музиката. Просторната зала се загря от топлината, излъчвана от всички тези движещи се хора. От време на време я лъхваше мимолетният мирис на скъп парфюм.
Михаил очевидно щеше да бъде щастлив от възможността да бъде неин партньор през останалата част от вечерта. Но тя откри, че щеше да бъде почти невъзможно да наблюдава Никоу, докато кимаше в ритъм след танцовите стъпки на Михаил.
А тя бе тук само за да наблюдава Никоу.
И така, тя си избра нов кавалер. Съзря Руди на дансинга да танцува с дългокраката Трета. Като благодари на Михаил, тя се извини и се насочи към братовчеда на Никоу.
За щастие, той стоеше близо до Никоу, който отново бе сменил дамата си. За нещастие, тази дама бе една великолепна брюнетка. Никоу изглеждаше прехласнат от разговора си с нея.
Все пак, когато Пейдж мина покрай него, той извърна поглед към нея. Очите им се срещнаха и нещо недоизказано премина през тях. Вълна от топлина обля Пейдж.
Сигурно и той усети магнитното привличане помежду им. Тя отвори устни, като се опитваше да каже нещо.
Но погледът на Никоу се върна към жената в прегръдките му. В очите на Пейдж се появи мъка.
Тя се съвзе. Време бе отново да заблести.
Руди я забеляза над голото рамо на Грета. Пейдж стоеше спокойна, усмихваше се кокетно и после свеждаше поглед. Преструваше се, че наблюдаваше някой друг, което не бе трудно за нея, защото бе истина. Но тя знаеше точно къде бе Никоу — наблизо, с красивата брюнетка в обятията си.
Когато песента свърши, Руди се поклони и извини пред Грета. Той се доближи до Пейдж. Очите му шареха по каменния под на балната зала.
— Принцесо Елеонора — заекна той, — мога ли да танцувам с вас следващия танц?
Пейдж запърха с клепки, сякаш той можеше да забележи това.
— Ще бъда очарована.
Въпреки че той нямаше изящни маниери, Руди бе изненадващо добър танцьор — при все че не толкова добър, колкото Никоу. Той я въртеше в прекрасни кръгове, с които се промъкваха сред многобройните други танцьори. Музиката бе нежна, ритъмът — класически, и Пейдж танцуваше щастлива с обикновено срамежливия братовчед на принца.
Най-хубавото бе, че тя остана близо до Никоу и дразнещо красивата му дама.
— Даргентия е прекрасно място — каза тя замечтано, но с достатъчно висок глас, за да я чуе през музиката. — Колко ли щастлив се чувствате да живеете тук и да сте роднина с принц Никълас.
— Да, Очарователният принц. Всички даргентийци се гордеят с него.
— Но… — отвърна Пейдж — усещам някакво „но“ в гласа ви.
— О, не, принцесо — бързо я опроверга Руди, без да среща погледа й. — Ако вие станете избраницата на нашия принц, ще бъдете много щастлива.
Тази идея породи у Пейдж искрица надежда, която премина през нея, макар и само за миг. Тя моментално си спомни коя бе и защо бе тук. Принцеса Елеонора бе също такъв мит, каквито бяха толкова почитаните от даргентийците легенди, а принц Никоу бе решен да се ожени единствено за булка със синя кръв.
Все пак тя реши да изпита Руди още малко.
— А какво ще кажете за легендите, за които толкова много съм слушала? Тези, които казват, че той трябва да открие изчезналите съкровища на короната, а после да се венчае за обикновена жена.
Руди отговори тактично:
— Има хора, които наистина считат, че легендите трябва да се следват дословно. Но всички са сигурни, че Никоу взема интересите на даргентийците присърце.
— Даже и ако той не се подчини на легендите?
— Той ще стори правилното нещо, принцесо Елеонора, каквото и да се окаже то.
Радостна да се увери в неизменната вярност на Руди, тя си помисли дали да не му се довери.
