опита да отвори вратата, като я дръпна, но безуспешно. Катинарът й бе също толкова ръждясал, колкото и останалите й части. Тя се обърна, за да извика Никоу, но видя, че бе точно зад нея.
— Алфред ми даде ключа — каза той и бръкна в чантата, която бе взел от багажника на колата. От вътрешния джоб извади голям старовремски ключ. Мина покрай нея, за да сложи ключа в ключалката. Обърна го, но вратата не помръдна.
— По дяволите! — измърмори той и после отново опита. Този път Пейдж чу металическо щракване и катинарът се отвори.
— Велико! — плесна с ръце тя.
Никоу откачи катинара, а после бутна ръждясалата от годините порта. Тя също заяде, но след като напъна всичките си мускули на здравите си ръце, Никоу забута вратата в продължение на няколко минути и най-накрая тя се открехна със скърцане като врата на къща, обитавана от духове.
Пейдж влезе първа. Намери се в заден двор, също обрасъл с буйна зеленина, макар и открит отгоре. В единия ъгъл се издигаше фонтан с фавни и лудуващи нимфи и Пейдж се втурна към него да го разгледа. Стъпките й уплашиха огромен черен гарван. Високият му грак уплаши на свой ред Пейдж и тя отскочи назад.
Мраморът на фонтана бе потъмнял от годините и като двете нимфи, които изпразваха стомни във фонтана, бе в добро състояние. Басейнът бе пълен с повече солена вода, отколкото би се събрала след неотдавнашните дъждове. Мирисът на плесен във въздуха заедно с покривката от мъх от едната му страна и огромното количество вода в басейна показваше на Пейдж, че фонтанът се подхранваше от подземен извор!
Тя чу стъпки зад гърба си и се обърна.
— Някога трябва да е бил прекрасен — каза тя.
Никоу кимна.
— Изглежда, може отново да се възстанови, но работата на Алфред при мен го откъсва от това.
Зад фонтана Пейдж видя, че една разрушена, павирана пътека разделяше двора на две части. Камъните по нея бяха обрасли с мъх.
— Оттук ли? — попита тя.
Никоу кимна.
— Алфред каза, че си е спомнил два свода, които наподобяват този. — Той протегна ръката си и погледна пръстена. — Има една арка вън и няколко вътре.
Никоу показваше пътя. Пейдж усети острия мирис на бурените, които той стъпкваше по неравната пътека, и се закашля. Първата арка, която видяха, се издигаше над вратата в гранитната стена на къщата. Арката обаче не бе оцеляла през годините; половината от заоблените й форми все още се подаваха внушително отгоре, но по-голямата част от тях бе паднала на пътя им. Пейдж не можеше да прецени дали в свода имаше нещо, което наподобяваше на скъпоценните камъни в пръстена с печат; всяка прилика отдавна бе заличена.
Никоу разгледа арката, като прокара ръце по грубата, изронена стена. Докосна каменната част. Под пръстите му се разпадаха късове.
— Съмнявам се, че това е тя — каза най-накрая той.
Обиколиха арката, после продължиха нагоре по пътеката, докато не стигнаха до дървена врата. Не бе издържала на годините; част от нея бе изгнила. Без да я отключва, Никоу пъхна ръка в дупката и бутна с всички сили. Вратата се отвори лесно.
— Искате ли да ме изчакате навън? — попита той и надникна вътре. — Не изглежда много приятно.
— Не и докато съм жива! — Пейдж не възнамеряваше да бъде откъсната от търсенето на съкровището, когато беше вече стигнала твърде далече. При все че… — Какво виждате вътре? — попита с трепетен гласец тя.
Той й се усмихна лукаво.
— Паяжини. Надявам се, че не ви е страх от паяци. Трудно ще ни е да ги различим в тъмното. Дано поне са по-малки от плъховете.
Пейдж сподави трепета си и отказа да се хване на въдицата.
— Няма проблем. Просто ще ви следвам.
