Само ако можеше хората на балкона наистина да изберат булката на Никоу! За пръв път те реагираха по този начин.
Но Пейдж знаеше правилата. Победителят в състезанието между туристите щеше да бъде този, който ще гласува за избраната от самия Никоу принцеса.
— Благодаря ви за този танц — каза той с дълбокия си плътен глас, който я накара да потрепери.
Тогава я пусна.
Тя се почувства слаба, сякаш щеше да се строполи на пода, но той я хвана за лакътя.
Едва тогава тя осъзна, че бяха останали сами на дансинга. Другите знатни особи се бяха отдръпнали встрани, наблюдаваха ги като една блестяща, смълчана тълпа в сравнение с оживените наблюдатели отгоре. Едуард се намръщи. В очите на някои принцеси Пейдж съзря ревност; други изглеждаха замислени. Но в никои нямаше приятелско чувство.
Това бе без значение; тя бе с Никоу. Само това бе от значение. След този танц, след тяхната неустоима връзка, той навярно разбираше, че те си принадлежаха — поне за тази нощ. Това бе всичко. И тя ще можеше да го защити.
Той щеше да остане до нея. Тя знаеше, че щеше да го направи.
Аплодисментите на туристите отгоре започнаха отново. Първо бяха само няколко, а после се подеха от цялата тълпа. Няколко мъжки гласа ги приветстваха. Пейдж отново усети как се изчервява — от удоволствие, както и от признателност. Всички бяха видели това. Всички, дори и кралските особи, бяха станали свидетели на магията на принцеса Елеонора от Монтебик в обятията на принц Никълас.
Само ако това бе действителност. Само ако тя бе принцеса, която можеше да се надява на благоволението на принца тази вечер. Само ако можеше той да я качи на жребеца си и да избяга с нея в нощта. Да я провъзгласи за своя булка.
Но най-доброто, на което можеше да се надява, бе, че ще може да му помогне да предотврати бунта на поданиците му, подстрекавани от Едуард.
Оркестърът засвири следващата песен. Това бе една весела жива мелодия и Пейдж се олюля под ритъма й. Тя се обърна в очакване към Никоу — и изведнъж замръзна на мястото си.
Погледът му изглеждаше замъглен, наранен. Но само за миг. Той затвори очи и се поклони.
Не! Той трябваше да остане с нея. Не можеше просто отново да я изостави.
Но той го направи.
— Благодаря ви, ваше височество. — Гласът му бе скован и официален. Някъде дълбоко в него се долавяше острота.
— Този танц бе прекрасен, но трябва отново да ви се извиня.
На Пейдж й се прииска да изкрещи: „Чакайте! Спрете!“
Вместо това вежливо му поблагодари.
Загледа се след него със сърце, натежало от отчаяние. Къде отиваше сега без нея?
Той се поклони пред друга дама. Отчаяна, Пейдж се огледа наоколо. Михаил стоеше наблизо и тя се насили да се усмихне. Трябваше да изглежда спокойна. Грациозна. Царствена.
— Може ли отново да танцувам с вас?
Бедният Михаил. Опитваше се да очарова жена, която в момента бе неспособна да прояви каквито и да е приятелски чувства.
— Разбира се — отвърна тя. Хвърли се в танца, но забави темпо, за да последва клатушкащите се движения на Михаил.
Танцът сякаш нямаше край. Когато приключи, тя се огледа наоколо и изстена.
Очите й шареха по дансинга, после се плъзнаха по останалата част на залата. Нищо.
Принц Никоу бе изчезнал.
Глава двадесет и четвърта
Пейдж измърмори някакво извинение на Михаил и избяга от дансинга, а после се завъртя около него. Сигурно грешеше. Никоу трябваше да бъде тук.
Но него го нямаше.
Добре тогава. Трябваше да върши нещата едно по едно. Огледа залата за неговите поданици.
Не съзря нито един от тях. Нито пък Едуард. О, не!
Нито дори Руди или Шарлот, Сюзън или Алфред, или някой друг, който познаваше отпреди тази нощ. Не видя дори Мейбъл. Нито този Елкинс.
Само ако можеше да разпознае някой от охраната!
Но доколкото разбираше, те също бяха изчезнали.
След вечерята тя загуби и следите на братята Ле Бланк. Може би именно тях трябваше да последва, а не Никоу. В края на краищата, те бяха възможните съзаклятници на Едуард. И те със сигурност дадоха ясно да се разбере, че желаеха Никоу да се вслуша в легендите — да намери Легендарните, а после да се ожени за обикновена жена.
Той не бе съумял да постигне първото отчасти и заради нея, а сега като домакин на този бал демонстрираше, че няма да изпълни и второто. Той бе обяснил всичко това на поданиците си, но не изглежда да ги бе ощастливил.
Дали сега те не се канеха да му покажат колко нещастни се чувстваха по отношение на него и идеите му?
Тя трябваше да присъства там, за да ги убеди в противното.
Щеше ли да успее? Сякаш тя, обикновената Пейдж Конър, щеше да бъде много по-убедителна, отколкото техният принц.
Едва не забави крачка. Какво си мислеше? Защо дори бе тук, вярваща, че може да помогне на принц Никоу пред заплахата от гнева на разярените му поданици?
Погледна се с презрение — и се усмихна. Не бе просто обикновената Пейдж Конър, не и в този момент; тя бе заслепяващата принцеса Елеонора!
Вдигна китката си и погледна инкрустираната с диаманти гривна, която Милисънт бе сътворила с магия за нея. Вече минаваше единадесет часът. Тя бе пристигнала по-късно, а вечерта бе минала така бързо. Не разполагаше с много време.
Тя излезе бързо от залата. Стрелна се покрай облечени в ярки дрехи хора, които кимаха на любопитните й погледи. Това ли трябваше да прави някой, който бе ослепително красив?
Тя се огледа. Червената пътека се раздвояваше. Накъде да тръгне?
Към галерията на втория етаж. Оттам можеше да огледа цялата бална зала. Вече не знаеше колко пъти бе казала:
— Извинете — а после усмихнато си проправяше път през тълпата от официално облечените мъже и жени. Много от тях се опитваха да я спрат. Явно я бяха разпознали от танца й с Никоу.
— Гласувах за вас — каза една дама в къса черна рокля.
— Благодаря — отвърна Пейдж с ослепителната си усмивка, с която прикриваше дълбоко в себе си тревогата.
— Такава очарователна принцеса — отбеляза един седемдесетгодишен мъж в розов смокинг.
Пейдж отново си послужи с блестящи маниери, за да му поблагодари както подобава на принцеса.
Но Пейдж не можеше да види Никоу нито на балкона, нито долу.
Къде беше той? Може би показваше замъка на следващата принцеса в списъка си. Наблизо се намираше портретната галерия. Като си проправи път обратно през тълпата на балкона, тя се насочи към нея. Галерията бе ярко осветена, но освен прадедите на Никоу, нямаше никого другиго. Те се взираха в нея с обвинителен поглед.
— Ще го открия, обещавам — прошепна тя.
Когато се опита бързо да напусне залата, един особено високомерен поглед я накара да замръзне на място до вратата. Тя се спря пред портрета в цял размер на крал Никълас Първи, целия облечен в бяла униформа с блестящи медали върху нея. Изглеждаше ядосан и невъзмутим със своята аристократична осанка. Тя потрепери. Това ли бе предшественикът и съименникът на Никоу?
Не го хареса.