Но това би означавало да разкрие вълшебството на Милисънт, тъй като иначе Руди със сигурност нямаше да повярва, че ослепителна принцеса пред него бе обикновената Пейдж Конър. А опазването на тайната бе едно от многобройните правила на Милисънт.
Правило, което самата вълшебна фея бе нарушила с Алфред.
Въпреки това Пейдж нямаше да каже и дума по този въпрос, но щеше да остане нащрек с всяка частица от тялото си. Само по този начин можеше да помогне на Никоу.
Когато танцът приключи, тя се извини. Никоу, изглежда, си търсеше нова партньорка и тя се изпречи на пътя му.
Той се отправи към нея. Очите им се срещнаха. Той спря рязко, усмихна се и мина покрай нея.
Пейдж се почувства разочарована. Прехапа устни, но отново се застави да възвърне ослепителната си усмивка. Тя се престори, че не я интересуваше как Никоу се покланя на младата жена с превзета усмивка пред него — една ниска, зачервена личност, която сякаш бе изляла върху себе си един тон парфюм с есенция на лавандула.
Погледът на Пейдж падна върху най-близкия до себе си свободен кавалер. Той бе брат на някоя принцеса, помисли си тя, даже нямаше още двадесет години. Но късо подстриганият красавец я завъртя галантно в следващия танц. Той се състоеше от сложни, плъзгащи се стъпки и завъртания. За щастие, партньорът й танцуваше добре, така че тя можеше да го следва с лекота, като през цялото време погледът й не се отделяше от Никоу.
Поне тук, където имаше толкова много хора, той се намираше в пълна безопасност.
А дали това бе така? Може би нямаше да се появят никакви разярени поданици, които да развалят бала, за да пречупят желанието на Никоу да се ожени за принцеса.
А дали точно това щяха да направят?
Пейдж внезапно се разтревожи и се огледа наоколо. Може би трябваше да се сприятели с Елкинс.
А, ето го! Точно в средата на дансинга се намираше самият Джордж Елкинс, натруфен в официален костюм, който не скриваше огромното му туловище. Шарлот танцуваше с него. Какво ли казваше този шеф на охраната от Кокни, че лелята на Никоу се изчервяваше така? Въпреки волята си Пейдж се усмихна очарователно и кавалерът й отвърна на усмивката.
След този танц тя отново привлече погледа на Никоу. Въпреки че усмивката му изглеждаше почти тъжна, той отново си избра друга дама.
С въздишка на уста, Пейдж си потърси друг кавалер за следващия танц.
Едуард. Той бе останал сам.
Тя успя да се доближи до него и започна да флиртува със сребърната лисица. Мигновено отвърна поглед, когато лукавите му очи срещнаха кокетния й поглед. Приглади ръкавите на падащата на дипли бяла рокля, като знаеше, че той я наблюдаваше. Тя изглеждаше много добре в тази прелестна рокля. Благодаря ти, Милисънт!
— Искате ли да танцуваме? — каза той на френски език, а тънките му устни едва се разтегнаха във фалшива усмивка. Той протегна ръка към нея. Ръкавиците му бяха снежнобели, сякаш през цялата нощ не бе докосвал нищо и никого.
— Oui, merci, мосю — отвърна Пейдж, като се стараеше да прозвучи очарована. Оркестърът засвири ча-ча-ча, чийто отсечен ритъм не й позволяваше да го разпита подробно. Когато обаче свърши, Пейдж остана до Едуард.
— Кажете ми, мосю — каза тя с нисък и гърлен глас. — Чух, че сте близък с принца. Не мислите ли, че този бал е едно изключително събитие?
Смехът му прозвуча безрадостно.
— Това бе глупава идея. Тя няма да спаси страната.
— Това ли бе целта на бала?
— Даргентия е много бедна страна — процеди през зъби той. — И принцът продължава да крои интриги, за да я спаси. Но това няма да помогне.
Пейдж се престори на шокирана.
— А защо не? Може би тук принцът ще успее да си намери богата булка от знатен род.
