коридор, но въпреки това понякога се чувстваше като изгубена.
Сутрин работата й в библиотеката, когато не ходеше при рова, все пак бе една спокойна прелюдия. Въпреки че работеше бързо, тя се радваше на по-забавения темп на работа след бързото довършване на брошурата.
Като достоен за възхищение работодател, всяка сутрин принцът се отбиваше в библиотеката, за да се поинтересува за разследването й. Тогава сърцето на Пейдж биеше учестено, но тя съумяваше да стаи дълбоко в себе си радостта от това, че го виждаше.
И другите се спираха в библиотеката. Шарлот, често придружавана от Руди, я посещаваше веднъж дневно.
От дъжд на вятър Сюзън напомняше за присъствието си. Тя винаги бързаше да постави Пейдж на мястото й.
— Вашата симпатична, малка брошурка е толкова странна — й каза тя една сутрин. — Всички знатни гости, с които си бъбрех за приготовленията, я споменават. Състезание за туристи, което ги кара да си мислят, че помагат на принца в избора му на принцеса — ами всички просто си мислят, че това е най- очарователното в брошурата. — Но начупеното изражение върху красивото лице на Сюзън показваше точно какво си мислеше тя за идеята — и за Пейдж.
Тези дни, изглежда, Едуард въобще не посещаваше замъка и това бе добре дошло за Пейдж.
Животът беше цял хаос извън блаженството на библиотеката. Винаги когато Пейдж излизаше на обяд или да посети Даргент Сити, трябваше да внимава да не налети с колата върху стълбите, ведрата и дунапренените гъби на оживените чистачи, които щъкаха из целия замък. Всички спални в целия замък се излъскваха за царствените гости.
През следобедите, когато посещаваше семейство Мартинс в града, тя започна да забелязва чужденци, които крачеха по улиците. Те не бяха облечени в роклите на цветя и ярките ризи, толкова типични за даргентийците. Вместо това бяха облечени във всичко друго от делови костюми до сини джинси.
Туристите бяха започнали да прииждат отвсякъде.
Глава деветнадесета
Една седмица преди бала Пейдж разрови една от кутиите, която съдържаше най-старите домакински сметки, даже отпреди времето на Никълас Първи. Домакинът от онова време е бил педантичен. Всеки франк за покупката на брашно или фураж за конете бе отчетен.
Даже на места се споменаваше за това, че кралят се сдобил с някакви необикновено красиви скъпоценности: една диадема с диамант и рубин за тогавашната кралица; и едно великолепно колие с инкрустирани в него безброй скъпоценни камъни.
Пейдж погледна надолу към самотния си медальон със златен лебед. Не беше чак толкова ценен. Не, това златно украшение не можеше да бъде част от Легендарните. Семейството на горкия мосю Пелерин предаваше от поколение на поколение един прост, макар и зашеметяващо красив, пръстен с печат без никаква връзка със загубените скъпоценности, от които Никоу толкова спешно се нуждаеше, за да спаси родината си.
Единственият ключ, с който все пак разполагаше, бе стихът на Алфред. Тя трябваше да го накара да го повтори някой ден, докато в същото време изучаваше пръстена на Никоу. Прислужникът й го бе донесъл в библиотеката, но без резултат. Никакви предположения не доведоха до разрешението на загадката.
Сега, след като толкова често си припомняше изминалите седмици, тя мислено се връщаше към странните думи от миналото. Нещо за семейството на Никълас Първи, което трябвало да избяга, докато силите на доброто, които защитавали страната, останали. Очарователно, но какво ли означаваше?
Тя нямаше ни най-малка представа. Отново се унесе със счетоводните сметки в продължение на час, докато някакъв звук не я прекъсна. Тя погледна нагоре. Никоу се изправяше на прага и я наблюдаваше. Тя не можеше да разбере израза на лицето му. Ако не го познаваше по-добре, щеше да си помисли, че бе отчаян, че съжаляваше за нещо.
Той влезе в стаята, като се прокашля.
— И така, Пейдж, всичко ли е наред?
— Разбира се. Всъщност няма никакви проблеми. — Тя побутна очилата върху носа си и се замисли за някакъв остроумен коментар. После продължи:
— Как се развиват плановете ви за бала?
— Твърде добре, благодаря. — Той седна на гравирания дървен стол до нея. — Почти всички отговори на поканите пристигнаха и досега всички те са положителни. Това, разбира се, са само поканите към нашите царствени гости.
— Често се срещам с управителя на „Dargentian Royale“ и неговата съпруга — сподели Пейдж. — Там всички стаи са резервирани за седмици напред, а и в Арджътвю също.
— Така ми съобщиха и на мен. — Той се наведе толкова близо към нея, че пръстите й копнееха да докоснат меките косми на прекрасната му брада. Вместо това тя сви ръцете си върху пожълтелите страници в скута си.
— Успехът ни се дължи предимно на вашата брошура и идеята ви за състезанието.
С желанието да не се изчерви, Пейдж заби поглед в тези книжа в скута си, които внезапно възбудиха интереса й.
— И Сюзън има големи заслуги за това. — Тя внимаваше тези думи да не я задавят. — Тя знае как да направи бала и състезанието публично достояние.
Пейдж все още си мислеше, че Никоу — и Даргентия — щяха да се радват на по-добро бъдеще, ако той се вслушаше в легендата и се оженеше за обикновена жена. Въпреки че не харесваше Сюзън, тя щеше да бъде най-подходяща.
— Да, тя наистина е способна туристическа агентка. — Той замълча, но Пейдж не можеше да го погледне в очите. Когато отново заговори, гласът му прозвуча напрегнато.
— А вие, Пейдж… за кого ще гласувате на бала?
Тя затаи дъх, докато търсеше какво да му отвърне.
— Ще оставя това на туристите. Служителите на този, който прави състезанието, не могат да участват. Така е честно. — Друга идея я осени.
— И като служителка ще бъда твърде заета да помагам на Мейбъл и останалите, за да присъствам на бала.
— Но вие няма да присъствате на него като сервитьорка. — Гласът му прозвуча гневно и тя се осмели да го погледне.
Той седеше сковано, с лице към нея, и недоверчиво вдигнати вежди. Ръцете му бяха сграбчили облегалките на креслото. Тя не можеше да понесе повече да погледне към инкрустирания с диаманти пръстен, докато той го носеше на ръката си. Това я връщаше към твърде болезнените за нея спомени на фантастичното им преживяване в планините.
Когато тя не каза нищо, той продължи:
— Вие най-добре знаете, че балът не е само за кралски особи. На него ще присъстват и туристите, които ще гласуват за съвършената булка. Жителите на Даргентия също ще присъстват и само някои от тях ще изпълняват ролята на прислужници. Вие също трябва да дойдете — но не като слугиня, или да гледате от терасата като посетителите, а като моя гостенка.
Не можеше да се подложи на агонията да го гледа как танцува с една блестяща принцеса, а после с друга. Или, по-лошо: да насочи всичките си усилия към единствената любов в своя живот. Присъствието й на балкона щеше да бъде също толкова лошо, колкото и на дансинга в балната зала, така че тя възнамеряваше да избегне и двете.
— Тук съм да работя; това е всичко.
Той се изправи на крака и бутна стола си по ориенталския си килим. После пристъпи към нея с протегната ръка, сякаш готова да я сграбчи.
— Пейдж, никога не съм искал да ви обиждам. — Гласът му бе нисък и неравен.
Тя се почувства обезкуражена, вдигна поглед към него и също стана от мястото си. Остави на бюрото книжата, които държеше, и се отдръпна от него. Държеше гордо вдигната главата си и здраво стискаше
