който имаше баба, пралелята, на която бе написала нещо, което можеше да я заинтересува.
Стана голяма приятелка с Анет и Марсел Мартин — младата двойка, любовта, на която към местните легенди бе толкова силна, колкото тази на по-възрастните граждани. Анет, която бе учителка, често разполагаше със свободни следобеди. Пейдж се срещаше тогава с нея, готова да сподели най-новите си исторически разкрития.
Реконструкцията на града бе почти привършена и повечето от скелетата на сградите бяха махнати.
И двата хотела бяха отворени и при все че още не се бяха напълнили, те сервираха следобеден чай, а Пейдж и Анет често ги посещаваха.
Обикновено избираха „Dargentian Royale“, по-представителния от двата хотела. Не че храната тук бе значително по-добра, тъй като и двата хотела се славеха с незабравимите си деликатеси. Мейбъл не бе единствената даргентийка, която кралското семейство бе изпратило да учи в Кордън Блю.
Но „Dargentian Royale“ предлагаше нещо, което „Hotel Argentvue“ не можеше да предложи — съпруга на Анет като управител на хотела. Когато можеше, той се присъединяваше към тях.
Един ден, почти три седмици след завръщането на Пейдж от Франция, тя седеше на малка маса срещу Анет и Марсел и си играеше с един конец от бродираната, ленена покривка.
Анет изглеждаше уморена. Даже късите й тъмни къдри бяха клюмнали.
— Наближава краят на учебната година — обясни тя. — Има още толкова много да се направи, а толкова малко време да се постигне.
Пейдж кимна.
— Това е нещо, което разбирам.
— А твоята история за нашата малка страна — как върви? — Марсел втренчи в Пейдж напрегнатите си сини очи.
Ниският, плещест мъж изглежда се справяше много добре с бизнеса по откриване и запълване стаите на един нов-новеничък хотел. Той често се усмихваше, но погледът му рядко оставаше спокоен. Всеки ден възникваха препятствия, но той с радост посрещаше всеки нововъзникнал проблем.
— Бавно — му отвърна Пейдж. — Но не мога да си представя по-забавен проект от този. — Освен ако, разбира се, шефът й не прекарваше повече време върху него. Тогава тя отново щеше да се чувства много по-добре, колкото Никоу по-малко пъхаше царствения си нос в нейната работа. Тя промени темата.
— Последния път, когато питах, все още не бяхте готови със стаите и оформянето на пейзажа за туристите. Как върви всичко това?
— Учудващо добре — каза Марсел и се усмихна. През следващите двадесет минути тримата разговаряха за трудностите, които възникваха при подготовката на нов хотел за неговата клиентела.
Една млада сервитьорка с престилка, наподобяваща твърде много тази на Мейбъл, им сервира повторно чай в изискани китайски чаши, които подхождаха много добре на украсата в стил рококо. Вътрешният дизайн на главната трапезария на „Dargentian Royale“ трябваше да възхити кралските особи и да очарова туристите. Столовете бяха с изящно гравирани дървени извивки и богата тапицерия. Въпреки че несъмнено бяха репродукции, те наподобяваха някои от най-изисканите мебели от епохата на някои от френските крале на име Луис. Мястото все още миришеше на ново, с едва доловимия дъх на боя и току-що нарязани дървени закачалки. Преобладаваше ароматът на печени сладкиши.
Докато Пейдж размазваше масло по втората си кифла, тя забеляза с периферното си зрение, че Едуард Кемпиън влезе в чайната зала. Той застана на сводестата врата и огледа залата с погледа на изгладнял лъв, който дебне стадо спящи антилопи.
Е, добре, той нямаше лесно да получи тези хотели и премиерското място. Не и ако Пейдж имаше нещо да каже по този въпрос. Тя възнамеряваше да помогне на Никоу, дори и той да не подозираше за това.
Едуард седна наблизо до масата на Пейдж и семейство Мартинс. Добре.
Тя надигна глас точно толкова, колкото Едуард да я чуе, и попита Марсел:
— А как са резервациите в хотела? Ще бъдат ли заети тези чудесни, завършени стаи и след бала?
