Той носеше една от провинциалните си ризи. Една голяма част от покритата му с тъмни косми гръд се виждаше. Пейдж се застави да го погледне в очите.
— Никоу, току-що се върнах от Дарджънт Сити. Там стават странни неща.
И тя продължи разказа си как бе забелязала Едуард сред цяла тълпа даргентийци в сградата на Градския съвет. После му предаде предупреждението на Марсел, името, на който не спомена.
— Казаха ми, че някои жители на града са готови да стигнат до крайности, за да ви накарат да се вслушате в техните легенди.
— Благодаря — отвърна той, когато тя приключи. След което отново се обърна към компютъра си.
— Животът ви може да се окаже в опасност на бала. — Усети как у нея се надига раздразнение. Не можеше да не е разбрал предупреждението й. Тя се обърна към Алфред с умолителен поглед. Прислужникът просто сви рамене.
— Лично аз съм в безопасност, госпожице Конър. — Гласът на Никоу бе отчайващо спокоен. — Каквото и да е намислил Едуард, той няма да ме нарани физически, а там, където най-много ме боли — съкровищата на страната и тронната ми зала.
Нима само толкова се безпокоеше? Но Пейдж предпочете да се убеди, че я е разбрал, вместо после да му каже: „Казах ли ви, че така ще стане?“ А тя бе също вече убедена, че лукавият, жаден за власт, Едуард нямаше да се спре пред нищо, за да задоволи вълчия си апетит — без значение, че от това можеха да пострадат и други хора.
— Може би вие трябва да поговорите с Едуард; сам да се убедите в това — каза тя на Никоу.
— Забравете — той се изправи на крака. — Едуард ще каже на своите съучастници, че ме е изплашил. Ако аз трябва да управлявам тази държава, последното нещо, което искам да си помислят за мене, е, че отстъпвам при най-малката заплаха към трона ми.
— Или да предположат, че бъдещият крал на Даргентия не е един герой — изрече Пейдж.
Присвитите очи на Никоу просветнаха враждебно. Той бе вбесен и имаше право. Тя не трябваше да говори по този начин на нито един мъж, а още повече на принц. Особено на принц, който наистина беше герой. Той бе освободил родината си. Той се бе хвърлил пред вилата на самотоварача, за да спаси живота й. Тя прехапа устни. Трябваше ли да му се извини?
Преди да се реши, скованите му рамена се отпуснаха. Изненадващо, той се усмихна с тези свои изключително чувствени устни.
— Права сте, Пейдж. Бъдещият крал на Даргентия иска да изглежда, че стои над страховете и опасенията на обикновените мъже. Но с вашите намеци не мога да не си спомня, че съм смъртен. Въпреки всичко трябва да мисля за моята страна, а не за чувствата си. Ще внимавам за Едуард, повярвайте ми.
Тя не му вярваше, но какво можеше да стори? Като хвърли един последен, умолителен поглед към Алфред, тя си отиде.
— Какво мислите за това? — Никоу закрачи из стаята, след като Пейдж си отиде. Едва поглеждаше към Алфред, който стоеше на едно място и непрекъснато въртеше главата си насам-натам, за да го наблюдава. Той беше бесен.
Уравновесеният глас на Алфред както винаги прозвуча спокойно:
— Някои от вашите поданици, Никоу, ви обичат твърде много и са готови да ви предупредят и за най- малката опасност. Вярвам, че що се отнася до Едуард, вие ще вземете някакви предпазни мерки.
— Разбира се, но в разумни граници. Обаче няма да предприема нищо, което може да издаде, че зная за плановете му. Моят облик е твърде важен както за пред поданиците ми, така и за пред туристите. Но не това имах предвид.
Алфред внимателно пресече пътя на Никоу. Той бавно седна в старинния стол пред бюрото.
— Какво искате да кажете, ваше височество?
Никоу се обърна към него.
— Познавам този тон, Алфред, приятелю. Когато ме наричате „ваше височество“, значи съм в беда. Кажете ми какво мислите в действителност.
