доставчик. Тя забеляза Никоу.
— Всичко е наред, принц Никоу — увери го тя. — Следващото блюдо ще бъде сервирано след момент.
Той й поблагодари и се обърна, за да си върви, когато видя Пейдж зад себе си.
— Върнете се на масата — й каза той, като се почуди дали въобще тя щеше да го послуша. Като Пейдж Конър, тя не приемаше заповеди.
Той се отправи към стълбите за избата. Трябваше да провери доставката на вино. Двама млади даргентийци носеха нова каса с бутилки вино.
— Добре. — Той им направи път, докато те се насочваха към кухнята. Когато се обърна, разпозна един от хората на Елкинс, който се разхождаше в залата, и отвърна на поздрава му. Жестът означаваше, че всичко бе наред.
А точно зад него бе Пейдж. Тя го следваше навсякъде.
Тогава разбра. Може и да играеше някаква своя игричка, за да го плени, но имаше нещо повече, и той знаеше какво бе то. Тя го следваше като сянка, за да не остане и за минута сам през нощта на бала. Пейдж Конър се опитваше да го защити!
Това бе смешно. Какво можеше да стори тя, ако подстрекаваните от Едуард даргентийци наистина създадяха проблем?
Но все пак през цялото му тяло премина топла вълна; усети някакво задоволство. Той поглади брадата си, докато размишляваше как да постъпи с нея.
А защо да не продължеше играта заедно с нея? Все още се налагаше да опознае другите млади дами, за да си избере принцеса за булка, но можеше също и да се позабавлява с принцеса Елеонора.
— Да се върнем на масата — предложи й той ръката си.
Когато тя го хвана, от мястото, където го бе докоснала, премина по цялото му тяло топлина. Той чу цигулки, но балът все още не бе възобновен. О, Пейдж, помисли си той. Защо трябваше да усложняваш нещо, което бе така просто?
Глава двадесет и трета
Тя го бе направила!
Не, за да бъде точна, Милисънт го бе направила. Не само че вълшебната кръстница на Пейдж се бе появила точно в момента, когато тя наистина се нуждаеше от нея, но феята бе действала точно както Пейдж бе пожелала.
Но какво, по дяволите, тази вълшебна супержена правеше, като си играеше с Алфред?
Е, добре, после щеше да се погрижи за това. Разбира се, сега Алфред знаеше някои от тайните й, но и тя самата знаеше тайната му.
Сега тя, обикновената Пейдж Конър от Съединените американски щати, вечеряше в Парадната зала на даргентийския дворец на бала на един принц. Роклята й бе елегантна. Косата й бе съвършено фризирана и прихваната с една ослепителна диадема. Носеше контактни лещи със зелен оттенък, като очите й нито се насълзяваха, нито премигваха често. В малко вътрешно джобче на роклята, тя носеше медальона с лебеда, ей така, за късмет. Беше си преправила гласа само малко и сега сама не можеше да разпознае собствената си интонация. Всичко бе съвършено.
Поне засега. Милисънт, която щъкаше около нея и оглеждаше вълшебството си, я бе предупредила както обикновено.
— До полунощ, Елеонора — й бе казала тя. — Знаеш как стават нещата. Запомни: трябва да се върнеш тук точно преди дванадесет часа. Една секунда след това и всичко ще възвърне обичайния си вид.
Точно както при случая с блясъка, когато тя за първи път едва не бе съблазнила Никоу. Или той почти я бе съблазнил — не бе напълно сигурна кой кого.
И сега тя бе тук. Пред нея се простираше величествено украсена маса, с фина ленена покривка, скъпи, кристални чаши и изящен порцелан. На всяко място бе оставено по едно копие от специалното издание на нейната брошура, подвързана с пергаментова кожа, напечатана с изящни букви, със страници, зашити една за друга със сребърен конец. С тежка, сребърна вилица тя отхапваше от вкусен гълъб, пълен с ориз и гъби. Като фон се разнасяха звуците на старинни мелодии.
