— Не е зле — до този ден.
— Мога ли да ви помогна с нещо? — Бедният човечец изглеждаше оживен, но не я погледна право в очите.
— Разбира се — отвърна тя. — Елате с мен в библиотеката.
В края на краищата денят не бе напълно пропилян. Руди й помогна да свърже всяка приказка, която тя бе чула, с другите. Той самият бе изучил повечето от тях и знаеше за произхода им, независимо дали се основаваше на действителни исторически личности или митове, взети от други култури.
Пейдж проявяваше по-голям интерес към хората, които наистина са живели и чиито истории надрастваха собствените им дела. Това бяха личностите, на които щеше да се съсредоточи в рекламната си брошура. Кой турист не би устоял на изкушението да посети страната, където някога е летял Орела? Където изгубените съкровища на короната съдържат ключа за оцеляването на новия принц?
Където посетителите бяха поканени да участват в състезание, в което да помогнат на принца да си избере царствена булка, без значение колко против можеха да бъдат неговите поданици?
И без значение също какво страдание можеше това да причини на една невзрачна негова служителка.
През следващите няколко дни Пейдж не видя принца. Това добре я устройваше — нали така?
Тя почти не видя и Алфред. От време на време се чудеше дали той бе накарал Никоу да му покаже пръстена с печат, дали познанията му за Даргентия и нейното минало не му бяха дали чрез скъпоценните камъни на пръстена ключ към скривалището на Легендарните.
През цялото това време бе заета със своето разследване. Все още картотекираше съдържанието на кутиите, посещаваше даргентийците въпреки продължителното мрачно време и работеше върху брошурата често с безценната помощ на Руди.
От време на време Шарлот и Алфред също се отбиваха при нея. Но никога Никоу. Но това бе чудесно за Пейдж. Тя не знаеше какво да му каже. Особено сега, след като го бе възбудила с блясъка си.
Въпреки това искаше й се той да бе обсъдил с нея по-нататък какво би могло да бъде значението на пръстена. Времето неуморно напредваше. Как можеше тя да му помогне да намери Легендарните преди бала? Алфред със сигурност щеше да я уведоми, ако вече ги бяха открили.
Бе разпитала всички — роднините на Никоу и поданиците му за всичко, което можеха да знаят за четвъртитите скъпоценни камъни с цветовете на даргентийското знаме. Никой не можа да й каже нещо, което да й помогне.
Придоби навика да поръчва на Мейбъл подноси с храна. Очевидно принцът се бе разпоредил, че това бе приемливо, защото никога не молеше за присъствието й, даже и на вечеря.
Докато не изминаха няколко дни от фиаското в спалнята на Никоу.
Беше се потопила в съставянето на чернова на брошурата, когато един плътен дълбок глас я прекъсна.
— Време е за вечеря, Пейдж — каза принцът.
Тя изтръпна. Дъхът й спря. Какво трябваше да каже? Как трябваше да се отнесе към него?
С прехапани устни, тя продължи да се взира в монитора с невиждащ поглед. Пръстите й трепереха върху клавиатурата. Потрепването им, макар и не толкова ритмично сега, не престана.
— Благодаря, но не мога да прекъсна.
Стъпките му отново отекнаха върху дървения под по ориенталските килими.
— Достатъчно ме пренебрегвахте. Присъединете се към нас тази вечер. Може да се върнете към работата си след вечеря.
Кой кого бе пренебрегвал? Пейдж рязко сведе глава, затвори очи и забави пръсти. Мисълта и без това вече бе прекъсната. Погледна към него. Никоу се надвесваше над нея с големите си ръце, положени на тесния ханш. Забеляза, че той не носеше пръстена с печат. Както винаги неговата мъжественост, подчертана от мириса му на есенни листа и цитрусови плодове, я възбуди. Но като пренебрегна радостта си, че отново го виждаше, тя се съсредоточи върху раздразнението си заради арогантността му. Това бе единственият път за самосъхранението й.
— Разбира се, ваше височество. — Тя стана и направи абсурден реверанс, като хвана края на тениската си поради липсата на пола.
Дълбоките му, тъмни очи се присвиха, когато той авторитетно вдигна брадичката си напред.
— Бързате да използвате титлата ми.
Тя почувства, че цялата се изчервява. Преди няколко нощи бе назовавала титлата му и различните й варианти по един блестящ начин, за да го впечатли. Сега я бе изрекла със сарказъм.
— Разбира се, че съм впечатлена, че сте принц.
Той се намръщи и когато отново заговори, тонът му бе леден.
— Радвам се да чуя това. Толкова се радвам, че ви давам избор: ще дойдете ли на вечеря или не?
Разбира се, че него не го бе грижа дали тя присъстваше там или не — освен като доказателство, че той упражняваше своята власт над нея.
— Благодаря — отвърна със спокоен глас тя, когато една вълна на тъга внезапно я задави. — Ще остана тук. Имате ли нещо против да помолите Мейбъл по-късно да ми донесе поднос?
— Да, имам. — Той напусна стаята.
Пейдж отново погледна към монитора, но не виждаше от стичащите се по лицето й сълзи. Изтри ги, докато препрочиташе последните изречения, които бе въвела. С огромно усилие се върна към работата си.
По-късно, когато очите й отново се размазаха от изтощение, осъзна, че бе гладна. Верен на думата си, Никоу не бе наредил на Мейбъл да й донесе поднос. Нямаше значение; тя щеше да хапне каквото бе останало в кухнята, после щеше да отиде при рова, за да нахрани гъските и лебедите.
Когато стигна до кухненската врата, откри, че бе заключена. Червата й куркаха от глад. Тя излезе през главната врата, заобиколи замъка, но външната врата на кухнята също бе заключена.
По дяволите този праисторически, полудял принц! Той я наказваше за неуспеха си да я подчини на желанията си.
Или може би така й отмъщаваше за това, което се бе случило преди няколко нощи.
Може и да си заслужаваше шамара. Все пак тя не възнамеряваше да се качи при него и да хленчи за храна.
Реши, че нямаше да му достави това удоволствие. Избяга в стаята си.
Беше гладна. Как щеше да заспи с празен стомах?
— Милисънт! — извика тя.
Глава тринадесета
Един стълб блещукащ звезден прах се завъртя до леглото. Разнесе се ароматът на люляци.
— Здравей, Елеонора — каза сладък трепетен гласец.
Веднага щом старата фея се появи, Пейдж пристъпи към нея и я хвана за студените ръце. Яркозеленият потник на Милисънт гласеше: ВЪЛШЕБСТВО ЛИ? БИС!
— Милисънт, ще те помоля за една огромна услуга.
Малките й кръгли очички гледаха мило, макар и подозрително.
— Каква е тя, скъпа?
— Гладна съм. Можеш ли да ми дадеш храна?
Сбръчканото й чело се смръщи.
— Това не влиза точно в задълженията ми на вълшебна кръстница, но…
— По дяволите! — Пейдж пусна ръцете на Милисънт и се изправи на пръсти, за да сплаши крехкото същество по начина, по който Никоу обичаше да надвисва над нея. — Осмелих се да не се подчиня на заповедите на принца, който ти ми избра, и той ме изпрати да си легна, като ме лиши от вечеря. И всичко, защото… защото аз се осмелих да разчитам на магиите ти. Всичко, което искам сега, е да си свърша работата и да се върна вкъщи. Твоята вълшебна приказка е пълна с…
— Престани! — Милисънт се намръщи и се отдръпна от Пейдж. Протегна ръце. От върха на пръстите й
