размърда, за да покаже как. — Сега никога няма да узная какво е чувството да удариш принц.
— Като говорим за сарказъм, Елеонора — каза Милисънт с остър глас, — ами, ние с тебе просто трябва да се справим с това. При все че може и да срещнем трудности. Стратегия — ето какво ни трябва — феята седна на леглото. Както обикновено, то не се огъна под тежестта й.
Стратегия ли? Не! Това, от което тя наистина се нуждаеше, бе спокойствие, мир, да се върне към собствения си, обикновен живот без присъствието на вълшебни феи, може би дори без прашните подземия на музея „Милърс Майн“ в Ню Мексико.
Но първо трябваше да узнае нещо.
— Милисънт, ти ми каза, че си била с мен горе в планината. Стори ли някаква магия, за да накараш Никоу да почувства увлечение към мен?
Милисънт тъжно поклати глава. Късата й права коса се раздвижи на главата й.
— Само ако се опиташе да разбереш тайната на вълшебните приказки, не би задавала такъв въпрос.
— Не зная твоята проклета тайна. Така и не я разбрах и навярно никога няма да я разбера. Но съм сигурна за едно нещо. — Пейдж толкова бързо се изправи от изящния стол, че той падна назад с трясък. Тя решително го вдигна и го постави обратно на извитите му крачета. Изправи се с лице към Милисънт. — Дотук бях.
— Но, Елеонора, трябва да си малко по-търпелива. Принцът може и да постъпва малко хитро, но той ще…
— Ти не ме разбра. Свърших вече с вълшебните приказки. Наистина. Тази вечер моите родители ми показаха, че даже и след като в гимназията ти направи онази ужасна пакост, аз в действителност не спрях да вярвам във вълшебните приказки. Как можах? Продължих да те викам при себе си.
— Оценявам това, мила. Но не захвърляй приказките; не и сега, когато най-накрая сме толкова близо до осъществяването на…
— Омръзна ми от осъществявания на приказки. Това е. Без повече вълшебни приказки, Милисънт. Без повече магии. Без повече вълшебен прах и хубави дрехи. Без повече убеждения, че притежавам и капчица блясък. Свършено е с мен.
Милисънт скочи от леглото толкова бързо, че Пейдж видя в нея едно младо същество, изпълнено с живот.
— Моля те, Пейдж, не можеш сега да се предадеш.
Пейдж, а не Елеонора? Добре! Най-накрая Милисънт започваше да я възприема сериозно.
Пейдж осъзна, че можеше да види през нея така наречената вълшебна кръстница. Не че тя се превърна в своя блестящ стълб от вълшебен прах; тя просто бе станала прозрачна. Даже нейният яркорозов потник бе прозрачен.
Милисънт се погледна.
— О, Пейдж — прошепна тя. — Ти трябва да повярваш…
Но Пейдж бавно поклати глава.
— А какво ще кажеш за няколко пеперуди в спалнята ти? — попита оживено Милисънт. Тя размаха малките си чисти ръчички. Изведнъж от коша за пране, покрит с дантелено перде, се издигна тънка струя дим. Това напомни на Пейдж за шегата, която Милисънт бе изиграла на Никоу пред Шарлот и Руди в библиотеката. Само че този дим бе тънка струйка. И той изсъска, преди да се превърне в молци.
Пейдж приближи към него и погледна отгоре. В средата на коша за пране имаше една-единствена тънка гъсеница. Тя се гърчеше в средата си нагоре, после пристъпи напред с няколко двойки предни крачка, изправи се и изчезна в облак ароматен дим.
— В действителност не разбирам — каза Пейдж. Тя затвори очи. Когато отново ги отвори, Милисънт пак размахваше пръсти във въздуха.
— Ще ти покажа — настоя съществото, което никога не бе съществувало. — Бисквитки. — Тя здраво затвори малките си кръгли очички, после отново ги отвори.
Пейдж усети как ръката й сама се протегна напред с дланта си нагоре. В средата на ръката й се появи една шоколадова бисквита. Тя я сложи в устата си.