Но най-голям интерес от всичко наоколо представляваха хората. Бе заобиколена с представители на всички кралски фамилии в света. Даже разпозна сред тях някои популярни особи — семейство Грималди от Монако и няколко членове на фамилията Уиндзор от Обединеното кралство.
Отгоре галерията бе препълнена с оживени туристи. Непоколебими, но приятелски настроени даргентийци всяваха ред сред зрителите отгоре; туристите се редуваха на перилата на балкона да наблюдават романтичната сцена, която се разиграваше долу на дансинга. Пейдж се питаше дали някой от тях не бе прозрял през маската й, че тя не бе с по-благородна кръв от тяхната собствена. Но тя се съмняваше в това.
А до нея седеше принц Никълас, принцът на Даргентия. Ако преди го бе считала за красив, то сега той изглеждаше великолепно в бялата си риза с жабо и червената лента, обсипана с ордени, които подчертаваха още повече широката му гръд. Той изглеждаше съвсем като принц, какъвто в действителност си и беше — съвършен във всяко едно отношение с царствената си осанка.
Той я смяташе за принцеса Елеонора от Монтебик. Въпреки че никога не бе вярвала, че Люис Лейн не можеше веднага да разпознае в лицето на Супермен Кларк Кент, Железният мъж никога не бе имал вълшебна кръстница. Пейдж бе помолила Милисънт да я омагьоса до неузнаваемост. А от начина, по който Никоу я гледаше, ставаше ясно, че той дори не подозираше, че тя бе обикновената Пейдж Конър.
Тя се усмихна и погледна в чинията си.
— Харесва ли ви ястието? — Нежността в дълбокия му баритон превърна този обикновен въпрос в истинска милувка за ухото й. Все пак в него имаше нещо, което тя не можеше да разбере. Дали не бе фалш или очарование? Каквото и да беше то, тя не го бе чувала преди.
— О, да. — Тя извърна глава и премигна. — Но още повече ми харесва компанията.
Чувстваше се чудесно. О, дали Милисънт най-накрая бе успяла!
Не само че тя наистина изглеждаше като принцеса Елеонора — за втори път в живота си тя наистина изглеждаше блестящо.
Разбира се, това нямаше да трае дълго време. Тя се намираше тук само заради безопасността на Никоу. За да го убеди, ако поданиците му се разбунтуваха и настояваха да се придържа към легендата, че най- добре за всички щеше да бъде, ако пренебрегнеше поне за миг ината си и се съгласеше с тях.
Едуард седеше на тяхната маса и флиртуваше с една от принцесите. Тя и него можеше да държи под око, но може би той бе планирал „бомбата“ да се взриви автоматично, без неговата явна намеса.
Тя щеше да остане нащрек, при все че бе възможно това за Едуард да е само слух или даргентийците, които се бе опитал да разбунтува, да не го бяха послушали. Може би нищо лошо нямаше да се случи в тази прекрасна нощ.
Но за всеки случай и само за тази нощ тя бе принцеса. Принцеса Елеонора от Монтебик.
Но точно след ястието от риба тя преживя нещо неприятно. Никоу грубо я бе изоставил. Нима той толкова бързо я бе разпознал?
Тя го бе последвала, за да се убеди, че нямаше да бъде сам, ако го нападнеха разгневените му поданици. Изглеждаше радостен, че я виждаше. И я бе поканил да се върнат заедно на масата.
Не, той не можеше да е узнал играта й — въпреки че възможността за това някак си я дразнеше. Смяташе го за прозорлив, но той не се различаваше от повечето мъже, заслепени от красивите финтифлюшки и блясъка.
За всеки случай тя измисли начин, за да го изпита.
— Този памфлет за миналото на Даргентия е очарователен. Вие ли го написахте?
— Не, наех един виден историк от Съединените щати да свърши тази работа. — Тонът му бе безизразен и той продължи да яде. Нима това бе всичко, което можеше да каже за нея?
— И доволен ли сте от този историк? — Тя сви изящните си рамена, когато любопитният му поглед падна върху нея. — Може и да поискам също такъв памфлет за Монтебик.
Монтебик съществуваше наистина; Милисънт я бе уверила в това. Това бе мъничък Средиземноморски
