превърна думите й от сериозни в подигравателни.
Може би той щеше да хареса празнословието на тази очарователна принцеса.
Въпреки че щеше да му липсва сериозността на неговата сладка историчка.
Семейството на Никоу също бе на неговата маса: Шарлот, Руди и Сюзън. Всеки от тях си бе избрал компаньон за вечеря. Компаньонката на Руди бе русата Грета с дълги крака, една от гостенките, с която вечеряха предишната вечер. Тя носеше рубиненочервена рокля с бюстие. Сюзън си бе избрала брата на принцеса с българско потекло, представен й като принц Михаил. Бе висок, с необикновено гъсти, кестеняви вежди. Изглеждаше очарован от думите на Сюзън, докато погледът му падаше върху дълбокото деколте на лъскавата й рокля. Сумракът в стаята бе добре дошъл за него.
До него седеше Едуард. Той се бе задълбочил в разговора си с член на британското кралско семейство — жена, която носеше огърлица от диаманти.
Никоу забеляза усмихнато с каква радост повечето от гостите приеха като сувенир по един екземпляр от брошурата, поставена на всяко място. Много от тях я бяха виждали и преди, разбира се, но не така официално поднесена; тя бе изпратена навсякъде по света, за да оповести за бала. Все пак той трябваше да уведоми Пейдж… тя самата трябваше да присъства тук, за да види с очите си!
Но тогава как той щеше да се съсредоточи върху задачата си да омае една принцеса?
Може би въпреки всичко не бе успял. Мислите му все се въртяха около Пейдж.
Никоу взе чашата си с вино и вдигна тост толкова тихо, че само принцесата го чу:
— За Монтебик. — Отпи. Виното бе благоуханно, достатъчно старо „Каберне“ от специалните му запаси.
Принцеса Елеонора вдигна чашата си.
— За Даргентия и нейния най-мил принц, който ми позволи да разваля бала му.
Никоу се засмя, но само за миг. Той се втренчи в принцесата, докато тя доближи чашата до устните си и отпи.
Очите й и за момент не се откъснаха от неговите. Когато изпи чашата до дъно, тя облиза с език пълните си устни. Влагата върху тях блестеше на светлината от свещите. Той бързо извърна поглед с чувството, че изневеряваше на Пейдж.
Колко абсурдно, си каза той. Пейдж не можеше да има значение в държавните дела.
Но тя имаше.
Измъчен, той се зарадва на влизането на цял взвод даргентийци с униформа, които им сервираха първото блюдо — вкусен бульон.
— Прекрасно — каза принцесата, след като изискано опита от супата.
— Но не и наполовина толкова прекрасно, колкото сте, самата вие — насили се той да каже, решен да насочи цялото си внимание към принцесата.
Тя му хвърли самодоволен поглед, а после постави лъжицата на чинийката до купата си.
— Разкажете ми нещо повече за Монтебик — каза Никоу. — Трябва да си призная, че не зная нищо за тази страна.
Тя сви деликатните си рамене под ефирната рокля.
— Боя се, че много малко хора знаят за нея, както и за нещастната Даргентия, докато вие не я освободихте.
Сърцето му заби от гордост. Тя продължи:
— Монтебик е малък остров в Средиземно море. Някога, преди много години, той бе независима държава, но сега е част от Италия.
Той не можеше да си представи къде се намираше това. Огледа се. Алфред го нямаше. Никоу се надяваше, че щеше да донесе и карта заедно с информацията за тази чудесна принцеса и нейната родина.
— Какво ще кажете за бъдещето на Монтебик? — попита той. — Не искате ли да възвърне свободата си?
Очите на Елеонора помръкнаха.
— Аз не съм вие, ваше височество. Не притежавам като вас таланта да водя дипломатически преговори, за да освободя родината си, нито пък нужните пари, за да я превърна в просперираща, независима държава. Не, родината ми трябва да остане такава, каквато е.
