Тогава защо изпитваше толкова познато и прекрасно чувство?
Глава двадесета
Този ден Пейдж не остана за обяд в замъка. Беше твърде изтощена от сутрешните разкрития: вълнуващата възможност да бе доказала кой е истинският Уензъл; разочарованието й от откритието, че бе сгрешила; ужасът, когато прочете как първият крал Никълас е бил детрониран; раздразнението й от неуспеха си да открие ключове за Легендарните.
Най-много я нервираше посещението на Никоу.
Тя пристигна в Даргент Сити твърде рано за срещата си с Анет Мартин; часовете й в училище щяха да свършат късно този следобед.
Но Пейдж си намисли нещо друго. Тя паркира фиата на страничната улица, която водеше до магазина на мосю Пелерин.
— Принц Никоу ме изпрати — започна тя, когато грамадният човек се показа на прага от работилницата си. Отново носеше яркочервена риза с шарени тиранти.
— Заради историята, която ми е възложил да напиша, той иска да знае дали някои от вашите прадеди не са оставили някакви книжа от своето време. Същия въпрос задавам и на другите жители на Даргентия — добави бързо тя.
Имаше такова намерение. При все че бе изслушала разказите им, тя в действителност не ги бе питала за някакви стари книжа, които можеше да прегледа. Но идеята й изглеждаше добра.
По-важното бе, че искаше да получи някаква информация — каквато и да е — от Пелерин. Неговите прадеди, както тези на Алфред, бяха оставили ключ към скривалището на Легендарните.
Но огромният мъж поклати бавно глава, при което дебелата му гуша се надипли.
— Съжалявам, мадмоазел, но аз вече предадох пръстена на принца. Това е всичко, което имам от миналото.
— Каза ли ви Никоу, че в края на краищата пръстенът не е ключ към Легендарните?
Той предизвикателно изпъна напред долната си устна, сякаш Пейдж го бе обидила.
— Направих това, което моите прадеди ми заръчаха. И ако те са казали, че това е ключ, тогава, мадмоазел, това наистина е ключ към тях.
Той й обърна гръб. Тя долови някакви щракащи звуци, когато той се зае с работата си зад тезгяха.
С чувството, че бе изгонена, Пейдж напусна магазина.
Тя застана на нажежения от лятното слънце тротоар пред магазина и въздъхна. Какво можеше да направи сега, за да открие Легендарните за Никоу? Наум започна да рецитира това, което си спомняше от загадката на Алфред: Никълас Първи и семейството му бягат; страната е в опасност.
Както винаги, не разбра нищо от това. Като минаваше покрай банката, тя надникна вътре през витрината. Вътре имаше много хора. Огледа се да види една позната, но отблъскваща физиономия, но не можа да види Едуард.
Беше все още рано за срещата й с Анет и тя реши да отиде на мястото, което се бе зарекла да посети, откакто Никоу й го бе показал: Общинската сграда на Даргентия. Ако имаше някакви архиви за Даргентия, те със сигурност се пазеха там.
Горещината на ранния следобед бе толкова непоносима и влажна, че Пейдж си помисли да попие потта си с кърпа. Малката сграда с купола бе само през две улици от банката. За нещастие, тя откри, когато влезе вътре, че нямаше климатична система.
В галерията с мраморен под нямаше почти никой. И така, Пейдж тръгна нагоре по стълбите към втория етаж с балкон, по периферията, на който се намираха канцелариите. Първите стаи, в които надникна, бяха празни, но в третата имаше човек, който разполагаше с нужната й информация. Една приятна, стара дама с розови бузки като на катерица и странна, рибешка усмивка я въведе в малка стая с голям апарат за разчитане на микрофилми. Беше свързан към шкаф с множество малки чекмеджета. Очевидно Даргентия поддържаше архивите си с модерна апаратура.