— Не ми харесва на вкус.
— Тогава нека да видим какво можем да направим с тази рокля, която ти толкова не харесваш. — Но гласът на Милисънт бе толкова слаб, сякаш тя дълго време бе обикаляла из безкраен тунел, преди да стигне края му. Пейдж лесно виждаше леглото през тялото й. Ръцете й правеха кръг, сякаш бавно се движеха. Тя посочи към Пейдж.
Нищо не се случи.
Пейдж се почувства виновна някъде в едно ъгълче на съзнанието си, но отхвърли това чувство. Как можеше да съжалява, че обръщаше гръб на същество, което винаги бе считала за плод на своето прекалено развинтено въображение?
Тя полагаше неимоверни усилия да забрави, че и други хора бяха станали свидетели на присъствието на Милисънт. Но Пейдж се бе преситила от вълшебни приказки.
— О, Елеонора! — Звукът бе само лек бриз, който прошумоля в ушите на Пейдж.
Без обичайния си пукот, без мириса си на люляци, Милисънт изчезна.
— Ами, разбира се, че ще трябва да напусне. — Късно на другата сутрин Никоу отиде в кабинета си и захвърли с трясък няколко книжа на бюрото си. Каква грешка от негова страна бе да доведе Пейдж Конър в този апартамент преди една седмица — когато тя бе избягала точно по средата на любовния им акт и го остави сам като последен глупак.
Нищо чудно, че толкова жадуваше да остане сам с нея на онзи планински връх.
Оттогава насам апартаментът му изглеждаше изпълнен с мълчаливото й присъствие. Мълчаливо? Ха! Никога не бе срещал по-жизнена, по-страстна жена от нея. Свежият й мирис на бебешка пудра все още се долавяше във въздуха.
— Разбира се. — Алфред седна до бюрото в коженото кресло на Никоу. Поведението му, както винаги спокойно, още повече разгневи Никоу. — Но не разбирам в какво се състои проблемът.
— Тя е проблемът. Предполага се, че тя трябва да изследва историята на Даргентия и да извлече от нея най-пикантните факти във вид на брошура, която да привлече туристите. Но тя е тази, която ме привлече. — Той сви ръката си в юмрук и пръстенът с печат, който отново бе започнал да носи от предишния ден, се стовари болезнено в дланта на другата му ръка.
Алфред се изправи и протегна слабото си тяло през бюрото. Никоу познаваше много добре невъзмутимия израз на сбръчканото му лице. Това означаваше, че щяха да му четат лекция.
— О, боже! — Алфред прокара ръка през буйната си бяла коса. — Ако добре ви разбирам, искате да кажете, че тя ви е съблазнила.
На Никоу не му трябваха лекции. И без това знаеше колко глупаво бе постъпил. Той закрачи покрай Алфред неспокойно.
— Да. — Спря. Да си признаеше честно, той също толкова копнееше за близост, колкото и тя. Може би и повече от нея. Въздъхна. — Беше неизбежно — призна той. — Още първия път, когато срещнах тази жена, кръвта ми кипна. — Обикновено Никоу не обсъждаше с никой любовния си живот, но бе споделял с Алфред много други свои тайни. Неговият съветник, даже и когато най-малко бе желан, винаги помагаше на Никоу да намери правилното решение.
Алфред се усмихна.
— За инцидента на летището ли говорите?
Никоу кимна.
— Зная, че интересът ми в този момент бе провокиран само от адреналина ми…
— А да не говорим, че сте лежали върху нея.
Никоу кипна.
— Няма значение. Тя е само още една американка, впечатлена от титлата ми. Родителите й ясно дадоха да се разбере това, въпреки че тя отрече. Но всичко е наред; вече съм я изхвърлил от системата си. Тя трябва да си замине и колкото по-скоро, толкова по-добре.
— Разбира се. Веднага ще намеря списъка с другите историци, за да не прекъсваме работата си.