— А какво ще кажете, ако ви помогна? — прибързано предложи той. В края на краищата тази можеше да бъде принцесата, с която щеше да се свърже в брачен съюз. — Бих могъл да посетя страната ви, може би през следващата седмица. Мога да се заема с преговорите. Вашата страна и моята ще станат съюзници и аз ще ви помогна да възвърнете независимостта си.
По прекрасното лице на принцеса Елеонора премина сянка на уплаха. Та сведе глава само за миг, а после отново я изправи. Това движение му бе познато…
Това бе Пейдж! Никоу почти бе сигурен в това, но той запази самообладание и остана напълно спокоен.
Едно младо даргентийче им сервира ястие от риба, но той почти не му обърна внимание. Вместо това се взираше в жената до себе си, като се опитваше да види озареното й от светлината на свещите лице, когато се обърна да поблагодари на сервитьорката.
У него се надигна гняв, първо едва забележим, а после почти необуздан. Като си помислеше, той дори изпитваше вина, че бе проявил интерес към друга жена.
Но не можеше да бъде някоя друга; това трябваше да бъде Пейдж.
Колкото повече разсъждаваше върху ситуацията, толкова повече нарастваше гневът му.
Сега, след като бе сигурен коя бе жената, той трябваше да знае: каква игра играеше тя?
Пейдж бе казала, че не иска да има нищо общо с бала, и все пак бе тук. Той я бе поканил да дойде като самата себе си, а тя бе избрала да се представи като принцеса.
Той, разбира се, щеше да изясни на всеки един целта на бала: щеше да си намери знатна булка. Нима Пейдж бе тук като самозванка, за да го накара да й обърне внимание? Може би дори да я ухажва и да се ожени за нея? Колко дълго тя си мислеше, че щеше да поддържа този фарс?
Дяволите да я вземат! След предишното им недоразумение той й бе повярвал, че тя не искаше короната му. Но може би въобще не бе имало недоразумение. Ето, той сега бе тук, залепен за нея като влюбен младеж, но тя бе просто като всяка друга американка, която той някога бе срещал. Още по-лошо. Поне те си признаваха честно, че се опитваха да хванат в брачните си окови принц.
Той умишлено поддържаше гнева си, за да не се изпари. Пейдж го бе подвела, това поне бе сигурно.
Със свръхчовешко усилие запази гласа си спокоен.
— Преди малко бяхте права. Може би пренебрегвам другите си гости.
Той стана и започна да обикаля другите маси, като остави Елеонора/Пейдж да седи сама на масата. Усети как погледът й го следваше, но когато се върна, видя, че тя бе започнала разпален разговор с огромния, несръчен принц Михаил от дясната си страна. Как тя успяваше да не втренчи погледа си в странно събиращите се по средата на челото му вежди?
Всички бяха приключили с ястието си от риба. Приборите бяха прибрани, но друго ястие не сервираха. Никоу тръгна към кухнята, за да провери какво ставаше с храната.
Когато напусна Парадната зала, чу стъпки след себе си. Той се озърна. Нервите му бяха изопнати до краен предел.
Принцеса Елеонора го бе последвала.
— Надявам се, не възразявате, ваше височество — каза тя, — но исках да разгледам по-подробно замъка ви. И освен това — снижи глас тя, — започнахте да ми липсвате.
Какъв бе този глупав флирт? Все пак Никоу усети как пулсът му се учести. За човек, който се преструваше да бъде тих и срамежлив, Пейдж със сигурност играеше добре игричката си. По дяволите, той вече бе увлечен по нея.
Ако това бе самата тя. Може би това не бе истинската Пейдж Конър.
Но защо тогава се правеше на принцеса? За да привлече вниманието му ли?
Тогава защо се променяше сега?
В кухнята той съзря Мейбъл с бялата си шапчица да се смее неудържимо с един едър, запотен