Следващия един час Пейдж прекара в разглеждане на вестници, събрани върху микрофилм. Обаче нито един от тях не бе достатъчно стар, а повечето бяха копия от френските местни вестници, които не съдържаха почти никаква информация само за Даргентия.
Все пак Пейдж се натъкна на няколко страници, които си заслужаваха да бъдат запазени, и тя плати на дамата за няколко копия от тях. След това вече бе готова да се срещне с Анет.
Обаче, когато напускаше стаята с микрофилми, тя спря. От балкона бе съзряла Едуард Кемпиън, който бе застанал в мраморната галерия под кръглата ротонда. Не беше сам. Всъщност с него имаше много малко хора, сред които мосю Пелерин, братята Лебланк и други мъже, които Пейдж бе срещнала.
Акустиката на сградата не бе от най-добрите и Пейдж можа да чуе само съскащо ехо, докато говореше Едуард. Не можеше да разбере много добре какво казваше, но не й хареса особено начинът, по който хората около него мърмореха и кимаха при всяка негова дума.
Тя реши да подслуша по-добре и затова заслиза тихо по стълбите, но докато успя да стигне първия етаж, тълпата се бе отдалечила. Вероятно Едуард се тревожеше, че някой можеше да чуе разговора им.
Или може би тук Пейдж бе единствената параноичка. Навярно Едуард само даваше съвети на някои от клиентите си в банката.
Малко по-късно обаче тя откри, че се бе разтревожила с основание. Докато пиеше чая си с Анет, Марсел влезе в ресторанта и се присъедини към тях. Обикновено закръгленото му лице изглеждаше асиметрично под гневно свъсените му вежди.
— Току-що разговарях с някои от съседите ми, мадмоазел — започна той с толкова нисък глас, че едва го чуваше през тракането на чинии и оживените разговори наоколо. Тя се наведе към него.
— Вие трябва да предупредите принц Никоу — продължи той. — Ако си избере принцеса за булка на бала, даргентийците ще се разбунтуват. Те, разбирате ли, вярват в нашите легенди.
— О, Марсел — изрече Анет и поклати глава така, че дребните й тъмни къдри настръхнаха. — И преди съм чувала такива слухове, но…
— Тихо — прекъсна я съпругът й. — Зная, че преди само така си говореха, но днес… Ние всички трябва сериозно да се замислим за това, и особено нашият принц. — Той се наведе още по-близо до Пейдж, но само за момент, докато шепнеше:
— Ако принцът пренебрегне легендите, в нощта на бала ще го сполети нещастие. — Той се изправи, после каза достатъчно високо, за да го чуят клиентите наоколо:
— Сега, мадмоазел, вие опитвате съвсем нова марка чай. Тайнствена смес. Вие трябва да ми кажете какво мислите за него.
Със спокоен глас Пейдж попита:
— Това има ли нещо общо с разговора на Едуард с някои от гражданите този следобед?
Марсел сви едрите си рамене.
— Нищо не сте чували от мен, мадмоазел. — Но не го отрече.
Малко по-късно Пейдж почука на вратата на Никовия апартамент в замъка. Мейбъл й бе казала къде може да го намери.
Алфред отвори вратата колкото да надникне с рошавата си глава.
— Можете ли да почакате, Пейдж? Сега Никоу е зает.
— Важно е — настоя тя.
Дребният прислужник, както обикновено облечен в тъмния си костюм, я покани вътре.
След само един миг на колебание, Пейдж влезе. Не можеше да си позволи горчиво-сладкия спомен за това, което почти бяха преживели тук с Никоу — през нощта, когато вълшебният й блясък се бе превърнал в нейно мъчение — да й попречи да го предупреди.
Седеше зад бюрото си и гледаше намръщено в монитора на компютъра. Когато тя и Алфред го приближиха, той вдигна поглед. Не изглеждаше много доволен, че го безпокояха.
— Да?
Пейдж застана до бюрото му, като се опитваше да не потрепери под гневния поглед в тъмните му очи.
