Само ако можеше да се убеди в това.
Най-накрая двата танца свършиха. Никоу се огледа наоколо. Елеонора бе в най-далечния край на дансинга. Забеляза как Алфред се насочи към нея през тълпата. Лакеят й каза нещо и тя се усмихна на Никоу и тръгна към него.
С крайчеца на окото си Никоу забеляза, че Мейбъл стоеше до вратата. Алфред също я видя и се завтече към нея.
Но вниманието на Никоу бе привлечено незабавно от принцесата. Меката светлина в Парадната зала само подчертаваше красотата на принцесата, която се приближаваше към него. Дългата й до земята рокля подчертаваше съвършените й женствени форми. Набраното й деколте изкусително разкриваше млечнобялата й кожа. Тя имаше съвършена уста с пълни розови устни, които бяха леко открехнати. Скулите й бяха високи, а брадичката й — решителна.
Само ако можеше тя да излезе от сянката и той да я огледаше по-добре.
Преди жената да го доближи, Алфред отново изтича до нея и двамата заедно стигнаха до Никоу.
— Мога ли да говоря с вас, сир? — попита той и хвърли извинителен поглед към принцесата.
С разярен поглед към лакея си, Никоу го последва.
— Какво става? Искам да танцувам и този последен…
— Съжалявам, ваше височество, но сега трябва да започнем с вечерята. Всичко е планирано точно за девет часа, а вече сме закъснели с няколко минути. Някои от кралските особи вече се сърдят заради нарушението на протокола, а и готвачката се безпокои, че някои от ястията ще се развалят.
Но валсът ще трае само три минути. — Той искаше да види близо до себе си привлекателната Елеонора.
— Всичко е наред — каза един сладък, мелодичен глас зад гърба на Никоу. Принцесата го бе последвала.
— Ще запазя правото си на танц за след вечеря, нали така?
— Разбира се — каза Никоу, като се опитваше да я заобиколи, за да я види по-добре. — Вие ще ме придружите за вечеря, нали?
— Разбира се.
Но Алфред сграбчи Никоу за лакътя, преди той да успее да се извърне.
— Има няколко други важни дела, за които първо трябва да се погрижите, ваше височество. В залата. Може ли аз да придружа принцесата до масата?
Дали не беше това намесата на Едуард? Той огледа балната зала. Сребърната лисица си бъбреше приятелски с едно семейство от Финландия.
— Това е само един сблъсък между две личности — прошепна Алфред. — Но няма да има вечеря, ако вие не се намесите.
С ръмжене, което Никоу почти не се постара да прикрие, той се наведе към принцесата.
— Моля, позволете на Алфред да ви въведе в трапезарията — каза той със стиснати зъби и забърза към вратата.
Той премигна на ярката светлина отвън, в коридора. Там стоеше Мейбъл с Елкинс, шефа на охраната. На Никоу отне само няколко минути, за да разреши спора им. Той нареди Елкинс и подчинените му да напуснат кухнята. После направи комплимент на Мейбъл за апетитния аромат на храната, който се усещаше в залата от кухнята, и й поблагодари за търпението. Най-накрая я помоли да сътрудничи на Елкинс.
Дойде време да се завърне на бала. И да говори с принцеса Елеонора.
Тя стоеше сам-самичка на входа на Парадната зала, преградена от останалата част за вечерята.
Той се отправи към нея. Едва се сдържаше, за да не затича. Сърцето му се разтупкваше бясно при мисълта, че бе намерил принцесата, подходяща за женитба.
Тя го наблюдаваше — тази жена, за която може би щеше да се ожени. Чужденка. Може би той залагаше бъдещето си. Та тя бе само една непозната.
Красива непозната — но тя не бе неговата забавна и весела Пейдж.
Забави крачка, когато чувствата му отново се засилиха.
Когато най-накрая стигна до Елеонора, той каза:
— Altesse — после повтори на английски език: — Ваше височество — и протегна напред ръка. Тя положи ръката си в неговата и той се наведе, за да целуне меката й гладка кожа. Парфюмът й му напомни за екзотични пътешествия и страстни нощи.
Той затвори очи само за миг. Не усещаше аромата на бебешка пудра.
Бързо поведе принцесата, уплашен, че тя можеше да усети тъжното му настроение. Тя направи елегантен реверанс и каза с лек, задъхан глас:
— Ваше височество.
Той я погледна, когато тя се изправи. За нещастие, тази част на залата беше още по-тъмна.
В мрака очите й, изглежда, притежаваха необичайния златист оттенък на зеленото. Те го гледаха с неописуемо вълнение, сякаш тя считаше бала за шега, която двамата си споделяха.
В нея имаше нещо познато. След миг той осъзна какво бе то; тя му напомняше за Пейдж.
Но тя не можеше да бъде Пейдж. Не носеше очила. И нещо повече, той бе забелязал, че докато вървеше, тя се поклащаше съблазнително. Тя винаги изглеждаше самоуверена, дори когато бе спокойна — нещо, което никога не бе забелязвал у Пейдж.
Позитивно мислене, си каза той. Неговата упорита историчка нямаше да се появи на бала. Така му бе казала тя.
Неговата историчка? Думите отекнаха в главата му. Тук, изправен всеки момент пред трудния избор, който трябваше да направи, който щеше да промени целия му живот, той осъзна, че Пейдж Конър бе пленила сърцето му.
Но слава на Бога, принцесата бе привлякла вниманието му.
— Принцесо Елеонора — каза той, — ще вечеряме ли?
Когато тя кимна в съгласие, той протегна към нея ръка на нивото на гърдите си. Тя грациозно постави своята ръка и той я въведе в трапезарията.
Там масите бяха наредени в дълги прави редици, а една схема на местата на входа упътваше гостите къде да седнат. Тук светлината бе дори по-оскъдна, отколкото на входа, защото главното осветление се състоеше от блещукащи свещи.
— Не мисля, че съм записана — каза принцеса Елеонора и се наведе, за да погледне в списъка. Говореше английски език с някакъв екзотичен глас! Монтебикски, си помисли той.
— Провалих партито ви — продължи тя.
— Никога преди не съм срещал по-привлекателна натрапница — каза той. — Ще седнете ли на моята маса?
Тя докосна ръката му. Думите й прозвучаха с искреност, която му донесе наслада.
— В този момент не бих искала да съм никъде другаде на света.
— Даже не и в Монтебик?
— Моята родина е едно чудесно място — призна тя, — но аз я напуснах, за да се срещна с вас. Сега съм много доволна, че го направих.
Той се усмихна, а после отново взе ръката й в своята. После я настани на мястото й и се извини. Потърси Алфред.
— Трябва бързо да ми направите една справка — каза той. — Искам да зная всичко за Монтебик и неговата кралска фамилия. Принцеса Елеонора си призна, че е дошла без покана. Защо не сме я поканили? Може ли тя да е самозванка?
— Ако е такава, то тя е прекрасна самозванка — каза Алфред и се усмихна. — Ще проверя в Кралските фамилии на света на Бърк. И ще се опитам да открия дали Монтебик има програма за чуждестранна взаимопомощ.
Никоу се завърна на мястото си до принцесата и се обърна към нея:
— Приемете моите извинения за това, че ви оставих, макар и за миг, сама.
Блещукащите свещи хвърляха трепкащи отблясъци по млечнобялата й кожа и по роклята й. Очите й изглеждаха меки, зелени, със златист оттенък.
— Вашето отсъствие само ме накара да копнея за момента, когато отново ще се видим. — Усмивката
