. Стандартната процедура за изследванията препоръчваше да се потопи в следващата по старинност кутия, но тя бе по-любопитна да разбере какви са били роднините на Никоу от по-нови времена. И тя искаше да задоволи това свое любопитство.
Заради историята, която пишеше, разбира се. Интересът й бе напълно професионален.
Тя бе толкова погълната от няколко писма, че ахна и скочи на крака, когато чу шум зад себе си.
Шарлот надникна през рамото й. После се отдръпна назад и протегна ръце за извинение.
— Съжалявам, Пейдж. Не исках да ви изплаша. — Носеше жълта рокля, която напълно подхождаше на оранжевата й коса, но правеше кожата на лицето й някак си бледа. Не носеше червило, но ужасната подутина на долната й устна все пак се забелязваше.
— Да сте ме изплашили ли? Нищо подобно. Всъщност тъкмо четях за вас.
— За мен ли?
— Бащата на Никоу, Люсиен, очевидно е запазил всички писма от брат си Уензъл — вашия съпруг, нали така?
Шарлот кимна и косата й щръкна над рамената й.
— Скъпият Уензъл имаше такова чувство за… как казвате вие, перка?
Сдържайки смеха си, Пейдж се опита да й помогне.
— Чувство за… гордост? — Шарлот поклати глава.
— Прогрес? — Отново отрицателен отговор. Думите се изреждаха в главата на Пейдж: претенциозност, псувни, перуники, илюзионизъм. Раздразнението на Шарлот нарастваше и Пейдж се почувства под голямо напрежение. И точно в този момент й просветна:
— О, да! Имал е чувство за благоприличие.
— Да — усмихна се Шарлот и кимна. Оранжевите й къдри заподскачаха като разръфани топки прежда. — Той искаше да е сигурен, че Люсиен знаеше какво става тук.
— Люсиен е бил коронованият принц, нали така?
— Да, съпругът ми бе временен наместник. Роден бе точно след La Guerre — Втората световна война.
— Времената трябва да са били тежки тук.
— О, разбира се, Даргентия, както и останалата част от Франция, бе окупирана. Когато войната свърши, всички ние се надявахме, че и Даргентия ще бъде освободена като другите съюзници. Но това не стана. — Шарлот сведе поглед, сякаш силно развълнувана. — Да спрем с лошите спомени. Разкажете ми какво четяхте.
— Съпругът ви е бил чудесен кореспондент. Особено много ми харесаха писмата, в които разказва за вашата женитба и тази на сестра ви Лилиан за Едуард Кемпиън. — Пейдж се поколеба. Искаше й се после да попита за всички подробности относно женитбата и за отношенията на Едуард към нея. Спря се на нещо по-невинно.
— Тогава това е връзката на Едуард със семейството? Той наистина не ви е толкова далечен роднина. Той е ваш зет.
Шарлот кимна, после се отпусна на един от гравираните дървени столове и въздъхна.
— Вярвам, че Лилиан наистина е обичала Едуард. Изглеждаха толкова щастливи. Но после бедната ми сестра умря при раждане.
— Детето…? — Пейдж се колебаеше да попита. Бледите, замислени очи на Шарлот се наляха със сълзи.
— Едно хубаво момченце, но то не оживя. — Поколеба се, а после продължи: — Начинът, по който Едуард тъжеше, не прилича на моя; той стаи мъката в себе си. Въпреки това се опита да остане член на семейството. Но връзката бе прекрасната…
Пейдж преведе това като прекъсната.
— … и нито Люсиен, нито Уензъл го считаха вече за свой роднина. Може би това обяснява защо Едуард е обсебен от силното желание за власт, даже и да трябва да я купи. Той не е човек, който забравя обидите,