— О, да! — Усмивката на Марсел не можеше да бъде по-широка; тя разкри неравните му долни зъби. — Обаждат се туристически агенти от целия свят. Те са прочели брошурата ви, мадмоазел Пейдж Конър. Не могат да се примирят с факта, че няма повече свободни места за седмицата след бала. Но даже едно по- късно посещение на това очарователно кралство ще бъде кулминационната точка във ваканциите на техните клиенти. Особено след като всеки иска да участва в състезанието и да помогне на принца в избора му на принцеса.
Това разтревожи Пейдж — само защото се тревожеше да не възникнат някакви недоразумения, опитваше се да се убеди тя. Фактът, че Никоу щеше да избира принцеса, за която да се ожени, вече не можеше да я нарани. Като успокои гласа си, тя попита:
— Нали разбират, че състезанието е само една скица и в нея влизат само тези, които гласуват за избора на Никоу?
— Но, разбира се — отвърна Анет. — Все пак до ушите ми стигна слухът, че нашият принц обича твърде много родината ни, за да премисли върху избора си на красивата дама, която набере най-много гласове. Даже и тя да е обикновена жена.
— Но…
— Това може и да се окаже вярно, мадмоазел — каза Марсел. — А и дори да не е така, самата мисъл да гласуваш и може би даже да бъдеш избран за почетен гост на сватбеното пиршество, е твърде привлекателна. Сигурно е, че тя ще напълни хотела ми, пък дори и този на моя конкурент по-надолу по улицата.
— Освен това — продължи Анет, — вашата брошура привлече туристите и поради други причини. Пътешествениците трябва да видят мястото, където са се родили такива чудесни легенди. Разполагат с възможността да се срещнат с принц, сякаш изваден от приказките, който е възвърнал свободата на родината си, но сега трябва да избира между традициите и днешните ценности — казаха ни, че те просто не могат да спрат да говорят за това.
Нито пък, очевидно, Марсел и Анет можеха да се спрат да говорят за това. Те бяха убедени, че Никоу щеше да направи правилния избор: една обикновена булка, точно както толкова добре описаната от Пейдж легенда предричаше.
Похвалата им накара Пейдж да засияе от гордост. Тя не бе авторката на легендите; само ги бе разказала с простия, стегнат стил на вълшебните приказки.
Едно време Пейдж умееше да съчинява вълшебни приказки.
Като погледна към Едуард с периферното си зрение, Пейдж още веднъж повиши тон.
— Тогава мислите ли, че и двата хотела ще се напълнят за бала и поне за още един месец след това?
— Напълно съм убеден в това — потвърди Марсел.
Пейдж запази спокоен израза на лицето си, когато случайно зърна намръщената физиономия на посребрялата лисица и срещна отвратителния му поглед. Тя леко му помаха с ръка, сякаш едва сега го забелязваше.
Въпреки че работеше по цял ден, на Пейдж й се струваше, че едва се докосваше до даргентийската история. В кутиите, които почти не бе докоснала, трябваше да се крият приказни съкровища — включително и тайната на Летисия Адамсън Уензъл.
Почти всеки ден напредъкът в работата й някак си приятно се забавяше. Всеки ден идваха даргентийци от провинцията, разговаряха със семейство Мартинс, като всеки един от тях твърдеше, че имал да сподели с нея по-смайващи, исторически факти.
Искаше й се да напусне страната преди този противен бал. Но това бе само още едно желание, което не можеше да осъществи, не и ако възнамеряваше да изпълни докрай задълженията си тук. И може би най- накрая да успее да намери Легендарните навреме, за да помогне на Гикоу да спаси Даргентия. Без значение бяха душевните терзания, които можеха да последват от това, но тя не бе човек, който пренебрегва задълженията си. Освен това тя обичаше историческите разследвания.
И ако се налагаше да се самоизмъчва с присъствието си на бала и гледката, при която Никоу ухажваше своята принцеса — е, добре, тя щеше да оцелее.
Гордееше се с това, че най-накрая се бе научила да се ориентира в замъка. Вече не поемаше по грешен