Той се засмя, но влезе пръв вътре.
Мястото бе изпълнено със сухата, задавяща миризма на прах, натрупан през вековете. Никоу не бе я излъгал за паяжините; те бяха навсякъде. Дебел слой мръсотия покриваше пода и Пейдж подозираше, че Никоу бе също прав и за плъховете.
Но сега не беше време да се плаши. Плъховете щяха да се изплашат повече от нея, отколкото тя от тях… поне така се надяваше. И тя бе много по-голяма от паяците. Те нямаше да я закачат — но все пак тя постави ръка на главата си, за да узнае точно кога я нападаха отгоре.
Двамата бяха влезли в някаква огромна зала — тя се огледа наоколо в мъжделивата светлина, хвърляна от почти счупените стъкла на прозорците. Не можеше да вижда надалеч в сивия мрак.
— Ето. — Никоу бръкна в чантата и извади два големи фенера. — Едно полезно нещо от престоя ми в Съединените щати бе членството ми при скаутите. Винаги съм подготвен.
Пейдж само се молеше да беше така. Но тя с радост взе предложеното й фенерче. Включи го и насочи насам-натам само за да освети плътната пелена от паяжини, която се простираше навсякъде наоколо.
Може би идеята да дойдат тук все пак не бе добра.
Но Никоу я хвана здраво за ръката, така че и двамата сграбчиха дръжките на чантата.
— Хайде! — Със свободната си ръка той си проправяше път през паяжините. — Мисля, че виждам нещо.
Поведе я към врата, която водеше извън залата. Черното пространство зад нея изглеждаше отблъскващо. Може би, си помисли Пейдж, той трябваше сам да разгледа наоколо. Тя можеше да пази на вратата срещу мародери, огромни чудовища и други подобни.
— Тук — каза той. — Това може да бъде! — Той се откъсна от нея и извади фенерчето си от чантата. Насочи лъча му нагоре. Вратата беше висока и широка — и украсена с дебела каменна арка.
Пейдж успя да различи формата й под светлината на фенерчето. Вместо черните камъни, използвани за останалата част на арката, най-отгоре се забелязваха цветни камъни. Бяха квадратни — червени, бледо сиви и лилави. А над тях се извиваше ред от по-малки, лилави камъчета.
— Хей! — извика Пейдж. Тя сграбчи ръката на Никоу, вдигна я високо и насочи своя лъч към пръстена. Нямаше никакво съмнение; беше със същата форма.
Тя се отскубна от него и огледа наоколо.
— Къде могат да бъдат скрити Легендарните? — прошепна тя.
— На някое място, което не бие твърде много на очи — отвърна Никоу. — Иначе Алфред, който ги е скрил, не би ги държал на приземния етаж, който е така достъпен за непознати.
Той прокара ръцете си по формите от едната страна на арката. Тук камъните, които не бяха изложени на стихиите на времето, се бяха запазили.
Като преглътна отвращението си да докосва каквото и да било, покрито с паяжини, Пейдж също започна да опипва стената. Тя бе груба, студена, покрита с лепкави паяжини.
Не бе сигурна колко време стоеше там и изследваше стената. Бе изгубила представа за времето. Навярно и Никоу също.
Отиде до едната страна на арката, после застана точно под арката и започна да разглежда вратата.
И тогава тя го напипа — тесен процеп. Само човек, който би милвал камъните, можеше да го забележи. Но Пейдж успя. Пъхна два пръста вътре и напипа гладка метална издатина.
— Никоу, тук има нещо!
Той веднага дойде при нея и я хвана за рамената.
— Какво има?
— Не съм сигурна… — Тя се мъчеше да отмести малкото резе. Не се помръдваше. Провря трети пръст вътре — само три можеха да влязат. Като успя да премести пръстите си до горната част на резето, тя се съсредоточи да го бутне надолу. И стана! Разнесе се дразнещ, стържещ звук, сякаш една скара се търкаше в друга.