— За тази млада жена ли?
По дяволите този Алфред! Ставаше глупав, а това не бе присъщо за него.
— Не, за бога! Тя е тук временно, докато свърши работата си. Не трябва да мислите каквото и да било за нея.
— Но вие мислите за нея. — Блестящите сини очи на Алфред го гледаха втренчено. През детството му очите на Алфред често пъти бяха по-красноречиви от лекциите му. Те сияеха, когато Алфред се гордееше с делата му, и потъмняваха, когато бе недоволен. И, изглежда, винаги умееха да четат мислите му.
Така стана и този път — не че Никоу щеше да признае увлечението си към Пейдж Конър. Не и на Алфред. А със сигурност не и на самия себе си.
— Алфред — каза той с най-голямото търпение, на което беше способен, — ето за какво искам мнението ви: правилно ли постъпвам? На път съм да изпълня най-важната социална функция в живота си. Отнася се за моето бъдеще. Дори бъдещето на Даргентия. Желая да свържа моето кралство с кралството на една от световните знатни фамилии. По този начин и моите предшественици са се грижили за кралството преди набезите на французите. Най-подходящата бъдеща кралица ще привлече туристите. Туристите означават пари. Нали така?
— Да, ваше височество. — Алфред сведе глава. — Идеята за бала бе чудесна, ако трябва да бъда искрен.
— Долавям едно „но“ в гласа ви. Като оставим манипулациите на Едуард настрана, нали наистина не вярвате, че трябва да се оженя за обикновена жена, както гласи легендата? — Никоу отиде до мястото, където бе седнал, и се втренчи в него. Той се доверяваше на този мъдър, стар човек, но нещата се движеха твърде бързо. Не можеше да си позволи да забави темпа и да възприеме обичайното за Алфред спокойно настроение.
Прислужникът стана. На ръст достигаше само до носа на Никоу, но имаше царствена стойка, сякаш предшествениците му бяха крале. С непокорни кичури коси, щръкнали като птиче гнездо, той се вгледа втренчено в принца.
— Никоу, скъпи ми млади човече, балът е една чудесна идея. Надявам се да откриете своята принцеса, с която вие и Даргентия ще заживеете в щастие. Но при все че причините, поради които следваме вълшебните приказки, някога се обезсмислят, други могат да възникнат на тяхното място.
— Какво искате да кажете?
Алфред не отговори направо.
— Знаете, има и други вълшебни приказки.
— Алфред, ставате глупав и…
Прислужникът не спря да говори.
— За всяка Спяща красавица си има и по една Пепеляшка. А после идва Принцът жаба. Или Красавицата и Звяра.
На Никоу му се прииска да цапардоса по главата своя наставник заради неговите странности, които вече изкарваха принца извън нерви. Той нетърпеливо почеса брадата си с опакото на ръката.
— И да не забравяме Грозното патенце — изръмжа той. — Или Малката русалка. Или онази приказка, в която танцуващите принцеси всяка нощ скъсвали пантофките си.
Бръчките по челото на Алфред се изгладиха, когато се усмихна.
— Добро момче. Поне си спомняте за тях.
Свят се виеше на Пейдж, докато бързаше надолу по стълбите към библиотеката. Да вървят по дяволите Никоу и неговият инат!
Можеше и да не му казва за бунта на поданиците му, разпален от врага му, Едуард. Въпреки всичко той нямаше да им обърне внимание и щеше да даде глупавия си бал, без да взима Едуард на сериозно.
В библиотеката тя откри нов файл в компютъра и започна да си отбелязва кои бе видяла с Едуард този следобед: Пелерин, братята Ле Бланк и другите, които разпозна. Не й се искаше да напише, че бе предупредена от Марсел; ако някой друг прочетеше тези бележки, приятелите й, семейство Марсел, щяха да бъдат в опасност.
Тя бе предупредила Никоу. Щеше да продължи да търси тези проклети скъпоценности — ако въобще
